…ето ме – стоя върху мостика на нещо като плаващ Храм, който ме отнася все по-надолу и по-надолу по течението. Постепенно перленото храмово сияние започва да помътнява и чезне, забулено от връхлитащите ме едни подир други талази от хлад, мъгла и сумрак. Толкова високо, че едва я забелязвам, над мен кръжи полупрозрачна и в същото време змейовидно-люспеста на вид сянка. Тя ме води сякаш в познато от едно друго пътуване на душата ми измерение, което сега има формата на пещера. Мътно индигово изпарение се стеле наоколо. Твърдта под мен прецежда глухи стонове, които трансформира в симфония на хилядолунни карнавали. В далечината огромна статуя с много гърди, огнедишаща и огнеока, я поглъща в гърлото си с неспирни клокочещо-горящи в него хрипове на наслада и екстаз. Пред нея – море от двуноги същества с лица на зверове, чиито пламнали литании ме издигат някъде над земята. Изведнъж пред мен блясва Арка от небесен лазур и в тъй ослепителното й огледало аз виждам своето видоизменящо се в момента отражение. В следващия миг из тялото ми плъзват вълни – то се наелектризира. Усещам някаква нечовешка мощ да залива всяка моя частица. Обезумелият ми поглед се втурва в сиянието пред себе си, където тялото ми се тресе в онази извечна, зверска агония. И сега – почти безпаметен политам надолу, надолу... Летейки също, срещу ми ту се появяват, ту изчезват, преследващите ме две мистериозни същества, двете черни сенки. Те протягат ръце, но отблъскващи астрални енергии ги оставят вкаменени и саморазрушаващи се в порива си. Извръщам глава да се махна… и виждам “очите”! – същите непонятно познати и близки очи. Те приближават към мен и стават огромни и молещо жадни. Ужасът раздира гърдите ми с ярка до ослепяване сила и тя ги възпламенява. Обхваща ме бясно ликуване. Пак се издигам, издигам нагоре; преминавам през някакви редки мъгли, ала те се сгъстяват още след мен; чувствам се без плът – Избраният; скоростта ми е шеметна – светя; пристъпът на еретичен екстаз от НЕ… НЕограничените вече себевъзвеличаване и превъзнасяне бълва от устата ми: “АЗ СЪМ БОГ, АЗ СЪМ БОГ!…”

     И тогава се събудих в леглото си, облян целият в пот и задавящ се в сълзи.


*

Излязох половин час по-рано. Първа среща, откакто ми бе набола брадата и почти заприличвах на мъж. Чувствах, че имам някакъв проблем с дишането, докато се помпех и помпех здравата като шубелия-плейбой.

- Ха́! – опитах се да освободя с приглушен рязък вик напрежението.

Не трябваше да изглеждам чак толкова “турбо”, трябваше да изглеждам “перде”.

Стигнах хотела – оставаха още двайсетина минути. Беше мръкнало. Заваля пороен дъжд. Шмугнах се под заслона на парадния вход, облегнах се на една от тези пръскащи хладен порфирен блясък колони, и там, в сянката й, зачаках. Запалих цигара (бях пропушил след смъртта на майка, скришом от татко). Как ли ще го изтълкува, като ме види да фаскам? “Забравих си бибата, бузанке-фърфаланке” – подсмихнах се с невинна жлъч. Неин проблем.

Жадно всмуквах дима и пращах топли кълбета в мразовития въздух, когато на няколко крачки от мен на бегом и в облак смях като в чохъл се подслони разнополова компания. Огледах я клиентелистки: тройка безлични кебапчета, насосани с три доста пикантни апетитки. Говореха си с твърд софийски акцент, бръщолевеха някакви гадости. Само едно от момичетата, кой знае защо, стоеше встрани. Тайничко го поглеждах – беше страшно хубаво, мургаво, с овлажнели от дъжда вълнисти тъмни коси и с ботуши от велур, които слепваха ресни над прасците му и почти скриваха клина заедно с коженото орнаментово яке.   

Подпрях глава на колоната – чувствах, че ме омая.

- Обичам те! – Леко се сепнах.   

Естествено, тя го прошепна на приятеля си от компанията.

