Сенките са вечни като огъня, който ги ражда.
    Но има мигове, когато си задаваш въпроса: "На какво аз съм сянка?"
    Търсенето на отговора те изправя срещу най-зловещата и безплътна сянка.
    Тази на Царството на безчет древни... огнедишащи... змейски изчадия...
     
                     (следва откъс от книгата)

     Експресът летеше през дъжда и полята...
     Изведнъж усетих сътресение по цялото тяло, но преди да имам възможност да се изплаша, започнах да съзерцавам как клюмнал седя до прозореца. Без да правя движения, да се извръщам насам и натам, с поразителна всеобхватност виждах стареца, който спеше, и студентката, която чоплеше ноктите си, поглеждайки ме под вежди. Наблизо четиримата мъже играеха карти. Неочаквано се вдървих. Исках да разперя ръце и да скоча, да извикам до болка, но не мърдах изобщо. Тогава тя се приближи и ме стисна за гърлото. “Защо си дошъл с това голо лице, отговаряй, защо?!” – изрева извън себе си. Физиономията й бе издължена във вълча муцуна, обрасла с твърди, лепкави косми. Сред топка от косми безчинстваха и очите й – смразяващи, сини. Душеше ме с тях, не с ръце. Задушавах ли се?! С радост почувствах освободеността на гръдта си. Дали ще мога да се движа отново? Неистов напън – и побягнах навън. Пропадах бавно между етажите. Сърцето с тътен напластяваше смърт, етаж след етаж набъбваше от кръвта си. Не издържах повече да умирам; отворих уста и...
     Спънат вик отекна в купето.
     - Лошо ли ви е? – попита ме госпожицата докато бъркаше в чантата си. – Треперите целия. Аз следвам медицина, хуманна медицина, и доколкото я разбирам, не е от настинка. А, ето го: “Валидол”. Сложете го под езика си, ще Ви успокои.
     - Нямаше нужда – промърморих, взимайки хапчето. – Сънувах ужасни неща.
     - Сънувахте?! – Студентката погледна към спящия господин, помислила, сигурно, че го е сепнала с възклицанието си, и се придърпа на педя от мен. – Но очите Ви бяха отворени, даже, извинете за израза, някак грозно отворени.
     - Обект на проучване ли смятате да Ви бъда? – не скрих обхваналата ме неприязън. Стори ми се, снобското й нахалство и стаена възбуда при вида на находката караха лещите й да изглеждат още по-изпъкнали и лъщящи. – Как тъй “отворени”?
     Непознатата се отдръпна.
     - Наблюдавах Ви и предавам това, което видях.
     - Опишете в каква поза ме наблюдавахте!
     - Но...
     - Моля Ви, много е важно!
     - Отначало - втрисането, и...
     - Питам Ви за Вашата поза.
     - Моята?... Помня, че разглеждах ма...
     - Маникюра си?! – изкрещях.
     - Значи, все пак, не сте спали – натърти непознатата с чувство на отмъщение и поклати глава.
     - Та отначало, казвате, втрисането, и после какво? Не приличах ли на мъртвец?
     - Точната дума.
     Отминах ехидната нотка с пренебрежение и затворих вратата след себе си (“латерално”, както ме осведомиха впоследствие). Изплюх валидола, облегнах се на стената между купетата, за да не ме забележат, и там машинално, за кой ли път в живота си се прекръстих. Направих крачка встрани и веднага се обърнах.
     В съседното купе четирима мъже играеха карти. Четири познати лица, отпечатани в светлосянка, с характерните профили, щрихи по тях, като че бяха метафизични изображения на своето съществуване.
     Дори не разбраха “аз” кой бях – астралният окултен дух, дошъл от небитието.
     Върнах се на мястото си и запалих цигара. Владееха ме мисловни хилядолетия, на които не можех да дам определен израз нито тогава, нито сега. Всичко заедно с мен напираше към пространството, самите вещи ставаха издължени, сякаш протягаха пипала да докоснат Идеите си – такива, каквито ги е родила Платоновата глава. Отсреща момичето записваше нещо върху салфетка и само тя като във фокус сбиваше разотиващия се свят.
     ...
     Състоянието ми се нормализира близо час след преживяното. Възрастният господин бе изчезнал без въобще да продума, все едно че никога не е бил между нас, а вдлъбнатината на мястото му – тя все едно представляваше просто вдлъбнатина. Опитах се да разговарям с момичето и въпреки баналните фрази, които разменяхме, се приемахме някак-си по-добре. После и то си замина. 
     Отворих кутията за отпадъци, извадих смачканата салфетка оттам, пригладих я с длан. 
     С неутолима тъга препрочитах написаното:
     “Безразличие ли? Баща ми се ядосва за толкова глупости (според мен), а аз обикновено си трая. Ала те го измъчват. Тъй има хора, умиращи неразбрани. Защото хората са като влакови линии – събират се при хоризонта, в далечината. Абсолютното ги сродява.
     Ето, изплю проклетото чувство.
                        Ти си нямала Бог.
     Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие.”
     А на обратната страна, с едри букви:
     “ТАКА И ТРЯБВА, НАВЯРНО.”
