За част от последвалите събития, свързани с настоящия разказ, ще можете да прочетете направо от дневника ми. Той беше започнат през пролетта на десети клас на същата тетрадка с картинки, в която бях записал детските си стихотворения.
     Последното от тях е озаглавено “Ахмед”, и струва ми се, хубаво е да ви дам неговото начало.

                     Имам си аркадаш голям.
                     Той Ахмед се нарича.
                     Към мене е винаги прям
                     и от сърце ме обича.

     1 април

                      Вече имам нов аркадаш голям.
                      Ремзи Айхан се нарича.
                      Но дали към мен ще е прям
                      и от сърце ли ще ме обича?

     Какъв блудкаж, мила моя майнольо! Вече няма да се опитвам да продължавам с рими, понеже те са отминал етап от животеца ми. Вторият том на дневника ми (ако не го зарежа де) ще бъде не стихотворения и цитати, а проза. 
     Разрошената коса и външно небрежният стил на обличане да не би да значат, че мразиш да се харесваш на себе си?
     И освен това, изобщо не ми пука, нито пък ми дреме, че повечето ми съученици си имат сега блогове, в които излагат на показ себе си и електронно общуват на поразия. По-добре да си водиш личен таен дневник, в който да бъдеш истински, отколкото да се криеш зад някакви странни никове или да се изповядваш публично като анонимен фантом. 
     И тъй, днес се сприятелихме с Ремзи. Той е турчин, обитаващ самостоятелен апартамент сто и кусур квадрата, който тепърва трябва да разработим за удоволствията си. Неговите отглеждат тютюн на село. Симпатяга е. С върховете на палеца и показалеца си постоянно разтрива острия ръб на носа си, сякаш иска да го заобли. Като върви, тялото му пък образува остър ъгъл с повърхността зад него – краката водят уверено пред гръдния кош. Тия навици са показателни донякъде за характера му: жив, раздразнителен и самонадеян. Ремзи е пълен с мимики, жестове и движения; още с лафове, идеи, теории. Все крои някакви велики планове. Говори като картечница. Изкушен е в зоологията и правораздаването – т.е. в издаването на смъртни присъди за индивиди от “низшите зоо-раси”. Не е ислямски фундаменталист, за да ги изпълнява, затуй разрежда напрежението като критикува всичко, каквото му падне. Симпатизант е на  турската терористична организация “Сивите вълци” и не го крие от никого в даскалото. Даже е изрисувал на брезентовата си раница тяхната емблема, а отдолу е написал на турски: “Ben Bozkurt” (“Аз съм Сив вълк”). Фанатик е на тема забогатяване. Презира слабостите на хората и оправдава използването им (девизът му е: “Стига ти властта, която имаш в ръцете, за да ти се молят и кланят чак до нозете”). Самият той, гледам го, си пробива път къде с подлости, къде с шашми. И как в радиус от няколко мили от особата му да не е празно?! – избягват го като чумав. Не познавам още човек, който да е казал добра дума за него. Аз съм първият. Но защо, как разбрах, че с Ремзи днес се сприятелихме?
     След излет на класа се прибирахме заедно с тролейбуса и аз го попитах ще ходи ли на финалите на турнира по карате. Отвърна ми, че не си е намерил билет. Показах му моя, който ми беше подарен, и си го прибрах обратно в портфейла. Ремзи веднага взе да ме убеждава да му продам билета на двойна, после на тройна, а накрая даже и на петорна цена, но аз не се съгласих. За мен щяло да е губене на време. Не! За него било от жизненоважно значение. Не! Той от много отдавна се занимавал с тези неща, бил на прага да измисли своя система. Не, не и не! За да отклоня темата, му казах, че ако другояче си избива комплексите, ще се успокоява по-ефективно. Понеже съм бил минал оттам, сега му го препоръчвам на него. Не е ли чул защо съм изгонен от най-реномираното школо? Оказа се, че е чул. А така, да мълчи и да слуша батко си, значи, за да превърне отблъскващите си екс- и егоцентричности в център на френетично женско внимание (обяснението на думата “френетично” намерих в речника след като се прибрах в квартирата и слава богу, употребил съм я точно-намясто). Ремзи се разчувства от загрижеността ми и сподели с мен, че ходи от година и половина с едно момиче, което все му отказвало да спи с него. Дали защото е турчин (тук той особено ме изгледа) и тя като българска ромка се страхува от обвързване, или защото е много религиозна, което пък било нейното оправдание, той не знаел. Попитах в коя гимназия учи. Отговори ми, че не била от Агнец и че следвала първа година история. Къде ли? – в батково-какиния град. Заинтересувах се как се казва, защото и кака следваше същото преди да излезе в майчинство, може би я познаваше. Показа ми нейна снимка в портфейла си и преди да изрече името, аз разпознах на снимката Калия – моята първа любов. Погрозняла мъничко, напълняла, но все-така невинно усмихваща се. Не се издадох пред Ремзи за нашата детска история, за да не възбудя излишно въображението му (навремето Венцислав е разсъждавал като мен, вероятно). Окуражих го, че момичето не е плашило, а има скрит чар. Той изфъфли нещо неразбираемо и си прибра портфейла в джоба. Записа телефона си на лист, подаде ми го и ме покани на гости. Обещах му непременно да ида тия дни. Преди да сляза на моята спирка, аз измъкнах повторно билета за финалния кръг на турнира по карате, пристъпих с левия крак към Ремзи, пренасяйки тежестта върху десния, и с вик “Киай!” му залепих билета на челото. Обърнах се и изхвръкнах през отворените врати, без да видя какво е станало по-нататък в тролея.
     Добро начало за приятелство, но да не забравяме, че днес е официалният ден на лъжата.
     От многото – 364 на брой в годината – неофициални дни.


