...
       - Какво искаш от мен?

     Когато очите ми свикнаха, вторачих се през искренето на разрасналия се хол – облегната върху луксозния роял, бе кръстосала ръце отгоре на раменете си, толкова далечна, настръхнала, прегърнала себе си като свое дете, което не би позволила да й отнемат изобщо. Какво ли можех да поискам от нея? Погледът ми се замота из влакнестия пуловер, млечен на цвят, изплетен може би от истински мохер, изброди шарките от малинова лила, после се спусна по панталона, отбеляза лекичкото стеснение в коленете и спря на топлинките от плюшени валма.

     - Ще проговориш ли най-сетне?

     - Ти ли изпрати Мира пред “Зикурата”, когато имах среща с Емилия?

     - Не. Следващият въпрос.

     “Да” или “не”, това не ме интересуваше никак. Заразпитвах Джулия вяло, с неудоволствие, просто за да покажа причината за собственото си идване.

     Вместо пропуск.

     - У вас ли спа?

     - Не, разбира се.

     - Откъде се разбира?

     - От самосебе си. Баща ми не би позволил.

     - Тя е приятелка на Цветелина тогава.

     - Вече едва ли.

     Преглътнах намека и помолих за чаша вода. Какво исках от нея ли? Току-що го бях осъзнал. Да бъде близо, по-близо до мен.

     Прогизналите дрехи лепнеха върху тялото ми с беззъба студенина.

     Поех чашата от дланта й и пих.

     - Фактически излиза, че ти не си знаел у кого е била? – подхвана наново разговора Джулия. Кимнах. – А не е и било задължително да го знаеш.

     - Мира не е такава, за каквато я смятате с Цветелина.

     - Тъй ли?

     - Ти лично познаваш ли я?

     - Веднъж сме се засичали май, т.е., два пъти.

     - Значи в себе си си на ясно.

     - А-а-а, тъй ли?! – неочаквано озлобя Джулия. – Само не ме убеждавай, че кацна тук от небето, за да защитаваш нейната репутация! Като ангелче с невинно лице, което иска да нарисува икона на прочута светица и затова как да не използва за модел чертите на своята дева-избраница. Щеше да е романтично и поетично като в операта на Пучини “Тоска”, ако моделът ти не беше тая най-обикновена пачавра.

     - Престани! – изревах аз.

     За миг очите й ми напомниха онези “вълчи ями”, потънали целите в лепка.

     Бях се изправил от страх.

     Сграбчих чашата от шведската маса и я излях до дъно в устата си. Отидох до барчето, дръпнах капака, измъкнах първата попаднала ми бутилка оттам и като отвинтих капачката, напълних чашата до средата.

     - Какво си решил? След малко се връща баща ми.

     Бе ми хрумнало да я питам: “Ревнуваш ли?”, обаче въпросът й секна желанието ми. Както винаги, въобразявах си неверни неща. Халюцинирах илюзии. Тя се боеше от мен, боеше се в най-бруталния смисъл. Отвращаваше я насилието, което излъчвах, непредсказуемостта. Би дала сигурно всичко, за да е тук скъпоценният й “папа́”. Или поне Александър. Да ме изхвърлят от нейния дом, където имах наглостта да проникна. Нещастница! А аз... аз може би я обичах.

     Изпразних чашата отведнъж и се обърнах.

     Беше някакво супер гадно уиски.

     - Джули, аз... –  забих поглед в краката й, – аз те...

     Не успях повече нищо да кажа.

     Зад краката на Джулия, до екранизираната игра на огъня в електронната камина, бях зърнал вълча глава.

     Прекосих напреки хола, наведох се и я взех.

     - Това маска ли е?

     - Да не си си загубил ума?! Почваш едно, правиш друго, сега: “Това маска ли е?” Естествено, маска е! Поръчах си я, когато прочетох бестселъра на доктор Естес “Бягащата с вълци”, понеже нейните съвети към нас да бъдем дивачки ме изкефиха.

     - Хм, сякаш е жива. Но не си ли я показвала някъде?

     - Чудно как си я фиксирал. Тя не остана ли в шкафа тогава?

     - Приготвена за карнавала преди месец, или?... – “Или за да се родя в пръстта.”

