Още ли не ни е станало ясно, че материалният просперитет може да реши някои проблеми в нашия живот, обаче не може да реши загадката с неговия смисъл? Вижте, маниашката тръпка “Боен клуб” добре показва това, макар внушенията му за изход от кризата да са толкова далеч от здравомислието, колкото бруталният и анархистичен герой на Брад Пит е далеч от сегашното битие на актьора, примерен баща на шест деца. Трепем се, за да издигаме планини от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения. Тогава защо да не си отдадем правото да правим всичко, което пожелаем? Без оглед на последствията, защото както вече казах, върху раменете си вече нямаме глави. Възраждаме пещерния хаос и яхнали вълната на инстинктите си, захвърляме торсовете си във водовъртежите на хедонизма.
    
Презрението ни към света, който ако няма полза от нас, не дава и пет пари за богатството на душите ни, ни изстрелва в необятната нарко-вселена на “Трейнспотинг”. Или в тази на волните сексуални перверзии на “Широко затворени очи”, тъй като дори цялата земна реалност се оказва тясна за сбъдването на нашите греховни блянове. Ако сме чаровни, а при това и умни, защо да не се превърнем в копия на изтънчения прелъстител виконт дьо Валмон и на изящната интригантка и развратителка графиня дьо Мертьой от “Опасни връзки”? Или – ако го предпочитаме, да подражаваме на ненаситния сексуален хищник и вампир Стивън Грилш от “Мъдростта на крокодилите”, който буквално живееше от кръвта на влюбените в красотата му и талантите му негови жертви. Нали и сатанинският трубадур Мерилин Мейсън така прокламира: “Бъди като животните, които нямат никаква представа за греха, и тогава ще разбереш защо няма нищо по-възбуждащо от осквернената невинност”. Обаче що за “любов” може да се нарече тая най-масово продаваема стока в нашия комерсиален свят, зад която се крият сили, предали се на безумната кауза на своето взаимно изтребление?
    
Но дори и да не изпадаме чак в такива содомитски крайности, какво, ако предпочитаме перманентния стандартен разврат? “Алфи” си живуркаше по този начин, като не се замисляше много-много какво преживява страната отсреща. Той просто максимално експлоатираше машината за горещ секс, тип “аламинут”, обаче накрая му се наложи, все пак, да плати бая набъбналата сметка за него. Всичките му авантюри го напуснаха и изведнъж той се оказа сам, съвсем сам. И си струва да цитираме думите на неговото малко позакъсняло признание:
    
“Имаш пари в джоба, хубави дрехи и кола. Необвързан си и си като волна птичка. Животът си е твой собствен. Но умът ти не намира покой. А ако не постигнеш това, не си постигнал нищо.”
    
Когато нямаш друг бог освен себе си, както гордо заявяваше Нерон в “Кво вадис?” и служиш единствено на своите егоистични страсти, цели и амбиции, клокотът на бушуващата в теб река ще се удря ту о брега, наречен “лудост”, ту о срещуположния, кръстен на нещастието и разрухата.
    
Защото егоизмът не може и да се докосне дори до истинското градивно щастие, изпълнено с божествен мир.
    
Той може само да се тъпче с наслади, но пак ще си остане същият онзи ненаситен звяр.
    
Нима не сме забелязали още, че империята на тоя свят ни е лишила от генералските ни отличия, които сме получили по рождение като господари на цялото творение, за да ни превърне в свои скотове и роби, поддържащи с пот, сълзи и кръв статуквото й по цялата земя? И  ни е направила даже свои любими гладиатори, чиито зрелищни битки тя инсценира, защото зрелищата отдавна вече са се превърнали в амброзията на управляващите я свръхчовеци и божества. Обаче като дръзкият Максимус от “Гладиатор”, ние трябва да помним превъзходството на произхода си и да воюваме с всички сили да си го възвърнем. Като едновременно с това се борим докрай и над нашите ближни да изгрее свободата. Колко струва човешкият живот без нея? – не беше ли това големият въпрос на “Смело сърце”? Не само отделни хора, но и цели цивилизации могат да погинат (както това е ставало неведнъж), когато се оставят греховете им да ги разядат отвътре. Точно те пораждат онова злотворство, което е в основата на самоизтреблението, както е показано в “Апокалипто”.
    
Пълнокръвният живот нахлува във вените ни, само когато получим прошка за тях и самите ние простим, изтръгвайки и последното трънче на огорчение и мъст от настръхналите си като пустинни кактуси сърца. Останалото е мъждукане сред сенките и призраците на мъртъвците и с право е наречено “Неизживян живот”.
    
Да се освободим от затворничеството, тиранията и проклятието на Греха – ето това трябва да е нашата животоспасителна кауза, която трябва да прозрем още с осъзнаването си като хомо сапиенси.
    