     6 април

     Днес – когато бавно минавах край сергиите с книги и ги разглеждах, в ума ми със силен удар бе занитена мисълта: този дневник, всъщност, е дневникът на един непълнолетен убиец. Обсеби ме странното чувство, че не миналото ме прави такъв, а настоящето. Сигурно защото те двете са свързани с възел, който не може да се развърже.
     “Дневникът на един непълнолетен убиец” – звучи като заглавие на бестселър, в който след предговора ти пожелават приятно четене.
                                Приятно четене!
                                И добър апетит!
     Като ме доизядете, ще се оближете ли за още?


     21 април

     Ремзи малко по малко ще научи и цигарите, и алкохола, и някои други неща. Грандиозният стомашно-чревно напоителен и сърдечно-съдово увеселителен пир, който организирах в апартамента му снощи, премина при образцов безпорядък. Глобиха ни за нарушаване на нощната тишина. Аз платих глобата като ругаех през цялото време полицая – не, не на глас, е, чак пък... Наум.
     С френдчето си водихме разговор и за Калия. Препоръчах му първо да се ошлайфа, да види как стават някои работи, и тогава да настъпи газта. Той започна наред да се запознава с гостенките и да се чуди коя от тях да си избере, въобразявайки си, че те са се събрали само заради него. Щях да пукна от смях. Привиках го настрани и като на невъзприемчив ученик му издърпах ушите. Казах му хубаво да ме наблюдава, съблякох се гол до кръста, обръснах си с “bic”-че и кока кола баденарките под мишниците, събух си чорапите, запретнах крачолите на дънките, стегнах си здраво задната покъщнина в тях, изпъчих гърдите, намазани преди това с олиото от салатите, изправих си дръзко нагоре гривата, като загребах цяла шепа сметана от украсата на тортата, за да я използвам за прическата, и в този отвратителен тепегьозки вид му заявих, че ще поканя на танц което момиче си пожелае. Ремзи стана шаш-беш от урока. Днес, в даскалото, се влачеше като опашка подире ми –  бе да ми върнел чорапите, останали снощи на полесражението, и хич не му идваше наум, че мен ме цепи ужасно главата, че костите ми са бесни от пиянските салто-морталета, че заради тая паркетна цицина на челото ми ме спукваха от бъзик, и че… абе, че… ох, че направо целият свят ми беше опротивял.
     “Жестоко, прекрасно, ужасно!!! Ех, какви времена, и ние – в тях!” – би изревал Венци, ако имаше кой да го покани на партито.
     Само че там не е за “правоъгълни” умници и кръгли зубрачи, за разни докторчета на медицинските науки и тям подобни увити в целулоза и нежно сгънати в кашони метросексуално зализани, напомадени и епилирани колежанчета, с нагаждачески усмивки тип “серийно производство”, обаче с бутикови ризки, маркови панталончета и скъпарски трандафорчета.
     А бе ние сме най-яката генерация непукисти и пичаги от епохата на “Трейнспотинг” и “Боен клуб”, коит си прайкаме квот ни скимне, понеже господ нехае за нас.
     Кво повече да говорим!
     Но ме гложди, все пак, таз крива мисъл: дали доктор “Ох, боли, кърви и сърби” не е забръмчал вече по барове с неговата?

