(по случай настъпващия празник Великден)

 
Преследва ме натрапчив образ, който прозира зад онова, което обикновено виждат очите ми: понякога България се простира пред мен като един масов гроб. И сякаш в него е заровено бъдещето ни, в което все отказваме да повярваме и проходим; настоящето ни, което и без друго е като зейнала от години яма; миналото ни с неговите безкрайни пропадания, робства и катастрофи; душата на народа – ограбена и обезверена; и милиони... милиони скъпоценни Божествени дарове и призвания.

Религията вече се е надвесила над този гроб. Професионална оплаквачка е все-пак, нали тя се препитава от погребения? Макар и не само. Опитва се да прогони миризмата на смърт с фабрикуваните от нея благовония и балсами, каквито представляват собствените й бездушни ритуали. Да покрие костите с плащаници и савани от лъжи.

Религията мрази живия Исус и това е нейното предназначение – да впива безсрамните си устни в Него, докато всъщност Го предава и бавно и мъчително Го убива. За религиозните хора Той е полезен мъртъв, понеже така няма повече да ги разобличава. За възкръсналия Исус, обаче, те са истинските мъртъвци. Наричащи варосаните си гробници “Църкви” и “Храмове”, за да украсяват с миражи и блянове мъртвешкия си сън. Затова и молитвите им звучат като заупокойни напеви, идещи от отвъдното. Тшшш! “Мъртвите погребват своите мъртъвци.”

За религиозните мощи от диорамите, претендиращи с ореоли от напукани бои и традиции и ритуали като изстинала лава да са обиталища на Господа, Святата земя е тази, където някога е ходил Спасителят или където са свещенодействали Неговите светци. А не там, където СЕГА гори “капиновият храст”. И наистина: когато изгасне огънят, се ражда организацията. Когато изстине и последното въгленче от домашното огнище, то постепенно започва да се превръща в учреждение с плазмен екранен огън – колкото да тече рекламата. А зад него вече е зейнало поредното свърталище на бесовете.

Тези твари само са използвали и ще продължават да го правят с присъщата си изродска страст символи, образи и светини, които някога са носели светлина, но сега са се превърнали в музейни експонати. В саркофази и костници, където смъртта се нарича “живот”, а животът – “смърт”. И където славата Господня, при своето оттегляне, е оставила на своето бивше седалище надпис колкото кратък, толкова и ужасяващ:

“ИХАВОД”.

Нито Бог, нито славата Му обитават всред идолопоклонството на религията, която за Него е “майка на всички гнусотии на земята”.

Само споменът за средновековната инквизиция, за кладите на еретиците, за кръстоносните походи и за зверските антиеврейски погроми може да ни убеди в това. Църквата-зомби придоби такова призрачно величие и такава власт, че светът се сгромоляса в краката й. Всъщност, той просто си лежеше там – в лукавия, както по-рано още беше написал апостол Йоан. Възкресенската вяра, вдъхновявана от смъртта на съразпването с Христа, вярата, сътворяваща нови и чисти създания от изметта на обществото или от покварата сред неговите върхове, беше заменена с масово човекоубийство под знамето на Кръста.

“От едно и също цвете змията прави отрова, а пчелата - мед”, казва една арменска поговорка. От “Розата Саронова и Лилията на долината” религията на мъртъвците никога няма да се откаже да прецежда отрова, която да умножава сенките в царството на мрака и така да разнася смъртоносното си ухание сред цялото творение. Докато възкресените животи на Христовите синове и дъщери, изтръгващи жилото на смъртта от него, възвръщат на тези призраци Едемския Божий образ и призвание.

“Аз ще разруша тоя ръкотворен храм и за три дни ще съградя друг – неръкотворен.” (“Евангелие от Марк” 14/58)

“За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден.” (“Второ Петрово” 3/8)

О, да, безпорно по-горе Исус говореше за Своята смърт и за възкресението Си на третия ден. Ала не е ли и Църквата също Неговото Тяло, което сега – в началото на третото хилядолетие след Христа, излиза от пещерното си битие, където полуразложено от човешки и бесовски кваси и ереси то в крайна сметка се превръща в кандидат-мумия за възкресение?

Но чрез кого ли Бог би извършил това?

Тенденцията вече трайно се установява: чрез апостолите и пророците Си.

Нека да ви предложа една малко по-необичайна гледна точка, защото, предполагам, би трябвало да сме запознати с ключовите стихове от “Послание към ефесяните” – 2/20 и 4/11-13, както и с “Първо послание към коринтяните” 12/28.

Аз не зная други хора в Библията да са извършвали възкресения, освен пророците в Стария завет – такива като Илия, Елисей и Езекил, или новозаветните апостоли като Петър и Павел. Разбира се, тая чудотворна власт, която те представяха, беше изразена най-вече чрез делото и служението на нашия Господ Исус Христос.