- Обичам те, не разбираш ли?! 

Извърнах глава: гледаше мен.

Мигновено се вкопчих в реакцията на другите, не беше ли подигравка?

Нещо се хилеха и не й обръщаха капка внимание.

- Да, бонбон, на теб ти го казвам.          

- Ка-ка-кво-о? – гласът ми заекна.   

Замълча. Гледаше ме красиво и галено.

Тези очи като лабрадори мен ли обичаха?

Но как можех да го повярвам?!

- Кажи го високо три пъти и ще прихвана – беше първото, което ми дойде наум.

Отекна пренебрежително и чак ме изплаши.      

- Обичам те!… Обичам те!… Обичам те!     

- Тогаз да ти дам муселинова кърпичка за сълзите – подхвърлих, и вече се ненавиждах.      

- Ей, сцепваш я, брато! – дойде от тайфата, за която до тоя момент бях забравил.   

- Малко е сополива, ама ш’ти свърши работа. Бе как успя?!… Та ти ги изпя трите “Обичам те” по-сърцераздирателно и от тия на Джон Ленън в “Мишел”.   

Сред смеха, избухнал отсреща, усещах как мазохизмът ми ставаше нетърпим.

- Не искам да мешам цифки и сълзи – отвърна ми меко красавицата.  

Но от смисъла на нейните думи разбрах, че аз, аз сам съм си направил бесилото с тая кърпичка.

Внушителната колона от червен порфир, с белезникав оцвет тук и там, пое тежестта на тялото ми с ритуална студенина.

В отчаяние отпуснах глава върху гърдите си и с някаква безмозъчна, мъртвешка съсредоточеност, останал съвсем без дъх, зяпнах нейде надолу.

Фасът ми – смачкан, догаряше.

Тогава изведнъж усетих топлината на тялото й – застрашителна и желана.

Сърчицето ми заблъска с юмручета.

- Ти наистина ми харесваш, не вярваш ли?         

Повдигнах глава. Стори ми се…

- Да не би да си пила някъде?                

- Съвсем малко, но...

- Аз, обаче, не съм, за жалост – преглътнах, и от горчилката очите ми отново се разсипаха върху мрамора.       

Демонстрация на мълчание.    

- Ти как се казваш?   

- Има ли значение? – сякаш мълниеок повелител ми внушаваше съпротива.   

- Има, моля те!      

Погледнах я.  

- Владимир. Но съм евреин от световната конспирация – по майчина линия.     

- Владимир е хубаво име.   

- Така ли?   

- Да. И особено в края.    

- Мир, да. “Правете любов, а не война.” Да не би да си някое съвременно хипи?… Или… да не би да си от “бахайската вяра”, случайно?… Или… Ню-ейдж-гърл може би?… А ти как се казваш?   

- Джулия.   

- Джулия?! – това ме побърка.   

- Викай ми Джули. Какво, не ти ли допада?  

- Що бе, фасонско е. Предполагам и пасва на порно-живота ти.   

- Бързай бавно – усмихнаха ми се прелъстително. – Ти си оттук, нали?   

- Не́, от Средна Балумба съм. 

- А аз съм от София…        

- Е тогава да ти сваля шапка.     

- … но никак не я обичам.      

Присвих рамене.   

- И къде живееш, ако не е тайна?    

- Ти познаваш ли града?

     - Е… не съвсем.    

     - Тогава кво да ти обяснявам.    

     - Пък и да ми обя́сниш, няма значение, викаш.   

     - Няма – повторих.

     И изхрачих мръсно-зелено върху своя инат.     

     - Защо с тия устни… жадни като креолски мъфини? – Палецът й безсрамно ги нацелува (зачисти), а после с опаката си страна обжари бледия цвят на лицето ми.         

     Оставих се. Този миг залюля в сърцето ми щастие-недоностче.  

     - И ти ме кефиш! Дай ръка. –  Взех дланта й, за да предпазя с нея онова преждевременно родено, приказно създание, обаче когато го сторих, вече съжалявах за това.     

     Живата плът се бе превърнала сякаш в детско саванче.  

     - О… Биеше силно.   

