...Лагерът, който ми предстоеше, беше най-тежкият лагер в живота ми. Не ходех да се пързалям заедно с другите, избягвах походите след обед, вечер се вясвах за час в дискотеката и отново се свивах в леглото си. Венци забелязваше, че отсъствам редовно и дори ми правеше забележки (да съм се стегнел, да съм бил по-голям мъж), но неговото внимание беше ангажирано с Цветелина. Въпреки проверките на Миланова, за цял лагер той само веднъж се прибра да нощува в спалнята на момчетата. А за останалите нощи намекваше, че ги изкарвал добре, да не съм се тревожел за него. Тази загуба на единствения приятел все по-настойчиво ме тласкаше към общите спомени и превръщаше миналото ни на тетрадка, в която ги нареждах почти педантично, за да ги разглеждам и излагам по-сетне като хербарий. Чувствах се неспособен да говоря с Емилия на каквато и да е тема, камоли за нашите отношения в бъдеще. Успокоявах се, че депресията е временна – скоро щях да надмогна стеснението – но тя ме преследваше ден подир ден, неизтощима, действителна като сянка. Когато понякога се случваше да изляза вън да се поразсея, обикновено търсех безлюдни места, по-затънтени и страшни, някъде ехе-eй, нанагоре, трапища, върхове и провали, до които се боеше да стигне зиме човешки крак. Почиствах зърнестия сняг върху някоя по-удобна скала и сядах да поглъщам пейзажа; усещах как му принадлежа, как ме разбира в студенината си. Съчинявах стихове за Емилия и ласкаво му ги шепнех на него, молех го поне той да ги помни, защото аз ги забравях веднага. А ми се струваха хубави, честно. Е, не чак като тези на Еми, но и тя щеше да ги хареса, ако знаеше, че са истински.
     Тя не вярваше в любовта ми, там беше проблемът. Жилавата й  гордост се страхуваше да не се излъже три пъти в един и същи човек. Не ми се мислеше за магии, обаче все така ми се случваше с ония момичета, в които се влюбвах до болка. На моменти ми идеше да крещя и да вия: “Защо-о-о?” – и да не спра никога. Понеже веднъж втълпиш ли си, че неодушевеният те разбира, тогава си готов да обвиниш някой друг неодушевен, който нарочно не ще, който сякаш ти пречи, който те спъва, който те блъска понякога.
     По навик бях свикнал това да бъде “Съдбата”.
     А нощем, вместо да спя на възглавницата, аз я прегръщах.
     Колко смешно и жалко, нали?
     На връщане от лагера бяхме планували да посетим един манастир, който ни беше на път, и да прекараме остатъка от деня и цялата нощ в него. Игуменът ни посрещна радушно (видяхме как класната му целуна ръка), заведе ни на втория етаж и там негов служител ни настани в помещенията – две огромни като халета стаи, които се отопляваха с калорифери.
     - Ей-тука ще бъде мъжкарско напиване – заоблизва се Коста, когато останахме само компания от “мъже”.
     - Я виж по-добре колко бутилки са ни артисали – сряза го недоволно Венци, – да не ни се наложи нощно време да се смъкваме до града. Тебе ще карам тогаз да се мяташ през зидовете.
     Не ми се слушаха блудкавите им разправии и излязох навън. Т-с-с... груба грешка! – замрях пред вратата. Точно сега не биваше да го правя. Емилия, която стоеше облакътена на парапета, продължи да си гледка пейзажа, след като бе ме опарила с безразличието си. Знаех, че позволя ли му на страха да ме върне обратно, щях до гроб да се ненавиждам.
     Дървеният парапет изскърца под тежестта ми.
     - Здравей!
     Емилия едва видимо кимна с глава, сякаш в момента някакъв поетичен образ се развихряше из съзнанието й. Дълго висяхме така без да пророним и дума.
     - За какво мислиш? – бях раздразнен колкото от държането й, толкова и от това, че не можех да намеря тема да разговаряме.
     - И за бог... и за хората... Как ли ги е излъгал той, че да се затворят, съвременни хора, в килиите от дивото ни и безпросветно минало?!