Поначало Църквата бе износена, родена и отгледана чрез Неговите апостоли и животворящия Святи Дух, намерил обиталище в нея, така че, в един смисъл, Небесният й баща избра апостолското служение за нейна законна родилка. И сега, когато Неговото скъпо творение лежи почти бездиханно в ръцете Му, Той пак ще му вдъхне живот чрез нея. И ще го повери на родителските й грижи, докле то достигне в “мярката на ръста на Христовата пълнота”.

“Понеже аз ви родих в Христа Исуса чрез благовестието”, споделя апостолът на Бога, който винаги е бил в родилни болки, докато не бъде изобразен Синът Човешки в поверените му като на нежна доилка човешки чада.

Нямаше демократично избиране на пастир от самите вярващи, нито някакъв синод или събор ги назначаваше. Защото това е човешкото управление на Църквата – не Христовото. В Царството на теокрацията Сам Бог Си избира служителите (как Исус избра своите апостоли?) и решава на какво място да ги постави в Своето Тяло.

И докато този модел се следваше, Божието царство бързо се разрастваше по тая земя.

Институционализирането беше равносилно на кюртаж, направен с инструменти за садизъм и за издевателства, а след него на сцената се втурна франкенщайновото зомби.

Нали точно то ражда и съвременните Сауловци, които употребяват мечовете си, за да преследват с тях помазаниците (родените Отгоре християни) и да се опитват да ги пробождат с копията си. Исмаиловците, силни в дарованията си и в заграбванията си чрез човешка мощ, презиращи синовете на Божиите обещания.

Но имитаторите винаги идват, за да спрат похода на оригиналите. Да посеят заблуда и неверие, да насъскат отхвърляне срещу тях. Ооо, ако можеха да размият образите им и подобията им в Господа и да ги направят неразпознаваеми!

Какво ли става, когато Йосифовите братя видят малко шаренко у някого, различно от сивотата на техните рубашки? Нищо, че в къщи обикновено са мързеливци и хитреци на дребно. Обладани от робско, не, от скотско примиренчество. Такова, каквото практикуваше свещеникът Илий, докато апатично наблюдаваше собствените си синове как мърсуват нейде из Божия дом. Трупайки проклятие и смърт върху главата му, както и върху своите подивели кратуни.

Как се нарича това шизофренично състояние, когато всячески не си доволен от нещо, обаче не си мърдаш и кутрето даже, за да го промениш? Не стига това, ами и бързаш да го избършеш от собствените си плювни и с “гняв на праведност” да го защитиш. Защото колкото и да го мразиш, ти не можеш без него – та нали, все-пак, то ти осигурява някакъв комфорт? Легитимира отстъпничеството ти, макар в същото време да те кара да се топиш като лоена свещичка.

Такива са всички, които не искат апостолска реформация у нас. “Виждат”, че са затънали в блатото на застоя и на челото им е изписано “Ихавод”, обаче блатния живот и квакането по навик в него някак по́ им изнася.

Ще го кажа пак: не разбирате ли, че така се превръщате в наследници на онези зомбита на мрака от средновековието?

Нали четете Библията и “виждате”, че отстъплението е коренът на антихризма!

Защо като удавници вкопчвате пръстите си в Църквата на възкресението, за да се опитате и нея да повлечете надолу, вместо да се издигнете заедно нагоре?

Ще се задоволите ли да бъдете еднооки водачи на една ослепяваща заради собствената ви ретроградност армия – пленница на миналото, или ще помажете с колурий очите си и ще съучаствате във “великите дела, въвеждащи бъдещия век”?

Защото обществото и дори цялото творение копнеят да бъдат изкупени от синове и дъщери на изкуплението, които знаят как да затулят алчната паст на ада и да се прославят с родството и пълната си прилика с Него – нашият всеобщ Творец, а не с червивото си назидателничество и сочене отгоре с пръст, докато зад кадъра текат меркантилност, себеугаждане, боричкания, сделки, игрички...

Нека всички, които обичаме Исус, поглъщаме жадно думите Му, споделяме ги с околните и се стараем да ги претворяваме в дела, вложим цялата си страст и сгънем коленете си под тази “тежина на славата”, понеже нали затова живеем? – за да бъдем с Него и да Го прославяме на тая земя.

Православни и католици си имат своите икони и статуи, а ние, протестантите – нашите удоообни неделни службици.

А колко от всичко, което ни е дадено свише, посвещаваме на Бог и на нашите ближни? Колко от нашето време, финанси, притежания, дарби и таланти, които всъщност не са наши, а Божии? И колко от тях заграбваме за себе си, за да разширяваме империята на неразпнатото си его?

Най-вдъхновяващото е, че тъкмо чрез сеенето им на Божията нива те многократно умножават себе си. И плодът е траен, а животът – вечен.

Останалото ли? То е хранилка и поилка на тлението.

Българското християнство, и в частност, протестантството у нас, наистина имат своя шанс, но той е в приемането на визията и манталитета на Царството. Окопаването им в малки църковни структури, разположени някъде в приземието и покрайнините на обществото, може и да е свършило някаква работа за тяхното оцеляване през годините, но е видно, че то отдавна вече се явява препъни-камък за движението на Реформация по нашите земи.