     - За часа по зоология, о, велики магистре Дежа Ву – отвърна ми с типичната си присмивка Джулия. – Когато изнасях реферат на тема: “В какво се състои уникалността на вълчиците като водачи на глутници”, а ти ни в клин-ни в ръкав се изцепи: “Чатнахте ли сега откъде се надъхвала еманципацията на мъжемразките?” Разбира се, че в образа на Луп Гару обрах точките на маскиния бал.

     Спомням си вълните на отчаяние, в които ме низвергнаха да се мятам тези думи – наглед тъй обичайни. Тогава не бях в състояние да разсъдя, че раздразнението и сарказма на Джулия до голяма степен се дължаха на това, че аз нелепо я бях заблудил, без въобще да го осъзнавам: оказа се, на карнавала съвсем не бях й обърнал такова внимание, каквото тя бе убедена, че заслужаваше.

     В мен видения, въображение и действителни спомени се объркваха непонятно.

     Седнах в измокрения фотьойл, с маската на главата си, и оставих сълзите свободно да се стичат по бузите ми.

     Тя нямаше, нямаше да ги забележи.

     През тесните цепки я затрупвах с мъгла.

     - Не биваше да изпиваш скоча – достигна ме съжаляващият й глас, с нотка на примирение.

     - Джули, моля те, още мъничко! Ще си ида. – Зад гърба ми примката на въжето с глуха ревност чукаше по прозореца – като огромна, спусната отгоре бесилка.

     И съвсем, съвсем тихичко – сякаш че приближаваше избавление за душата от някакви отвъдни, проникващи я отвсякъде с хармонията си далечини, звучеше – и аз се оставих да бъда възкресен от звуците, “Одата на радостта”.

     - И колко време смяташ да прекараш така?

     - Запали свещите и изгаси осветлението.

     - Влади...

     - Моля те! Моля те, направи го!

     Тя се приближи плаха до свещника, който бе окачен над премигащата камина – в обзаведения като параклисче ъгъл, и драсна кибрита.

     - Бих искал да го направиш за мен още веднъж – изплъзна се от устата ми.

     Джулия се обърна за секунда с нямо учудване и малко след това холът потъна в омайващия свят на минзухарени многоцветия.

     - Е?

     - Пусни ми сега “Черната събота”*, ако обичаш.

     - Защо точно пък нея?

      - Защото имам право на три желания, Джулия.

     - Не си прави илюзията, че ще ме командваш само!... О’кей?... И те предупреждавам: до десет минути най-късно да си излязъл от блока! Иначе ще си изпатим и двамата.

     …

     Звънът на камбаната, равен до безразличие, до пълна изнемога и безответност на сетивата, сякаш ме отвежда в дълбините на ада. Харон идва с лодка за душата ми от отвъдния бряг**. Вятърът и небето изчертават самотни пикове в празната диаграма, напомняйки за моята предистория. Луцифер... Някога мислите слизаха при своите корени и по него, изкачвайки тялото му, отново вдишваха пустотата си. Те се смееха... ритаха... благоденстваха... спяха; бродеха голи... пребулваха се; играеха на жонгльори... печелеха от комар... пиеха... изтрезняваха... тропаха по вратите... раждаха в дупки... ровеха непрестанно... вечно бълнуваха... обладаваха се на купове... осъмваха по изложби... заразяваха мозъци... още дишаха; дишаха... Но сега идва плясъкът на веслата – все по-близък и по-отчетлив. Идва... спира... отнася ги...

     О, АКО ЗНАЕХ КОЛКО НЕТРЕЗВО-ОТНЕСЕНИ БЯХА МИСЛИТЕ МИ ЗА АДА!...

     Изправих се и отидох до Джулия.

     - Може ли?

     - Ама песента не е за танцуване.

     - Моля те! За последно те моля!

     - Щом си си наумил... И разкарай го тва муцунище де, ако знаеш къв си смешник с него! Кво, от “Бягаща с вълци” сеа тряа да се напрая и на “Танцуваща с Луп Гару” ли?! Макар че, забравих… това е маска. А зад нея се крие един жалък пудел.

     Сълзите продължаваха да облизват лицето ми, под брадата се събираха в тежки капчуци и после попиваха в синтетичната тъкан на маската.