     - Тъгъдък-тъгъдък… Препуска като Дон Кихот върху Росинант, нали? Ама бърза да завоюва местни територии. Не може да бърза бавно.   

     - Сигурно чакаш някоя?   

     Спомних си за “Дулцинеята” и след миг я забравих.  

     - Не. Тебе чаках.  

     - Мен ли?! Но дори не си ме познавал.      

     - Това пречи ли?      

     - Не. Всъщност… не зная.   

     Усещах, че се държа смахнато и неврастенично.  

     Тогава до нас дойде някакъв от компанията.

     - Брато, ако ще я пазариш, пазари я. Кво толкоз й баеш?!       

     Нещо страшно попари съзнанието ми.

     Не можех да го помисля, нямах сили.

     - Аз говоря с нея, изчезвай! – сам не повярвах на дързостта си.      

     - О’кей бе, о’кей. Само че, когато се разберете…     

     - Махай се! – изсъска му тя.       

     После погледна към мен и погледът й се задъхваше от себепрезрение, болка и отчаяние.    

     - Аз действително съм… такава. Ще дойдеш ли с мен?      

     - Проститутка?!     

     Без да зная защо, хванах ръката й и започнах ожесточено да я оглеждам.  

     - Да – потрепери.      

     - Не си! – процедих злобно.    

     - Защо мислиш така?    

      Не исках да бъде такава, не го ли разбираше?!  

      - Нямаш техните атрибути – сетих се ненадейно и веднага заврях ръката в лицето й.   

      - А не искаш ли да ме отведеш някъде, да сме заедно? 


*

      Телата ни се сливаха в душна прегръдка, мократа й буза лепнеше върху моята – изнемощели от безумието, бяхме вслушани в собственото си щастие, когато градският часовник навън отброи полунощ.

      Ударите отекваха вдън-душата ни, в нашата обща душа – беше странно красиво усещане.

      Посрещахме първия ден на любовта си.

      Но и пър­ва­та нощ.   

СА­МОС­БЪД­ВА­ЩА­ТА СЕ НОЩ НА МРЪС­НИТЕ ГРЕХОВНИ МИС­ЛИ И ПОЖЕЛАВАНИЯ.    

      - Оби­чам те! –  про­шеп­на ми тя в тъй топ­ла­та ти­ши­на на оти­ва­що­то си ехо.  

       “Оби­чам те!... Оби­чам те!...”  

 - Са­ма не мо­га да го по­вяр­вам, тол­ко­ва е ху­ба­во всич­ко!  

      Сед­на на ко­ле­не, от­пус­на гла­ва вър­ху ра­мо­то си и ме заг­ле­да всред цик­ла­мена замечтаност.   

      Ръ­це­те й бя­ха спле­те­ни във ве­нец, ся­каш сби­ра­ше в ску­та си гъс­тия по­рой на ко­си­те, залял нис­ки­те ра­мен­ни ос­т­ров­че­та, а блузата й – раздрана отгоре, мал­ко усу­ка­на нас­т­ра­ни, от­к­ри­ва­ше част от гръд­та й.

      Сто­ри ми се, ка­то че дет­с­ко ли­це над­ни­ча­ше от про­лу­ка­та и очак­ва­ше, ми­лич­ко­то, да му се за­рад­ват.   

      Сму­тих се.    

      - О, Джу­ли, не, из­ку­ша­ваш ме! –  ли­це­мер­ният срам из­с­те­на през гър­ло­то ми.   

      Ста­нах, ка­то ед­ва си по­е­мах дъх, за­па­лих свещ­та, за­га­сих ос­вет­ле­ни­е­то и пуснах тихичко да звучи песента на Мадона “Наподобяваща дева”, за да ми помогне, за да ми помогне някак-си с прословутото си тайно послание да се трансформирам в самия грях. Сетне, както тя ми бе заповядала, паднах на колене пред нея. Бо­же мой! В по­мът­ня­ва­щия бля­сък на пламъчето не бях ли зър­нал  “Де­ва­та” да прек­рач­ва през златобагрената икон­а, взе­ла в ръ­це “Мла­де­не­ца”... а очи­те й ма­ме­ха с ме­ка, по­мил­ва­ща власт.   