Или – ако се използва лексиката на д-р Питър Вагнер, трябва да проходи също "разширената Църква" с нейните апостоли, пророци и други служители на работното място, за да бъде засегната и реформирана самата вътрешна тъкан на обществото, а не – както досега, то да бъде бомбандирано от черковните ни укрепления и камбанарии с най-различни неадекватни на времето програмки. Които имат спорен и дори обратен ефект, понеже се явяват външни за своите реципиенти в един секуларизиран свят.

Тоест, Църквата като институция, отделена някъде там, все по-малко ще влияе и ще бъде разпознавана или като пазител на формални традиции, или като секта, ако използва радикализъм в убежденията и действията си. Обаче Църква, която се разпръсква ("Деяния на апостолите" 8/4) всред населението и се засажда здраво всред него, учейки, работейки, почивайки заедно с него, но отстояваща небесния си облик и призвание, ще представлява тъкмо онова синапово зърно, от което Исус казва, че израства самото Царство.

Към тоя модел трябва да се придвижим явно, иначе ще си креем така, докато съвсем не изгаснем.

Защото е безумие да застанем срещу новата вълна на Бог, вместо да се качим върху нея и да залеем с цялата й благодат сгърченото от смъртта лице на милата ни татковина.

Колко от нас вярват, че имаме шанса да го направим?

ЗАРАДИ ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ - ТАЯ СТРАНА СЯКАШ НА НЕИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ, ОТ ГРОБА.

А самото й съдържание, трудно се коментира. Толкова много е казано, че вината е почти осезаема, сякаш може дори да се пипне с ръка...

Бог да те благослови!

Отдавна те чакам заради твоите блестящи по стил и съдържание постинги!
Поздравления за тази впечатляваща статия, за откровената и смела позиция, с която разкриваш много горчиви и бодливи истини...Така и трябва, защото просперитет не е възможен, ако пътят към духовно възраждане и усъвършенстване не е прочистен от бурени и няма ясна посока...
Дерзай, приятелю!

понеже на тая наша вина - и осезаема, а дори и неосезаема в дебелокожието и коравосърдечието ни, Исус ни отвърна с великолепието на всеопрощението Си, наистина сме благословени :)

самото ти появяване тук след толкова време раздяла е повече от национален празник за мен :)

Сърдечни поздрави ти изпращам!

Важното е синаповото зрънце да поникне, а всичката парадност и суета е за
неосъзнатата тълпа, от грешници,
които се къпят в собстената си помия и зловоние,
нищо, че парадират за доброта и святост! Ценностната система се изгражда съвсем индивидуално и независимо от времето и строя, независимо от националната принадлежност и конюнктурата...
Поздрав!

Да, трябва да се сеят тези зрънца, да се поливат и топлят в гърдите ни, понеже в тях се намират зародишите и цялото самосбъдване на Царството Божие.

Поради тая причина, понякога се налага перата ни (с които - образно казано, се налага да пишем) да бъдат от крилете на оня възвисен бял орел от "Апокалипсиса" на Йоан, който възвестяваше язвите срещу нечестието. Едва тогава дори за най-най-закоравелите сърца Евангелието Христово ще изгрее като Слънцето на Спасението. Ако не е станало вече прекалено късно и те успеят да го видят...

...има алтернативни варианти, за всичко само да сме живи и да не се отчайваме...
Усмивки!:)))

А за алтернативите тук на земята, за живота ни и за начина, по който да го живеем - съгласен съм, че тяхното наличие и изобилие е добро нещо. Обаче за живота отвъд, Исус е категоричен - той се намира само и единствено в Него. Предпочитам да загубя всичко материално, което притежавам и да се окажа клошар на улицата, обаче не и да спра да споделям с приятели тази Истина :)

Един път сме на земята и за кратко...
А "фундаменталната истина" пак я споделяй, всеки е свободен да вярва в каквото и в когото си хареса...
Толкова е голям светът и толкова е голямо полето за действие, за всеки, че не
виждам смисъла да се отказваме да опитваме да се доказваме на различни поприща, макар и не всякога успешно, но пък е интересно да се опитва...докато сме живи и докато гостуваме на Земята. :)

Не казвам, че ще ставам клошар или монах, мони. Това не е за мене, пази Боже! :) Но преди 20 години имах свръхестествено преживяване с Исус, което преобърна убежденията ми и начина ми на живот на 180 градуса. Досега никъде не съм го описвал (нито в книгата, нито в статии и постове), споделял съм го само на някои приятели. Но чувствам и съм убеден, че трябва да му остана верен до гроб.

А ако исках да се харесвам на повече хора, сигурно щях да избера да им се появявам в друг образ и подобие :)

За съжаление понякога ни се налага да влизаме в образ, но то е временно явление,
истината винаги изплува и не можем да избягаме от нея, дори да не я харесваме и да не ни устройва.
Пътуването към себе си е най-дълго и не е асфалтиран пътят, нито е с рози покрит...
а трябва да го извървим, ако искаме да сме честни към собственото си аз.
Ти си прав и си избрал правилния път, който осмисля живота ти.
Бъди!