     Застанахме пред картината, където бе освободено от мебели, докоснах талията й с пръсти, а тя – раменете ми, и започнахме да танцуваме. Усмихваше се. Отначало неясно, като се опитваше да бъде сериозна, но някак неестествените ни на фона на музиката движения, прибавени към вида ми, я караха да избухва в истерики. През гледците на маската виждах как бялото на очите й мигаше от издигащия се пламък в ъгъла, улавяйки го за миг и изгубвайки го, от иконата горе Девата сякаш ридаеше и ридаеше като над един съвсем неизмислен ад, появяваха се очите на Луцифер и с Луната виторога ме пробождаха заедно, наново изплуваха нейните очи, сетне - неговите, и пак нейните, неговите, нейните - неговите... Завих като вълк към страшното намигащо-предизвикателно нощно небе. Смехът й кълцаше въздуха. Въртяхме се като зомбита, напуснали орбитата на ритъма. Кръжахме заедно около нещо невидимо, постоянно изплъзващо се изпомежду ни. Преследвахме се без надеждата да се хванем. Предавахме се на хаоса. Разделяхме се завинаги.

     Това ли бе краят?!

     Изтръгнах маската и побягнах.

     Вече навън си помислих, че тя щеше да види влажните петна по вътрешността й, а влагата така я вбесяваше. Щеше да разбере, че съм плакал – в гърдите ми нахлу дива радост – ЧЕ ЗА НЕЯ СЪМ ПЛАКАЛ ТОГАВА.

     Клекнах срещу едно улично псе, което лежеше под някакво външно стълбище на недостроена жилищна сграда, и видях как и то настръхна от моите думи:

     - Казвам ти, приятелю, невъзможно е пуделът на Шопенхауер да е бил веселяк. Знам това, понеже аз съм правнукът на този пудел. По-скоро постепенно е заприличал на господаря си, като е придобил накрая дори най-съкрушения вид. Особено след преживения ужас: да загуби слънцето завинаги. Дали му е било достатъчно светилото на нощта? Обаче за какво, за да гледа света ли? Той и без друго до гуша е затънал в собственото си безсмислие. Той е само една представа… една илюзия… една измама… Неутолима жажда е… и копнеж напразен. Някакво такова безкрайно лутане и пропадане в хаоса. Дали, приятелю мой, нашето избавление не ни чака някъде отвъд осъзнаването на всичко това?

     Затичах се по асфалта. Разголените дървета киснеха своите отражения в призрачното му огледало. Срещу мен напираше ревът на морето, милиарди вълни и безчетни тонове мътна вода заявяваха волята си.

     Лакоми, те копнееха за почивка.

     Стигнах края на вълнолома и внезапно ме обхвана желание да легна по гръб.

     Разперил ръце, участвах в пира на вълните и вдигах наздравица:

     - Върхът е полет, а подножието - пълзене. Но пълзенето е нагоре, полетът - нисък. Само лудостта е еднакво далече от всичко. Тя просто се слива с безкрая. Безкраят, който съществува в осмисленото безсмислие на не́съществуващата безкрайност. И лудостта става спасение, но вече няма нужда от него, защото то се е превърнало в лудост. А от лудостта има спасение само в сливането с безкрая. При теб, моя небесна майко!

   Станах бързо и с широко отворени очи запратих тялото си в стихиите...

---------------
* Композиция на легендарната рок-група Black Sabbath с погребален, монотонно-камбанен ритъм в началото. На този музикален фон “любимецът на Луцифер” Ози Озбърн пее провлечено:

           Какво е това?! То стои пред мен!
           Образ в черно – с крила, който ме сочи!
           Обръщай се бързо и бягай!
           Открий избраника!
           Черната фигура с очи от огън
           предава на хората своите желания.
           Тя казва: “Това е моят ден”.
           Виждам пламъците как се издигат
           все по-високо и по-високо.
           О, не, не, не, не!
           Моля те, боже, помогни ми! (бел. авт.)

** Асоциациите в съзнанието на героя са предизвикани от популярното произведение “Ад” на Данте Алигиери (бел. авт.)

Бесовете в душите, може би ... в очакване на неочакваното

много ми хареса

ne sam pro4etala vsi4ko, obache izglejda interesno !!