- Ти си... ти си... Небесна Царице! – но на коя ли бъл­ну­вах аз?!   

     Пръс­ти­те ми, съб­ра­ни ся­каш за бла­гос­ло­вия, от­ма­ле­ли увис­на­ха до златистите дипленици – поч­ти в нес­вяст, све­то­тат­с­т­вен, до­кос­вах ро­ба­та на веч­но­то тай­н­с­т­во, а очи­те ми, ненагледалите й се още, не се откъсваха от лабрадорения й взор.

     Идол теж­ко се раз­съб­ли­ча, не го ли зна­ех­те?!

     ТОЙ ОТ­ДО­ЛУ Е ГОЛ.

     - Джу­лия, не раз­би­рам, но за­що не мо­га и аз ка­то дру­ги­те? – из­х­рип­тя от мен по ня­кое вре­ме.

     Чув­с­т­вах как нап­ра­во се из­ви­вам от нап­ре­же­ние.

     - Та­ка е, по­не­же ти е за пръв път, ще се от­пус­неш на­та­тък – по­мил­ва ме тя.

     Обаче по-доб­ре да ми бе заш­ле­ви­ла плес­ни­ца.

     Сто­ри ми се, че в жес­та й има­ше не­що про­фе­си­о­нал­но из­пи­па­но.

     - Ис­ках да ти приз­ная оде­ве – про­мъл­ви Джу­лия след ми­ну­та, от­гат­на­ла не­мия въп­рос по ли­це­то ми преди още да събе­ра кураж, за да го фор­му­ли­рам – ко­га­то те срещ­нах, аз действително... дей­с­т­ви­тел­но бях прос­ти­тут­ка.

     - Джу­лия, но за­що си ста­на­ла? – съ­чув­с­т­ви­е­то ме ка­ра­ше да я оби­чам по­ве­че от вся­ко­га.

     В пог­ле­да ми ня­ма­ше и по­мен от укор.

     - Ще ти ка­жа. Но преди то­ва ми се ще да те по­мо­ля за не­що. Не ме на­ри­чай Джу­лия, мо­ля те!

     - За­ра­ди...

     - О, не - мно­го е офи­ци­ал­но прос­то. Не­ка за поз­на­ти­те бъ­да Джу­лия. Ще ме на­ри­чаш ли “дет­ко”?

     - Ху­ба­во, дет­ко – ус­мих­нах й се.

     - Знаеш ли, мо­я­та ис­то­рия е от тъж­но-ба­нал­ния тип. Май­ка ми и ба­ща ми, към кои­то бях при­вър­за­на сил­но, се раз­ве­до­ха преди ня­кол­ко ме­се­ца; бе­ше подъл удар за мен. Ос­та­нах да жи­вея в апар­та­мен­та на тат­ко, но гле­дах да не се за­си­чам с не­го въ­об­ще – бя­ха ми опротивели и два­ма­та. Прес­та­нах и да му ис­кам па­ри, дог­ну­ся­ва­ше ме. Ко­га­то ги бу­та­ше насила в ръ­це­те ми или ги ос­та­вя­ше тай­но в мо­я­та стая, аз си пра­вех от тях ед­на тлъс­та топ­ка и пос­ле си за­пал­вах ци­га­ра от огъ­ня й; прези­рах сту­де­но­то му бла­го­во­ле­ние. Пред­по­чи­тах аз са­ма да си ги из­кар­вам. От­на­ча­ло хо­дех в за­кус­вал­ня­та до нас да мия чи­нии. След това ме под­се­ти­ха, че съм мо­же­ла да во­дя ан­г­лий­с­ки по до­мо­ве­те, да уча де­ца.

     - Ези­ко­ва гим­на­зия ли за­вър­ш­ваш?

