Или за ролите, които играем в представлението на живота си

   (посвещавам на всички онези хора, които не познават лично Господ Исус Христос)

Животът на Труман Бърбанк – земен жител, посаден в кокетно саксийно градче, си тече монотонно и вяло. Всеки ден той си купува своя любим вестник, поздравява се по един и същ досаден начин със съседите и познатите си, разнася някаква още по-досадна чанта… и така отново и отново. Понякога фантазиите на сладкия сухар се надигат на пръсти в тая тъй протяжна реалност, ала всеки път, когато той прави опит да я напусне, сякаш нещо се изпречва на пътя му и го възпира. Той не пропуска да го забележи, естествено, обаче дали това му се струва твърде подозрително?
    
Една млада дама се влюби в него и не можеше повече да прикрива истината. Обичта й с погнуса отхвърли цялото унижение, на което беше подложен нейният любим. Тя му каза, че всичко в живота му е една измама. Че всичко около тях е просто един декор, едно огромно студио, едно безкрайно риалити шоу. Че стотици камери са скрити навсякъде, за да запечатат онова, което се случва с него, за радост на многомилионните му почитатели, поглъщащи го през шпионката на малкия екран. Най-близкият му приятел, дори собствената му съпруга – режисьорът на рейтинговия фарс се бе погрижил добре да избере обиграни артисти за тези ВИП-роли. Прецизно бе обмислен и най-дребния детайл в сценария. На помощ бяха призовани даже природните стихии, режисирани така, че да засилят въздействието му върху зрителската аудитория. 
    
Програмата бе зададена по такъв начин, че да се изпълнява безотказно.
    
Жертвата беше вкарана в капан, за който не знаеше нищо.
    
“Шоуто на Труман” трябваше да продължи да носи наслада за широката публика, настанила се в своите модерни Колизеуми, както, разбира се, и полагащата се тлъста печалба за неговите автори.
    
И какво? Вестоносецът на истината, който единствен обичаше заблудения, вързания и осъдения на това фалшиво озвездяване човечец, че да се опита да му отвори очите с нея, беше изкаран умопобъркан. Милите маски на клоуните се набръчкваха гротесктно, когато трябваше с всички сили да прикрият измамата и да ликвидират тоя пробив в цялостната постановка. Ала вече ставаше все по-трудно и по-трудно да удържат на нарастващия копнеж на пленника по свободата. На надигащия се у него порив да търси и да намери истината за себе си, както и за онова, което той се бе оставял с такова греховно равнодушие да му се случва. Печати, щампи, клишета, житейски лъжи, философски илюзии, религиозни химери – всичко, което натрапената реалност бе просмукала в съзнанието му, трябваше да бъде издирено и разчупено. Но едва ли това можеше да се случи там, където той беше подвластен на тях и на нищо друго по каприза на режисьора, без да има какъвто и да е избор в този свой инсцениран живот. 
    
Сега пленникът трябваше да пробие неговия декор, ако все още жадуваше да полети на крилете на мечтите си.
    
И той дръзна да го направи.
    
Откъде започна бягството му ли? Точно оттам, където неговите страхове, ужаси и кошмари бяха си направили леговище в неговото сърце. Където раните му зееха отворени и все още кървящи. Където се надигнаха бурите и огромните приливни вълни. Където заплашително засвяткаха гръмотевиците, мятани с гняв и истерия от режисьора на проваленото шоу.
    
“Не виждаме отвъд избора, който не разбираме” – бе казал Оракулът на Нео в “Матрицата”. Обаче осмислим ли веднъж избора си, ние проглеждаме надалеч. Тогава придобиваме силата да напуснем света на виртуалните фалшиви престави и да се борим с цялата сган от негови агенти, които се опитват да ни унищожат.
    
Подобно на “агент Смит”, те се клонират и множат, домогвайки се до това, което бие в гърдите ни. И успеят ли да го направят, те увеличават армията на демонските въплъщения. На безсърдечното, безсъвестното, безкрупулното, често пъти звучащо твърде усложнено, изглеждащо доста модерно и технократски, ала извадено от опаковката си, демаскирано, всъщност, като онова прастаро обикновено Едемско зло. Зло, чиято цел винаги е била да приспива човешките чада в кувьози, хранейки се с техните жизнени сокове, а в замяна на това да им предоставя програмния ерзац на една сънувана, миражна реалност.
    
“Социалната Матрица издига в култ всичко безполезно, предлага ти безумни забавления, които не забавляват, образование, което не просвещава, работа, която те смазва. Принуждава те да мислиш по начин, който ти е противен. И ти служиш на нейните цели, но не и на своите. Щастие при такъв терор е невъзможно”, както споделя една анонимна нейна жертва.
    