     25 април

     Каква марда си бил някога, Владимире. Първият срок на девети клас го изкара почти на кревата – в сън, в сънища, в просъница, в безсъница, в безсмислени спорове, в безсъзнание, в зубрене, в разсъждения. Стигало ти е толкова. Животът – това е наличие на степен на свобода, както казва философът Айхан. Зависим ли съм от баща и от майка? Не. Контролиран ли съм от брат си? Няма начин. Сериозно ли съм се вързал с момиче? Да не съм глупак. Училището не ме ли тормози? Твърде не му позволявам. А с бъдещето как ще се справя? Страхопъзльото да му мисли там. Свободен ли съм тогава?
                                Че от какво бе?
                                     Не знам.

     27 април

     Ремзи, на който му лепнах прякора “Мой чорап”, днес ми се подмаза:
     - Ще ми откриеш ли тайната си, Владо? Защо най-кръшните моми на гимназията все искат да те опапат?
     Аз го хванах за лакътя, отведох го до училищната скамейка, настаних го на нея и му казах да слуша, да не бърза сега да записва.
     - Във филмите на любовта трябва да си едновременно главният герой и режисьорът – започнах беседата си аз. – Хем да се вживяваш в ролята си, хем да се дистанцираш от нея, за да сменяш гледната точка, декора, да правиш корекции в репликите, да прецениш къде да засилиш драматизма и къде да го намалиш. Любовта е актьорско и режисьорско майсторство, съгласен ли си?
     - Да – къде щеше да ходи Ремзи, че нямаше да се съгласи.
     - Но ние всички се нуждаем от нея – издигнах високо показалеца си и го свалих.
     Сократ ли, Цицерон ли?... Ряпа да ядат те!
     - Някои даже са крайно-нуждаещи се – подхвърли Ремзи.
     Ахнах.
     Днес направо не можех да го позная!
     - Като си от тях, получавай каквото ти дават – закрещях аз, – но се постарай поне да се убедиш, че си си го избрал ти. Изходът е във въображението, Мой чорап. Тук, в тоя свят, е така. Тя ти бие шамар – ти си представяш, че те милва. Смачква те; но за теб това е прегръдка. Хапенето успешно минава пък за целувка. Смъква ти кожата ли? – как, ти си разголваш душата! А интригите вече са любовен роман. Писал ли си на Калия някога?
     - Не.
     - Извади празен лист. Аз ще ти продиктувам писмото.
     За трийсетина минути бяхме готови с него. Като бляскава кралска диадема сложихме най-отгоре няколко стиха от Байрон, призовахме древни и по-млади богини на оргиите и любовта в стила на изпитаната и запазена вече марка на “Змия и лилия”, а краят му увенчахме с моето заклинание “Блян”, чието авторство, по взаимно споразумение в случая, мина върху Ремзи.
     Леле-леле-леле-леле! – как го барнАхме, та станА пипнато и лъщящо като Виенскию бардак “Вавилон” у Европата.
     Сега двамата чакаме резултата.

     28 април

     Току-що прегледах написаното от вчера и честно казано, то ми допадна. Най-много с пряката реч. Да взема ли сериозно да се захвана с “Дневника на един непълнолетен убиец”? Ще бъде нещо като книга на ужасите. Ще добавя щипка перверзии за вкус, цвета ще стабилизирам с черен хумор и ще варя сместа на силен психо-огън докато стане диарийна пихтия, която да трупяса читателя-канибал.
     Още отсега изпитвам удоволствие като си представя как най-детайлно ще описвам най-страшните сцени (хем и касетата с Емилия ми е подръка). Ще преобладават художествените лъжи, естествено. После ще стана известен, ще натрупам пари. Ще си купя самостоятелна къща, кола. Ще бродя по светски партита и ще срещам други писарушки – сродни душици. Ще се гледаме с тях и ще се чудим откъде тая кръв по перата ни, след като изглеждаме толкова чисти и спретнати.
     А майка?
     Татко?
     Емилия?
     А оня пазач на галерията?

     29 април

     Идиот, избий си го от ума!
     Никаква книга!... (следва продължение)

(това даже не са и парчета от баницата-роман, а съвсем миниатюрни хапчици, които не стават за наяждане:-)