         - Да, но ан­г­лий­с­кия го на­у­чих още ка­то мъ­нич­ка, в Ща­ти­те – ба­ща ми ра­бо­те­ше там дос­та го­ди­ни в по­сол­с­т­во­то. Не-не, не си мис­ли, че е кой-знае как­во. Дет­с­т­во­то ми бе­ше из­пъл­не­но са­мо със задъл­же­ния и тъпеене – все меж­ду че­ти­ри­те сте­ни. Дори още тогава бяхме типичното, разпаднало се отвътре семейство, което единствено държеше на имиджа си пред обществото и на нищо друго като че ли. И където всеки (като във филма на Сам Мендес “Американски прелести”) се спасяваше сам в собственото си въображение и в разширяването на границите на неговата джвъчкава свободица. Разбира се, с изключение на мен, докато малкото момиче не стана голямо. Тогава и аз се наложи да открия прелестите на тая свобода някъде там – в отричането на илюзиите за възможното семейно щастие, в разчупването на задръжките, в отказа от контрола, в погазване на натрапените ни морални норми, в независимостта. Започнах да си мисля, че задачата на семейството е само да те създаде и после да те остави на мира. Защото то само убива твоята индивидуалност чрез проклетата ти взаимна обвързаност с него. Прави те да се чувстваш като роб на галера; да повтаряш едно и също до припадане. И когато се свестиш, пак да няма надежда за теб. Ако си избрал доброволно да му се посветиш докрая… Какъв е смисълът от подобна жертва? Да се обречеш на обезличаване, на бавна смърт… Понеже тъпите традиции го повелявали.

     - Може би говориш за онези семейства, които приемат като досадно бреме своите синове и дъщери – промълвих замислено аз. – За онези, които нито ни обикват, нито ни намразват докрай, за да знаем поне какво става.

     - Да, на мен не ми се е случвало още да попадна в центъра на вселената на моята майка-кариеристка, нито на моя… тъй наречен “баща”. Така че и аз не зная какво би било, ако всичко беше някак по-различно. – Очите на Джулия се навлажниха.

     Само я погледнах със съчувствие, докато тя през мъглата от болка и тъга тягостно се взираше в спомените си.

     После изведнъж тръсна глава и продължи:

     - Та за уро­ци­те ти го­во­рех. Са­ма си из­кар­вах па­ри и от ни­ко­го не съм про­си­ла. Имах гадже в гим­на­зи­я­та, оби­чах го мно­го. Хм... и той ме оби­ча­ше... Уж. Знаеш ли, вие поч­ти си при­ли­ча­те: очи­те му са ка­то тво­и­те – си­ни, са­мо ко­са­та му е малко по-тъм­на.

     Прег­лът­нах оби­де­но. Мо­же би за­то­ва...

     - Той ли те на­ри­ча­ше “дет­ко”? – теж­ко об­ро­них ли­це­то си вър­ху въз­г­лав­ни­ца­та.

     - Но, ми­ли­чък, вън­ш­ния ти вид са­мо в на­ча­ло­то ме из­ку­ши, по­вяр­вай ми! Всич­ко, кое­то ста­на впос­лед­с­т­вие, въ­об­ще не е свър­за­но с не­го.

     - Ще те ча­ка ли в Со­фия?

     - За­що, за­що не ме из­с­лу­шаш док­рай?! Как да ме ча­ка, ка­то ве­че сме скъ­са­ли. Той ме напусна и оти­де при дру­га.

     Ле­жах, за­ро­вил гла­ва, и ня­мах си­ли да я пог­лед­на.

     - Вла­до, Вла­ден­це... мо­ля ти се, за­що ме на­каз­ваш? Оби­чам теб, един­с­т­ве­но теб, не разбираш ли?! По­мис­ли: как ще ти раз­каз­вам та­ки­ва не­ща, ако бях ре­ши­ла да те из­лъ­жа.

     Обър­нах се въз­нак и во­до­пад на от­ча­я­на, а за­то­ва си­гур­но и фа­на­тич­на чис­то­сър­деч­ност, гро­мо­лящ от очи­те на Джу­лия, из­п­ла­ви на­ра­не­на­та ми ду­ши­ца.

     - Вяр­вам ти, дет­ко – про­мъл­вих аз. – Ще про­дъл­жиш ли на­та­тък?

     - Бо­же, ако зна­е­ше са­мо, ти ме спа­си от то­зи га­ден кош­мар! Как мо­га да мис­ля за друг! – По ли­це­то й по­те­ко­ха съл­зи.

