(поредният откъс от подготвяната на скромни порцийки книга)
     ...
     Изправих се и закопчах най-горното копче на якето си.
     - Аз тръгвам. Небето и земята ще обърна наопаки, но ще ти я събера цялата сума. Пази ми картината, Ейнджъл!
     - Стоте долара имаш ли ги?
     - Абсолютно съм сигурен.
     - Те са ми предостатъчни. Хайде, вземай го и да тръгваме.
     Погледнах изпитателно Ангел – не беше за вярване! Обаче той ми намигна, подканяйки ме с глава.
     Още с влизането в къщи видях стоте долара, както си бяха сгънати, да лежат върху масата. Метнах “Луцифер” на леглото и само дето не изревах. 
     Ияау! – понякога и на мен ми вървеше.
     - Ето – бутнах ги в ръцете на Ангел и извадих от рафта останалите. – Ето ти ги и тия. Всичко е тип-топ, нали?
     - Кинтите са твои, задръж ги обратно.
     - Ама...
     - Аз исках да се доубедя, че не ме връзваш, приятелю. Затова дойдох с теб.
     - И “Луцифер” ми я подаряваш?!
     - Подарявам ти я, разбира се; никой не е ценил мое произведение, както ти – няма значение, че е копие. Въобще, знаеш ли, аз мечтаех да подарявам. Като Димов, колегата, за когото няма начин да не си чел по вестниците, или да не си го гледал по телевизията.* Мечтаех да давам онова, от което някой, може би, се нуждаеше, но понеже то липсваше и на мен, затова си го вземах от другите. И грабежът постепенно разложи таланта ми до занаятчийство. А имах талант. Когато имаш талант в някаква сфера, той просто те прави неукротим. В училище още организирах първата си изложба. Тогава, помня, бях нарисувал картина на женско лице, в което неусетно се влюбих. Можех с часове да го гледам като втрещен, без даже и да премигвам. Не някаква суетна наслада, нито пък снобско самодоволство. Бях я обикнал бе, тая жена, и това продължи немалко години. Говорех си с нея, споделях й чувствата си, ревнувах я от приятели и я пазех от тях. Не признавах никоя от действителните. Чак много по-късно прочетох за Леонардо, че така се е отнасял към своята “Мона Лиза”.
     - И когато ти омръзна ли се захвана с иконите?
     - Не, тя никога не ми е омръзвала, но аз, аз я бях превърнал в своя икона. Затова я загубих. И гледай – чак сега да го разбера. Ти си прав, че съм почнал да ги рисувам заради нея. Интересно, първата беше… Да, когато направих копие на “Богородица с младенеца”. Тя е от триптих на един гениален художник, живял през 15-ти век. Ян ван Ейк се казва… чувал ли си за него? Не Ван Дайк, който е живял по-късно и също страхотно е изобразил Девата… Дядото на Бетовен, който е бил боготворен от внука си (той все искал да прилича на стария Лудвиг), когато е бил съвсем малък още, бил откърмен от нея. Там, в Мехелен – прочутото религиозно средище, в училището на катедралата “Св. Ромбо”, която тя разкрасявала с лика си. Въобще… Леонардо да Винчи, Микеланджело, Караваджо, Джото, Рафаел, Рубенс, Пусен, Дюрер, Тициан… А по-малко известните художници има ли смисъл да ги изреждам? Всички тия великани са се погрижили добре да направят вечен и жив образа на Покровителката на човешкия род. Да го уголемят за сметка на сина й, който не случайно е засенчен от майка си и изглежда по детски безпомощен – а някъде, и съвсем инфантилен, като чрез това изкусно и тотално внушение са прониквали във всичко наоколо. Но дори и преди тях култа към Девата е бил толкова силен, че за историците днес, казват, било трудно да преценят кое средновековно стихотворение е отправено към любимата, и кое – към Девичите поселения горе. Да ти издам ли една малка тайна, а? Много от днешните сатанисти просто са възродили култа към Изида – древноегипетската “Майка Небесна”, чиято скулптура страшно си прилича с тази на Богородица. Теософката Елена Блаватска, която с невероятните си окултни способности директно е черпела знанията си от невидимия свят, е виждала тайна и явна връзка между двете. Почваш ли сега да схващаш някои неща? Сатанистите… т.