И ако трябва да има революция срещу Матрицата, както и срещу нейния духовен първообраз, тя няма да се осъществи единствено с храбрата отбрана на нашите укрепени земни позиции. Ние ще спечелим битката, обаче не когато се отбраняваме. Ние ще я спечелим, само когато атакуваме. Ние – Църквата, а не ти или аз поотделно. Когато придобием мъдростта и куража да се изправим срещу ония високи тронове на нечестие там горе, откъдето биват изпращани срещу нас цели пълчища от демонични агенти.
    
Нео унищожи програмата “Агент Смит”, като влезе в нея.
    
Избраният ослепя за естественото, но духовният му взор го отведе право в щаб-квартирата на врага.
    
Така Христос слезе на земята и се идентифицира напълно с нас.
    
Тогава умря, пригвозден от греха ни; възкръсна на третия ден; срази началствата и властите на Луцифер; и зае отново мястото си на триумфиращ Бог на своя свят Престол.
    
Сигурно помните необикновената зла сила, която притежаваше Единственият Пръстен от филмовата трилогия “Властелинът на пръстените”. Какъв метафоричен образ на Греха! Защото той бе изкован от древния властолюбив демон, за да държи в подчинение народите. Духът му се бе излял целият в това негово поробващо творение. Дух, с който влизаме в завет, ако приемем върху себе си белега на неговата същност. А ако приемем белега на Звяра, той неизбежно ще ни превърне в своя беснееща глутница зверове (подобни на орките, може би, макар те да ни се струват фантастични персонажи). Защото никое друго създание под тия небеса няма такава титанична мощ да деформира, да извращава, да оскотява човешките същества до мозъка на техните кости, да поробва мислите им без никакви скрупули, да използва думите им като епидемии и зарази, да сее масова смърт навсякъде със злите им дела.
    
Пръстенът на Греха наистина обвързва Господаря си с тези, които са го избрали – до гроб и дори до самия огнен ад.
    
Точно такъв избор направи печално известният Дарт Вейдър от хитовата поредица “Междузвездни войни”. В началото той беше рицар-джедай, който живееше не за себе си, а за мисията си – да използва Силата за отстояване на правдата и свободата в цялата Галактика. Но поддавайки се на изкушението да й обърне гръб, за да придобие за себе си власт и могъщество, той се преобрази в добре познатото ни същество със зловещата черна маска, в металически звучащият вселенски злодей, в личния сатрап на Владетеля на Империята, не подбиращ абсолютно никакви средства, когато се разправя с неговите и със своите врагове.
    
Вероятно, обаче, по-близък до обичайните ни представи за морално разлагаща се личност, вследствие на неустоимите дяволски съблазни, е младият амбициозен Кевин Ломакс от модерната готическа приказка “Адвокат на дявола”. В много отношения той може да се припознае като моделът, чийто живот се стремят да постигнат милиони хора по цялата земя. Тук са многото пари и необятната гама от удоволствия за плътта и душата, които могат да се купят с тях. Тук са бляскавите успехи и почти денонощното превъзнасяне върху пухените облачета на техните слави. Тук – изпълзели на това ниво, земните червеи са напълно убедени, че се превръщат в богове. Защото на тях им се покланя неизпълзялата още гмеж, останала да се вие и да се гърчи някъде там долу. А те… Те се покланят единствено на онзи, чийто дух ги е възцарил тук.
    
Оказва се, че да сключиш “Договор с дявола” е нещо твърде възможно и реално дори и в днешно време, макар подобна формулировка да ни напомня заглавие на старинна литография. Достатъчно е просто да бъдеш обсебен от основните ценности на съвременния свят – изгода, печалба, успех, власт, и то на всяка цена, без оглед на методите и средствата, и ти вече си си загубил душата. (Предполагам, мнозина от нас си спомнят емблемата на преуспелия утилитарист от кинохита “Уолстрийт” мистър Греко, с неговите надменни гурувски изповеди: “Алчността е нещо добро, тя е движеща сила на еволюцията. Само парите са от значение. Бъди играч… или нищо. Най-много от всичко мразя да губя”.) А изкусителната сила на Злото сякаш става все по-изобретателна, все по-лукава, все по-ненаситна и алчна за души. Дали няма да се засилва тогава и човешката страст към него?
    
Както добре е показано във филма, в своето владение митичният собственик Джон Милтън се старае да режисира и направлява всички събития, ала той, все пак, си остава зависим от изборите на доброволно подчинилите му се негови служители.
    