     - Не пла­чи, мо­ля те! – про­ка­рах па­лец по мок­ри­те ску­ли. – Ня­ма зна­че­ние как­во ни е тласнало един към друг, на­ли ве­че сме за­ед­но? Не ис­кам ни­ко­га да ме изос­та­вяш!

     Джу­лия ким­на мъл­ча­ли­во и гър­ди­те й пот­ре­пе­ри­ха в сек­ва­ща­та кон­вул­сия на пла­ча.

     - Раз­ка­жи ми се­га.

     - Та-а... го­во­рех ти за бив­шия си при­я­тел. Точ­но преди сед­ми­ца той ме по­ка­ни да из­ле­зем и ми съ­об­щи, че бил влю­бен в дру­га, не мо­жел, за жа­лост, по­ве­че да ме заб­луж­да­ва. Ма­ле-ма­ле, кол­ко уч­тив бе­ше той то­га­ва! Не из­дър­жах да го из­с­лу­шам док­рай, ста­нах от пей­ка­та и по­бяг­нах. Ко­га­то ви­дях днес, т. е. вче­ра, тво­я­та съ­у­че­нич­ка да пра­ви съ­що­то, мал­ко ми дожаля за нея – спом­них си, ня­къ­де бях го че­ла, са­мо влю­бе­но­то мо­ми­че мо­же да по­бег­не така. Не знаех къ­де да оти­да, къ­де да се скрия от бол­ка­та. Вър­вях по ули­ци­те ка­то за­ма­я­на, ни­що не виж­дах око­ло се­бе си. На един све­то­фар – си­гур­но на чер­ве­но съм пре­ко­си­ла, някаква ко­ла за­би спи­рач­ки и шофьо­рът мръс­но ме на­ру­га. Не му обър­нах вни­ма­ние. Ка­то се ка­чих на тро­то­а­ра, чу­вам поз­нат глас зад гър­ба си: “Ми­ра Сорвино, не се зап­лес­вай та­ка!”

     - Как­во?

     - А, на мен така ми викат в квартала. Кръстиха ме на известната Холивудска звезда, понеже веднъж на един купон имитирах Оскаровото й изпълнение в “Могъщата Афродита”. Ако не си гледал филма, там тя играеше симпатична, но доста вулгарна и истерична  жрица на любовта. И-и-и... до­къ­де бях стиг­на­ла?

     - Ня­ка­къв ти из­ви­кал.

     - А, да. Об­ръ­щам се: два­ма поз­на­ти от на­шия блок ме зя­пат и ми се хи­лят – на­ма­ли вре­ме за пог­ре­бе­ние, ут­ре ще­ли да хо­дят в Аг­нец. Ръ­ку­вах се с тях и ги пи­тах как­во ще тър­сят в тоя студ на мо­ре­то. “Ще изпуснем па́рата – ви­кат ми, – Со­фия взе да ни пис­ва. Аре с нас!” Ужасно ми до­пад­на и аз да се чу­пя от прок­ле­тия град, къ­де­то на­съб­рах тол­ко­ва оби­да и мъка. Но ня­мах да­же и сто­тин­ка у се­бе си. То­га­ва ме по­ка­ни­ха в близкото ка­фе­не, да сме побъбрели на спо­кой­с­т­вие. Обяс­ня­ват ми: би­ли ком­па­ния – те два­ма­та с две мо­ми­че­та, плюс още ед­но мом­че, са­мос­то­я­тел­на пар­тия. Раз­б­рах на­къ­де бият, но ня­как си ми бе­ше все-тая, са­мо да се мах­нех от Со­фия... “О’кей, оба­че мра­зя да ме из­дър­жат – за­я­вих им аз, – ще гледам да взе­ма на­заем от­ня­къ­де.” “Ха, из­д­ръж­ки и за­е­ми – под­хил­ват се маз­но, – да не си саката, че не мо­жеш с труд да пе­че­лиш, а? Нали вече ни доказа, че можеш добре да се справяш с оная роля от “Могъщата Афродита”. Пог­лед­нах ги из­не­на­да­на. То­га­ва сва­ли­ха кар­ти­те и ми обяс­ни­ха ця­ла­та ра­бо­та. Те съ­що не раз­по­ла­га­ли с мно­го манги и от­на­ча­ло щели да от­сед­нат в поз­нат. Но две­те бръмчалки би­ли на­ви­ти да из­ка­рат ня­кол­ко хи­ля­дар­ки с лъс­ка­ви­те си епи­дер­ми­си и пос­ле бам, на хо­тел. “Хотел “Зикурат”, представяш ли си! Пъ­лен лайф!” По­пи­тах ги за­що го пра­вят то­ва. “Жи­во­тът не ти е ге­не­рал­на ре­пе­ти­ция – ви­кат, – смет­ни кол­ко вре­ме след не­го ще бъ­дем цепеняци. Тряб­ва всич­ко да се опи­та.” За­мис­лих се. Имах усе­ща­не­то, че мо­га да тръг­на с тях вед­на­га, че един­с­т­ве­но по та­къв на­чин ще от­мъс­тя на хо­ра­та, кои­то ми бя­ха най-близ­ки и кои­то тъй под­ло ми обър­на­ха гръб. Бях са­ма, ни­кой не да­ва­ше пет па­ри за мен, жи­во­тът за­губ­ва­ше сми­съ­ла си. “Аре, кво се по­май­ваш тол­ко­з, ще бъ­деш ца­ри­ца на ком­па­ни­я­та, ти си най-удар­на­та” – зафиркаха ме. Ка­зах, че съм съг­лас­на. Уточ­них­ме под­роб­нос­ти­те око­ло пъ­ту­ва­не­то и се приб­рах.