Във филмовия шедьовър “Изкуплението Шоушенк” беше показана драмата на един възрастен затворник. Неговото име беше Брукс и почти откакто се помнеше, този иначе симпатичен старец прекарваше дните си зад решетките, внушителните зидове и телените огради. Освен затвора, той друго не знаеше. Направо се беше сраснал с него, защото когато му подариха свободата, той така се изплаши от нея! Не я желаеше за нищо на света, понеже не я познаваше и тя му се струваше страшна. Така и не можа да я понесе и се отказа завинаги от нея. Обеси се под един надпис, който беше издълбал преди това със своето джобно ножче.
    
“Тук беше Брукс” – това беше следата, оставена от ця-я-ял един човешки живот.

И нищо… нищо повече.
    
Анди, обаче, беше толкова различен! С острието на свободата, скрито в Библията му, той всячески се стремеше да си проправя път към нея. В едно “място без спомени”, той искаше да започне всичко отначало. Мечтите му се струваха тъй нереални и странни за останалите затворници, ала той знаеше, че не е от птиците, които могат да обитават кафез. И една сутрин килията му се оказа празна. “Анди Дюфрен мина през река от мръсотия и излезе чист от другата страна.”
    
Понеже всичко се свежда до един прост избор, както твърдеше той.
    
И този избор е:
    
“Да се вкопчиш в живота…”
    
“Или да се вкопчиш в смъртта.” 
     
"Защото заплатата на греха е смърт. А Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашият Господ." ("Послание към римляните" - 6/23)
    
Библията ни учи, че Той Единствен може да ни спаси от греховете ни.
    
Ние не можем да се избавим сами. Нито пък друга личност или учение могат да го сторят.
    
Той е Пътят, Истината и Животът.

Нашите пътища ни се виждат прави, но всъщност са лутане и безпътица, увенчани с венец на смърт. (“Притчи” 14/12)

Нашите истини са прелъстителни като забранения плод, понеже чрез тях сами определяме кое е добро, и кое – зло за нас, обаче още от сътворението са причината за нашето грехопадение. (“Битие” 3-та гл.)

Животът на егото ни може да ни спечели дори целия свят, ала каква е ползата, ако заради земния си разкош загубим душите си? (“Евангелие от Матей” 16/26)

Не е ли вярно, че ако търсим първо Неговото Царство и Неговата правда, всичко, от което имаме истинска нужда, ще ни се прибави, и то изобилно, за да го споделяме с ближните си?

Това е начинът да побеждаваме злото в себе си и в света.

Затова нека празнуваме Рождество Христово не само на трапезите, където правим жертвоприношения предимно на търбусите си, а най-вече в яслите на нашите сърца!

Те са най-желаните дарове от Рожденика.  
"За победата не е важна големината на воина в битката, а големината на битката във воина." Поздрав за всички настоящи и бъдещи Давидовци, които няма да пожалят своите Голиати - всичко, на пръв поглед, огромно и заплашително, което се е изправило срещу вас, за да ви унищожи.

Успях да открадна време и прочета нещо от твоя блог и определено ,ще се върна при пръв удобен случай.Остро перо притежаваш ,добре пишеш и
смело ,но опасни идеи подхвърляш -поне така ми се стори при пръв прочит!
Не съм гледала доста от филмите поради голяма
ангажираност и характера на работата ми,но "Боен клуб",ме разтърси с внушенията си !
Благодаря ти за постинга!Впечатлена съм!

аз пък ти благодаря за "похвалата пред строя":)

Приятно ми стана, признавам, макар темата, която съм засегнал тук, да не е много лицеприятна.

Но аз съм избрал да пиша за истините, което чувства сърцето ми, без значение дали хората ще ме харесат или не.

Защото ги ценя повече, отколкото собствения си рейтинг.

Сърдечни поздрави!

Слънчево настроение!

за егозма,че е ненаситен звяр.Сравняваш доста сполучливо.
Поздрави!

Разбирам те ! Много си прав !Важно да приемаш истината такава каквато я чувства сърцето- тогава и работата ще е ценна и а ти ще се чувстваш напълно удовлетворен!:)
Сърдечни и от мен!

благодаря ти! При това слънчево време няма как и настроението да не е слънчево!
Сигурен съм, че точно той - Слънчо, още идните дни ще разпилее щедро върху платната ти дъги от многоцветна светлина, свежест и топла, даже още пареща нежност:)))

за някои той е движещата сила на еволюцията и много си им харесва дори:)
Но ние знаем как изглежда ОТГОРЕ, през очите на Жертвеното Агне - нали ни предупредиха, все пак, че ще бъдем нещо като "агнета посред вълци":)))
Но незлобливите и щедри сърца са по-силни от хищниците, бродещи наоколо, и колкото и да им е странно на някои, ще надделеят в т. нар. "естествен подбор".
Защото егоизмът е най-саморазрушителното нещо на тоя свят.
А себеотрицателността към нашите ближни (не просто за "благородни" каузи и идеали, на такива сме се нагледали предостатъчно - "в името на човека", "за благото на човека"... айде, стига, омотаха ни с тия фокуси!) - най-градивното, без никакво съмнение.
Сърдечни поздрави!