     - Как... вероятно с вечния им живот – парирах я аз.
     - Момичето, което мина преди малко отдолу, беше толкова красиво и бледо, че на мен направо ми се зави свят. Не вярвам да е дошло тук заради вечния си живот. По ми се вярва да е изгубило близък.
     Не посмяхме даже да се погледнем – прекалено го искахме, за да може да стане. Струваше ми се, че мръдна ли само или... или, не-дай, боже, да си поема дъх, и всичко щеше да отиде “на кино”.
     - Надявам се, няма да ти досадя много, ако ти кажа какво измислих току-що – поде отново разговора Емилия.
     Чух плахото си, изкъкрило “не”.
     - Не съм го римувала още, още е доста суровичко, но... Слушай. “Любов и надежда... Загуби ли ги, човек е узрял да приеме най-огнения си съдник – да приеме Съдбата си. Без да се съпротивлява, без да проси милост от нея. Той лежи на земята, но взорът му се разискря нагоре. Не се сбогува, не търси упование там. Просто гледа – гледа небето, чиято рожба се чувства. Изгаряйки, разумът просветлява. Вярата е мисия на душата. Неин месия е – Любов и Надежда”.
     Смутих се, понеже не знаех как да й отговоря, Емилия питаше нещо за нас, в примирението си, сигурно, тя ме чакаше да се върна и забравили миналото, да опитаме пак. Злобата й  всичко можеше да постигне, само не и това, което е искала.
     - Страшно е хубаво! – измърморих.
     И притихнал, зачаках реакцията й .
     - Хубаво, казваш, обаче и то не ме прави да се чувствам по-вярваща. Е, временно ти грабва вниманието, защото е частица от теб, излязла навън, но после отлита нанякъде... и вътре е празно. Като моя уред у нас, който съм нарекла “Хипнотизатор”. Паметта на компютъра управлява светодиодчетата, ефектите са десетки и всеки от тях с по няколко кадъра, но изключи ли се захранването, толкова... сбогом, Хипноза! И виждаш светът как е плюл върху вярата ти.
     - Доскоро и аз вярвах в бог – промълвих гузен, за да се защитя от подразбиращия се упрек като избързвах да мина на нейна страна.
     - Добре, че си се отказал – погледна ме Ема. – Според мен, за бог говорят хора, които искат да вярват или си мислят, че вярват, които са най-несигурни в съществуването му. Аз лично съм сигурна в не-съществуването му: светът наоколо го доказва. Макар че – бях чела някъде – абсурд е да се дават доказателства за несъществуването на нещо както във физиката, така и в живота, понеже не могат да се изследват всички възможности.
     Трудно се решавах да намекна за нас двамата на Емилия и затова протакането на разговора не беше в моя вреда (все дебнех ли дебнех момента), но той доста встрани се отклоняваше вече. Явно, стреснат от това свое усещане, изведнъж намерих сили да се изправя.
     - Аз ще ходя, обещах на момчетата да не се бавя много. Ще продължим ли довечера на партито?
     Не видях, но почувствах как тя мигна с очи, преди да ги насочи към мен изпитателно.
     - А убеден ли си, че го искаш?
     - Напълно; а ти?
     - Да... И аз също го искам.
     Дощя ми се да й  кажа нещо толкова пламенно, което тоз-час да скрепи започналата ни връзка, но както винаги се обърках, вързах си езика на “Булин” (който, ако сте чували, дори не се и приплъзва), и като естествен завършек на всичко това се изтъпаних в спалното на момчетата.
     Целият вир-вода.
     - Владо, да не сте се борили отвън с Емилия? – цапардоса ме Коста с възглавница тъкмо когато затворих вратата.
     Вече съвсем ме шашардисаха.
     - Я го вижте как се е запоти...
     - Тихо бе, пишлеме! – Венци бе излязъл в тила на противника и стовари одеялото си върху Костовата кратуна; онзи приклекна като на казачок.
     И боят се разрази с нова сила. Из въздуха се рееха пера, дунапрени, конци и всякакви други подхвърчащи гадости.
     Ща не ща, принуден бях да се отбранявам.