     Не­що ста­ва­ше с мен – все-ед­но че бях за­ра­зе­на от СПИН на ду­ша­та. Ис­ках час по-ско­ро да се зав­ра в ти­ня­та, в жа­бу­ня­ка, да виж­дам са­мо чер­но пред се­бе си – ка­то жа­би­те. Ця­ла нощ не мо­жах изоб­що да миг­на. Каква беше тази странна дива охота, с която се въвличах в една тъй непривична за мен хипи авантюра?! Сякаш филма и мюзикъла “Коса”, които бях гледала общо 27 пъти в Щатите, оживяваха за мен. Пътищата, гарите, мазетата, таваните… Содомитските сексуални и наркотични оргии… Те, те щяха да бъдат вече новото ми семейство и новите ми верни приятели. Знаеш ли, че когато близките ти станат далечни и чужди, чуждите и далечните ти стават някак особено близки? Или така поне го усещах тогава. Дори заобичваш студения блясък на звездите. Докато се взирах в мрачното, като че ли еднооко лице на нощта, което също ме наблюдаваше със завладяващата си кармична сила, аз пеех за Луната, възцаряваща ерата на Любовта. Но всъщност… това беше и опелото на един подлец и предател. Погребението на един вече бивш, на един вече мъртъв за мен приятел. Явно, това е била моята версия на онази естетско-еротична “Горчива луна” на Роман Полански, която също тъй много харесвам.

     - А с “мъртвеца” какво стана? – погледнах през решетъчното прозорче навън към нощното небе.

     - Преди да затворя капака на ковчега му, с горест му изпях още една песен от “Коса”. За “сбогом” – а и за да напомня на себе си колко е лесно да бъдем твърди, студени и горди, като се надявах някога и аз да мога да бъда такава. О, и как само нахлуха в мен на зазоряване думите на песента “Going Down”! – Джулия нежно си я затананика, зареяла поглед в звездната шир, откъдето Зорницата скоро щеше да я дочуе и щастливо потрепкваща от това поклонение, да ни се яви:

 

                                           Аз и Луцифер,

                                           Луцифер и аз.

                                           Точно както ангелът, който падна,

                                            прогонен завинаги в ада,

                                            така ме изключиха и мен

                                            от просвещението небесно.

 

                                            Асансьорът слиза надолу,

                                        надолу, надолу…

 

Приказно ми е, естествено после, страх ме хваща от реалност и странното накрая ме довършва. Зачетох те отзад напред, но не е грешка. Ще искам да прочета същото и утре... от правилната посока.

Това са откъси и посоката, сигурно, няма голямо значение. И отзад-напред, и обратното - все тая. Пак нищо не става ясно.

Но обещавам накрая всичко да се изясни. :)