Неговата сила, всъщност, е в тяхното невежество.
    
А тяхното невежество, стигащо до безумие – то не е ли в това, че те дори не подозират какво му продават на такава невероятна безценица?

                                         
                                               
                                             (следва продължение)


Излез на Пътя, който ще те отведе до Победата!

Не знаех че си падаш Киноманиак.
Чакам продължението!!!
Поздрави- Мъро!!!

много обичам киното, но за съжаление, все трябва да му търся мястото между неща, които животът е наложил като по-важни от него.
Просто яко ме зарежда и ако е стойностно, ми въздейства страшно емоционално.
"Киноевангелието", обаче, не съм го скалъпвал от любими филми. Избрал съм една водеща идея и цяла камара от кинематографични образи, които ще се опитат да я визуализират. Дано!

Поздрав най-сърдечен, твой приятел вечен: весел патилАнгел:)))

„Ти не беше длъжен да ме убиваш. Без мен ти повече няма да съществуваш. Мъртъв си за света, за надеждата и за небето. Моята смърт е и твоя смърт“ (реплика от „Духовете на мъртвите“ - оригинално заглавие на френски език: Histoires extraordinaires / William Wil-son); филм от три части по разкази на Едгар Алън По; там възхитителният Ален Делон играе във втората част офицер от армията - безумецът, който два пъти е отнел живота си).

Да убиеш своя постоянно нашепващ двойник - своята съвест - този Божи пратеник в теб, който те следва навсякъде, само и само да те опази от сладките изкушения и от кошмарния апокалипсис на злото - дали това наистина няма да те пресели в царството на изгубените във вечната пустота сенки? „Прави каквото искаш“ е базов сатанински закон, формулиран от мага с прозвището „Звяра“ Алистър Кроули. Че какъв живот е това?! - да се отдаваме напълно и докрай на делириума на всяко желано удоволствие - без забрани, без граници, без предели, без морални задръжки и без абсолютно никакви-никакви скрупули. Тогава дори няма и да видим как душите ни се разлагат, както Дориан Грей виждаше опустошаващата си греховност върху своя портрет.

В тоя свят човек е склонен свръх... мега... ултра да задоволява тялото си и да го издига в култ, да превръща коремния си мях в трезор, а сексуалността си - в полузвяр-полубожество. Нали сега е времето на лицево-челюстните и гръдно-тазовите превъплъщения, на кукленските кухини на Барби и Кен. На консервираната, витринната, змиекожната красота, която няма да изцеди и една сълза от искреност, уязвимост и премала от любов, обаче ще ни залее с безброй театрални лъжи за дебели пачки. Силикон, ботокс, хиалурон. Какъв гланц, какъв блясък само върху покваряващата ни отвсякъде съвременна содомия!

А всъщност, под бляскавите си епидермиси ние носим портретите на Дориан Грей - нашите души...

Ето как образите и подобията на Бог се покланят на Звяровия образ, издигайки неговите идоли в хедонистичните му вакханалии.

Естествено, човек не погубва изведнъж съвестта си, но когато не се вслушва в нейния глас, той насила я смълчава и желае да я направи няма. А тя е толкова чувствителна, че това вероятно ще се окаже фатално посегателство върху нея. Само че закъде се е запътил той без този божествен компас? И дали един ден (или една нощ) няма да пропадне в мрачната и ужасяващо дълбока бездна?

Не случайно и трите истории във филма завършват с проклет трагичен край...

Затова нека никога да не забравяме, че Бог ни е създал със свободни воли и съвести, давайки ни свещеното право да избираме между всяко добро и всяко зло на тоя свят. Между истината и лъжата. Между святото и скверното. Между невинноста и престъплението. Между вярността и предателството. Между алтруизма и егото. Между смирението и възгордяването. Между граденето и рушенето. Между щедростта и алчността. Между духовността и хедонизма. Между братството и расизма. Между вярата и страха. Между любовта и омразата. Така в крайна сметка ние избираме или Божието Царство, или вертепите на греха...

*
Знае се, че Ален се е учил от режисьора Жан-Пиер Мелвил като от ходеща на два крака кино-енциклопедия. Заедно те оставиха незабравимата трилогия „Самураят“ (Le Samourai), „Ченге“ (Un flic) и „Червеният кръг“ (Le Cercle rouge). Майсторски кинематографични платна, изрисувани с ледена светлина, стилизиран трагизъм и хипнотични екранни внушения. Завинаги беше отпечатан във времето един образ, обвит в тази кръвосмразяваща, мистериозна, почти сънувана мълчалива красота. Дори емблематичната филцова шапка не успя да я прикрие, а само ни унася в нея - като заклинание в съня...