наистина е така. Нищо против ума, опитвам се да го използвам, доколкото го имам:), но мисля, че съм интуитивна натура повече.
Пожелавам ти седмица, в която да се случи нещо толкова хубаво, че никога да не го забравиш!:)))

Трепем се, за да издигаме планини от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения.

Това ми хареса най-много.За греховете не го разбрах-защо задължително трябва да имаме такива.Егоизмът е субективно понятие и твоя егоизъм може да няма нищо общо с моя.Усещането за свобода е индивидуално.А филмите, които си посочил са екстра.:))

не е задължително да ги имаме, но ако трябва да сме кристално честни със самите себе си, те не прощават на никой от нас.
Разбира се, зависи от мерилото, с което се сравняваме. Може наистина да изглеждаме добри хора, наложени върху някои наши себеподобни, които съвсем са я ударили през просото. Но ако се изправим пред моралните стандарти на Бога (изявени, примерно в 10-те Негови заповеди или в Проповедта на Исус на планината), тогава картинката изглежда съвсем различна. И това, което съзираме там, ни кара да осъзнаем нуждата си от Спасител.

(Извинявай за закъснелия отговор, рядко преглеждам стари постове!)

Да, не се изкарвам светица, но...не убивам, не крада, лъжа само в най-краен случай, и то неумело.Не прелюбодействам-то не го може всеки.Почитам майка си, баща си и съпруга си.Не си създавам кумири.Опитвам се да живея така, че съвестта ми да е чиста.Е, да не работя в съботния ден...е, с удоволствие, ама времената го изискват-попроменили са се от тогава.Това, че понякога споменавам името Господне напразно-мислиш ли, че за една разсеяно произнесена дума ще горя в ада?!Да не пожелавам мъжа на ближната си-е, това понякога ми е трудно:))

Сигурен съм, че майка ти, баща ти и мъжът ти се гордеят много с теб. А децата ти те обичат повече от всичко на света (поне засега де, нали така?:)
Господ е вложил заповедите Си в нашите съвести и който спокойно полага вечер главите си върху тях - понеже чистата съвест е най-меката възглавница, както казват старите хора, има мир с Него и тогава Божието царство си е направило вече място в сърцето му. Но ако се научим да познаваме Бога отвъд това и съзнателно да избираме Неговите пътища, то и това свято място дълбоко в нас ще се разраства още и още за Негова слава и за наше дълбоко удовлетворение.
Да, Бог се открива на тези, които го потърсят с цялото си сърце и душа. Казват го пророци като Моисей, Еремия, цар Давид... и много, много други. Аз също бих могъл да го потвърдя, защото лично съм го преживял (ако ти е интересно, можеш да прочетеш тук поста ми "За голямата тайна на онова малко момче, което някога бях", където съм се постарал да разкажа накратко моята история). Такава вяра става приключение, защото се основава на една здрава връзка с невероятно изобретателната личност на пре-пре-обичливия ни небесен Отец. Казваш, че не си сигурна дали Той те чува вечер. Когато разбереш колко много се е захласнал по теб, тогава лъскавите мимолетни наслади на тоя свят ще загубят доста от своята привлекателност. Обаче условието е да си готова да Го последваш. Той е и Любим, и Приятел, и Господ, и Всичко. И иска да ни заведе там, където никога преди това не сме били. Дали ще Му се доверим и ще го направим, зависи само от нас, обаче. Аз и за миг не съм съжалявал за избора, който направих преди вече доста години. А даже всеки ден с благодарност се сещам за това, че употребих и малкото ми останали тогава в мен сили да направя този "скок на вярата" (както го нарича вярващият философ Киркегор).

Човек рано или късно открива това, което търси с неподправена страст.

(А за съботата не се притеснявай. Сянката на Стария завет премина в нещо по-добро - сега този ден на почивка не е просто някакъв си буквалистичен ден от седмицата, а почивка от нашите грехове, амбиции, падения и провали. Дали можеш да повярваш какъв стрес и напрежение биха излезли от нас, когато бъдем удостоени с честта да влезем в покоите на един всеопрощаващ, всеразбиращ и пълен с толкова много утеха и мир Господар?! Аз там се научих да не пожелавам жената на ближния си... примерно...:))) а и толкова много други неща.

Сърдечни поздрави!

Oткакто се уча да вземам максимума от минимума в живота , ми става по-лесно , но не и по-добре . Но , пак е нещо .

Ах , колко щедро му се дава ,
да разбере , че му е много !
А многото е като лава ,
след лава нищо не остава .

а в отношението към него.

Това „Рождественско киноевангелие“ го писах преди няколко години, когато ме беше обхванала някаква особена графомания, в която макар и с пуфтене и сумтене да се захващах с клавиатурната повинност, после пък не можех да си отлепя пръстите от нея (та затова и толкова дълго се получи, докато се опитвах да извлека есенциите от тия 30-тина филма).

Тук Едвин Сугарев публикува навремето всичките три части.