     Слязох на гарата вече по тъмно, под проливния дъжд. Прегазих перона и мокър до кости, застанах до табелата на автобусната спирка. Под свода на грейналия с празничните си светлини параден вход на “Двореца на Небесната Фея” отсреща група музиканти свиреха “Ода на радостта”, а един от тях избутваше с инструмента си, докато не го прокуди съвсем на дъжда, малко ромче, което протягаше отново и отново ръчичка за милостиня. Щях да отида у Джулия и направо, без усукване и заобикалки, без досегашната плахост, но и без нищетата ми да скърца със зъби, жадувайки мъст (защото дъното също е твърдина под краката), накратко – щях да отида у тях и само да я попитам: “С какво го заслужих?” Знаех, че не е способна да отговори, а и едва ли от отговор се нуждаех. Не разчитах да я изплаша. Не желаех да разисквам вината й. Щях о-време да прекратя евентуалните оправдания. Да се възползвам от ситуацията бе идеята, която с наслада презрях, за да усетя, сигурно, значимостта й. Едно-единствено нещо очаквах: да ме приеме. Все пак, гузна, тя щеше да бъде и по-уязвима, с по-малко грим, по-естествена. Щеше да си е у дома – имах повод да й отида на гости.
     Влязох в последния вход на красивата десететажна кооперация, където бяха ми казали, че живеела Джулия, и затърсих табелката по пощенските кутии. Върху полуизтритата месингова пластина успях да разчета: “девети етаж”. Качих се с асансьора, във фоайето за секунда се спрях, огледах фамилните означения по вратите и застанах пред апартамента, намиращ се вдясно. 
     Докато звънях, забелязах около маратонките ми да се стича вода.
     Отвори едър брюнет с наподобяващи бодлива тел редки мустаци, които на фона на длъгнестото лице възприех като сигнал за внимание. Видът ми го сепна в началото, дотолкова, че главата му трепна назад, но тутакси изпод веждите му плъзна враждебност.
     - Вие... кой сте?
     - Съученик съм на Джулия. Мога ли да я видя?
     - Джулия още не се е прибрала. Името Вие е?...
     - Владимир.
     Мъжът повъртя писалката, която държеше, и каза:
     - Добре. Като си дойде ще й предам.
     Чух отчетливо езика на бравата, секретът щракна един... втори път, и накрая – звукът от резето. Тогава ми се стори, че долових нейния глас: май изрече “папа”, или нещо подобно, но после какво – не разбрах. Ревнивият Кирил я пази за себе си, спомних си разговора между Цветелина и Джулия. Виж-ти, значи наистина е така.
     Излизайки навън, се сблъсках с пълно момченце, което бе притичало от някой от съседните входове с чехлите на родителите си. 
     Върху рамото му висеше намотано въже.
     - Къде си помъкнал въжето бе, шишко? – осени ме прозрение.
     - Я не ме обиждай, ако обичаш, че сега ще извикам най-големия си брат Вениамин! Той е боксьор, ако не знаеш, и му викат “Деснячката на Бога”. Само с едно кроше ще ти направи физиономията още по-тъмно лилаво-червена, че съвсем да заприлича на екипа на “Барселона”.
     Не ми костваше никакво усилие да направя зловеща гримаса и като я наврях в лицето на слисания малчуган, реших още повече да го изплаша и процедих бавно, през зъби, с тих, равен и дрезгав глас:
     - Извикай го – ако искаш и двамата после да ви обеся с това въже. Я го дай тук веднага! 
     - Но татко поръча да го занеса на чичо Кирил...
     - От деветия етаж ли?
     - Да. Тоя, дето има “Степния вълк” на Ауди, най-суперския джип в махалата. Въжето е от яхтата му “Любима” и...
     - Знам-знам – прекъснах го невъздържано. – Дай тук въжето, аз ще го занеса!
     - Батко, ама...
     Изоставих хлапето в надигащия се на пресекулчици шоков плач и влетях в асансьора обратно. Вратата към покрива се оказа отключена, Агнец зейна изведнъж под краката ми – най-луксозния му квартал “Чародейка”, омотал се като километрична змия-гирлянда около огромния, направен от снежнобял мрамор монумент на Света Богородица, дори и без неизбежната пълна луна отгоре, ми напомни за декор на Спилбърг. Малко по-надолу изпъкваше с характерния си релеф стъпаловидно възвисяващото се туловище на “Зикурата”, чийто връх мистериозно изчезваше във вечерното небе. Прекосих площадката и спрях до ниския парапет от бетон. Съвсем открая бе разположен балкона, който ми трябваше – тъмен, а до него двата прозореца изпускаха някаква неестествена, електрична синкавина. За достъпа до балкона обаче липсваше лост, освен една каменинова тръба, иззидана в основата четвъртито. Прецених за момент – едва ли беше от най-подходящите. Отидох в срещуположната страна на площадката. Намиращите се там отдушници и антени също не вършеха работа или поради здравината и формата си, или поради това, че стояха встрани от балконите. Оказа се, другите два прозореца в непристъпния и тайнствен апартамент светеха като всички останали. Спомних си за баща й – как въртеше с пръстите си писалката. Може би пък пишеше нещо? Ако “да”, по-вероятно да го правеше тук, а не при лампиона оттатък. Върнах се обратно и надникнах през парапета. След като се уверих в трезвостта на решението, направих голяма халка с част от въжето и я прехвърлих под мишниците. После намотах въжето около някакъв лост за тупане на килими, пуснах го да виси между двата прозореца, като за по-голяма опора бях го навил през десницата си, и като се прекръстих веднъж, заслизах надолу.
     Пропадах бавно между етажите...