да се направя и аз малко на интелектуалец, а ти да ме скастриш така:)))
Но ако мога да обясня накратко: това впечатление сигурно идва от дълбокия песимизъм на Шопенхауровата философия, намерила по един или по друг начин място в главата на главния герой. И моята цел е в книгата да покажа как опасни модели на мислене и световъзприятие, които витаят навсякъде около нас, ни влияят на съзнателно и дори на подсъзнателно ниво, тласкайки ни постепенно, но сигурно към ръба на бездната (по принцип говоря, де, не за теб и мен:)))

"видения, въображение и действителни спомени се объркваха непонятно" Всъщност изпитах усещането за потъване в мъглата. Може да не е от най-приятните, но въздейства невероятно. Поздрави!:))

не съм те кастрила изобщо. Хвалих те! Ако реша да те кастря, ще ме помниш докато си жив! Шегувам се :)

Много хубаво си го написал наистина. Впечатлена съм. Нищо, че такива точно мисли не ми се въртят в главата нито на съзнателно, нито на подсъзнателно ниво. А пък от кахърни люде и обзелата ги вселенска меланхолия бягам като дявол от тамян. Че току виж ме повлекли в бездната на скръбните им души. :)

А ако трябва да говоря сериозно - докато го четох ми напомни нещо, по-скоро нещо в атмосферата, не съм сигурна дали е мъгла, както казва eraklia. Но не можах да го формулирам, може и някой автор да ми напомня, но не се сещам кой точно. Сигурно някой класик :)

и да не благодаря за комплиментите на всички вас.

Макар, че е лошо да изгубиш хора, които цениш, в мъглата:)))

Надявам се, все пак, скоро да мога да ви открия там:)))

бРаво авторе,чудесен постинг авторе, имам само един въпрос- къде е гробаря,пишеше ги едни интересни а са изчезна

сигурен съм, че отнякъде ще възкръсне:)))

Някои хора ме мислят за умрял така ли?????? Ето ме и мен, няма къде да ходя!!!!!! Бях просто зает и още съм в скайпа ми. Страхотен постинг Ангеле, скоро ще зарадвам широката публика с нещо ново!!!!!! То тогава- не оставим мъртвите да си почиват!!!!!!
Поздрави- grobarq_ mariqn - това е скайпа ми!!!

Eто бе загадка!!!!!!! Завърна се а!!!!!!!! С натърпение чакам нешто ново,следя всичките ти изяви. Наричай ме- Новия фен на гробаря.
Поздрави на Ангел и на теб!!!!!!!!

Загадка,загадка ама влюбена загадка станах. Трябва да споделя с някой ще се пръсна.З а това избрах да споделя с Ангел. Имам голям проблем- влюбен съм в момиче което не ме познава. Аз я познавам а тя не,т.е много хора я познават щото стана леко известна. Ако до сега те обърквам ще говоря дирекно- Харесвам учасничката от Мюзик Айъдъл- Шанел Еркин. Какво да правя?

ами каквото сърцето ти подскаже.

Вярно, шансовете ти не изглеждат хич големи, но поне можеш да се опиташ да се запознаеш с нея.

Тя сега се котира много и акциите й са завишени, та ще трябва да измислиш нещо умопомрачително специално, за да ти обърне въобще внимание.

Готов ли си да го направиш?

Ако не, значи не си си загубил ума по нея достатъчно и всички тривиални опити да фантазираш, да помечтаеш, ще приключат сами в едно недалечно бъдеще.

Но да си влюбен е все пак красиво, приятелю:)))

Да прав си, чудя се какво да правя,на продуцентите ли да звънна,имам им телефона,лесно е да се свържа с Иван и Андрей и да поговря малко с тях. Ще ти кажа само едно- нали знаеш че казах че обмислям нещо голямо. Време е да се случи. Още нищо не си видял,само това ще ти кажа!!!!!!!!!!!!
Поздрави-Мариян

Четох от теб две неща. Първо "БАЩИНСТВОТО НА ВЪЛЦИТЕ", а после това. Преди да намеря второто, т.е. интелектулизма тук , имах различно намерение. Но и в двата случея - целувката не е само притежание.
В същност, за да не се ритаме, неприлично е, пред почитатели, на младата и красива ШАНЕЛ(R), ще те предизвикам с това което наскоро публикувах в weikiland.net / link exist at the ognyanz re-post to your post at forum.all.bg /

Thkans for the insight. It brings light into the dark!

BION I'm imprsesed! Cool post!

Very true! Makes a change to see somoene spell it out like that. :)