*
„Животът е кратък, изкуството - вечно.“ (Хипократ) Ето защо великите артисти надживяват себе си чрез своите роли. Безсмъртен ще остане и образът на детектив Борниш от „Полицейска история“ / Flic Story, изваян с великолепие и до съвършенство от Ален Делон. Срещу него се изправя бруталният изверг Емил Бюисон, в чиято кожа на човеко-звяр е влязла друга легенда на френското кино - Жан-Луи Трентинян. Потресаващо присъствие и на двамата върху нажежения екран! Един от моите най-най-любими филми!

*
Предполага се, че черното лале е създадено през 17-ти век в Нидерландия и чествано с грандиозен празник, който предшества почти налудничавата мания по него в цялата страна. Милиони... а сигурно и милиарди потомци на това култово създание оттогава са красили нашата земя. Кое обаче е най-елегантното, най-мистичното, най-омайното абаносово изящество? Не е ли Негово Великопрекрасничество Черното Лале Ален Делон?!

*
„Наполеон е казал: „В любовта единствената победа е бягството“ (реплика от филма Christine). Обаче той направи точно обратното. Защото неговото сърце отказа да вярва повече на тоя императорски цинизъм. Вместо да се превърне в едно най-позорно дезертиращо безгръбначно, като войн на честта, той обърна гръдта си фронтално, разделяйки се завинаги със своето минало...

Ален и Роми - нека с носталгия да си спомним за тяхната първа среща пред камерата...

*
Разбира се, звездите също са хора от плът и кръв със своите несъвършенства и слабости. Така че нашите свръхочаквания към тях задължително водят до големи разочарования. Тогава сме склонни да ги охулим и съдим, забравяйки, че никой не ни е поставил за съдници над тях. С какво право, след като и ние изобщо не сме безгрешни?! Мисля, че като всеки един човек на тая земя и Ален също си има своята тъмна страна. Обичам го, без обаче да го идолизирам с превзета наивност. Надявам се той отдавна да е осъзнал своите грехове и провали, казвайки, че в живота си счита единствено кариерата си за успешна. Може би е влагал цялата си страст да обича и да бъде обичан от жените, в които се е влюбвал... И въпреки това, отново и отново се е чувствал сам. Разбирал е, че това тягостно състояние го е преследвало като призрак още от детството му, когато вместо да получава обичта на родителите си, след техния развод той е трябвало да сменя домове и училища почти до полуда. „Като че ли бях предопределен за успех, ала не и за щастие“ - такава е неговата съкрушаваща изповед.

Така или иначе, за мен Ален Делон е много повече мъж от някои други лицемери, които се правят на идеалните супермени. Особено сега - във времето на култа към Визията и Тялото, където всяко его буквално е насъсквано да заеме величествена поза пред гладната за зрелища тълпа. Важна е опаковката и как да позираме така, че да заграбим още и още внимание. А зад завесата трескаво се калкулират единствено себичните интереси - и то без абсолютно никакви скрупули и задръжки. Сякаш в светските салони, в „студията за красота“ и на „операционните маси за пълна промяна“ се оставяме да ни отнемат и сърцата... Такъв позьор ли беше Ален? Лош бил, добър бил... но той винаги беше искрен и естествен; и сега е такъв. Винаги беше себе си; и сега също. Знаеше как да играе пред камерите, но не и в живота си. Затова никой няма да го запомни като фалшив герой... Хайде, нека да го оставим на мира! След толкова години на шумотевици по цял свят за него, той заслужава покой и тишина на своя усамотен остров... Както и нашата обич, и нашите молитви...

*
Днешният свят буквално лети през времето, постоянно видоизменящ се. И в своя свръхзвуков летеж как той да не размаже дори сакралните образи на своите идоли?! Почти денонощно те се сменят. И възможно ли е въобще всички тях да ги запомниш?! Но ето ти странен феномен: Ален Делон отдавна не се е снимал в киното, а и изцяло се е отдръпнал от прожекторите на общественото внимание. Въпреки това обаче той продължава да има своите многобройни, горещи и предани фенове. Хора от всички континенти го обичат така, както преди повече от 50 или 60 години. Благодарни, че са живели заедно с него на тая земя. Че са се наслаждавали, наслаждавали... и наслаждавали на безкрайната му красота и на чутовния му талант. Наистина: благодарността е паметта на сърцето. А неблагодарност: това е да презреш Божествения дар...