е. тези, които се наричат с истинските си имена, само правят илюзията на събратята си да изглежда още по-правдоподобна. А най-интересното е, че много малко измежду нас го разбираме и работим за тази кауза. Каквото и да говорят някои… ето какъв е основният камък на Храма на модерната ни цивилизация. И който иска да е от платените жреци в него, а не лапнимуха посетител, трябва да си запретне ръкавите. Като мен, казвам ти. И за да се довърши този Храм, наш дълг е докрай да се посветим на Господаря си. Има една стара история, която невежите считат за легенда – отнася се за голямата катедрала на град Кьолн, Германия, столица на Западната Римска империя и славно сборище на всякакви тогавашни богове. През 13-ти век започнал строежът й и след повече от 300 години внезапно спрял. Трябвало майсторът-строител да направи завет с Луцифер, според който се изисквало да бъде прокаран водопровод от неговия трон в град Трир до Кьолн, преди той да позволи катедралата да бъде завършена. Какво е щяло да тече по него ли? Сигурно, каквото и преди това; обаче с нова сила. Като се има предвид, че в Кьолн се е родила майката на Нерон – първият велик изкормвач на църквата, че в този развъдник на злодеи се е пръкнал самият Калигула, че оттам започват кръстоносните походи, превърнали християнството в най-кървавата религия на света, че оттам тръгват кланетата на омразните еврейски псета… А работата по катедралата била подновена в годината, когато в града отседнал вавилонеца Карл Маркс. И завършена малко след отпечатването на "Комунистическия манифест” от него. Отпечатан – както се разбра впоследствие, с кръвта на милиони и милиони… Жертви на градежа на кулата-утопия и после на нейното сгромолясване, започнало с падането на Берлинската стена. Но аз май те поуплаших, приятелю! Само исках да ти покажа, че тук си говорим за реални неща, а не за врели-некипели. Та бях започнал да ти разправям… Докато рисувах фигурата на Богородица в тъмновишнев плащ, образуваща пирамида, усещах как съм проникнат от нейната власт. Самата основа на пирамидалната власт, върху която стои главата на Небесната Царица, се слива непосредствено с интериора наоколо. Залива го… поглъща го… и в същото време се откроява от него по един величествен начин. Покоряващо владичество, което се простира навсякъде. Тогава имах усещане, че всъщност аз съм тоя младенец. Или пък ти… всички ние. Не случайно при лувърската мадона на Ван Ейк всички изобразени хора гледат на запад, където, знаем, слънцето залязва, луната – също, и където седи на престола си… самата Тя. Ти мислиш, че това са само разсъждения ли? Защо тогава прочутата икона на Света Богородица от Иверския Светогорски манастир се е придвижвала тъкмо на запад? А явяването на светилото във Фатима?** Защо храмът на Артемида в Ефес, предшественик на този на Дева Мария, също е обърнат натам? Боговете залязват, приятелю, за да изгряват отново и отново. Тъмнината им дава покой, за да събират сили и да си играят с нас зад маските на светлината... 

---------------
* Ето един интересен факт. Става въпрос за българския художник Георги Димов, рисувал икони и правил кивоти за Ватикана и за други Западноевропейски църкви, който също е известен и като страстен поклонник на рокидолите “Дийп Пърпъл”, “Рейнбоу”, “Бляк Сабат”. Тях художникът дарил със свои икони. (бел. авт.)
** Малка енория в Португалия, станала известна със странните и необясними знамения, съпътстващи посещението на т. нар. “Небесна госпожа”. Очевидци вярват, че това е Дева Мария, която кълбо от светлина “бавно и величествено” било пренесло на запад. Преди, по време и след “мъртвешкия си танц”, слънцето се е гледало “подобно на луна – без ни най-малко да заслепява”. След тия необичайни събития са се зародили големи поклонничества в Португалия, които впоследствие са били пренесени навсякъде по света. По този повод папа Пий XІІ казал: “След като я увенчахме за Царица на света, сега тя прави своите юбилейни посещения във владенията си”. За изпълнението на тази нашественическа кръстоносо-подобна мисия била създадена нейната “Синя армия” (бел. авт.)