     След час на бойното поле лежахме само двамата: Венци и аз. Останалите бяха тръгнали на разходка в гората.
     - Бунаци! Ще се изпоразболеят сега като ги лъхне вятърът – както са ми потни и каталясали – изрече “докторът” убедено, с накърнена професионална чест, понеже бяха пренебрегнали консултацията му.
     Аз, по-скоро, бях останал да му разкажа за мен и Емилия-Дулцинея, но на първо време си подсвирвах с уста.
     Хм... 
     Венци - Венци!…
     - Радвам се, че си весел – похвали ме той. – Предполагам, лошото ти настроение на зимния лагер не се дължеше на нашето скарване.
     - Не, разбира се, аз отдавна съм го забравил.
     - Гаджето си е гадже, Владо, обаче друго нещо си е приятелят. Не могат изобщо да се сравняват.
     - Тя как е, любува ли ти се?
     - Кой... Цеца ли?
     - Да.
     - Тепърва има точно това да научи, но нали си е ученичка... Бе, знаеш ли, дойди ми на ум: софиянката “Джулия” се казвала Мира.
     - Така ли?
     - М-м, твърде тъмна личност е тя – да знаеш. Че била спала в мансарда не е никак вярно, понеже всичките нощи е спала у Цецини.
     Побиха ме тръпки.
     Изправих се в леглото на лакът.
     - Не е проститутка ли, искаш да кажеш?!
     - Кой-знае, кой-знае...
     - А за приятеля?...
     - Да, за него не те е преметнала. А също и за майка си и баща си. Историята накратко е, че те скивала на някаква снимка на нашия клас и разпитала Цветелина за тебе. Естествено, моята й  разправила клюките – включително и за срещата ви с Емилия. Като нагличка столичанка оназ, обаче, я прередила, и вечерта се прибрала у Цецини.
     - Те откъде се познават?
     - Миналото лято са се сприятелили, покрай плажа и дискотеките. Но внимаваш ли, тук става напечено: в апартамента я чака и нашата Джулия. Тоест истинската, седнала непринудено във фотьойла и с димяща цигара в ръка. Пред милата публика Мира изиграла “Вертеровите страдания” във феминистичен дух, и отчаяна, покрусена, се тръшнала на кревата.
     Имах чувството, че Венци нарочно си играеше с раните ми, не допускаше някой да ме обича или поне да се влюби в мен, малко от малко да ме хареса, да ме иска до себе си.
     “Единствен” за идола е равно на “трон”, а двама вече – на детронация.
     - Нека не се връщаме толкоз назад – опитах се да прекратя разговора.
     - Слушай-слушай, ти още не си чул най-важното! Според моята, Джулия си хапела устните, когато Мира разказвала. А и да не мислиш, че случайно е била там? Цеца й  звъннала по телефона и й  споменала това-онова, но специално не я е канила. Оназ, обаче, си намерила повод, и след час, час и нещо дофтасала. После нали се разчу из класа, че Мира била проститутка. Те двете, честно казано, не повярвали, но Джулия накарала моята да й  вдигне скандал. Май кофтарски са я изпратили.
     - Не-не-не, не би могло да е вярно! – разгорещено заклатих глава.
     Ала усещах съблазънта как постепенно изтласкваше съпротивата ми.
     - Мислиш, че аз тебе те лъжа?!
     - А каква е гаранцията, че Цветелина ти е предала истината? Ако Джулия е криела ревността си от нея, както и тя самата, струва ми се, признава, тогава случаят със скандала ми се вижда пресилен; да не кажа, че е пълна измислица.
     - Чакай, скъпи, не съм се изразил, може би, правилно. “Накарала” не означава, че открито го е направила. Думите й  били... ами нещо от сорта: “Обвини я, за да видиш как ще се защити и тя ще се издаде, ако действително е такава”.
     Опитах се да запазя спокойствие.
     - Добре, и защо чак сега ми го казваш?
     - Не се ли сещаш защо? – продължително ме изгледа Венци. – Първо, когато се скарахме, просто нямаше начин, и второ – да не ти объркам работата с Емилия. Но понеже ти за цял лагер не си и мръдна пръста за нея, длъжен бях информацията да я разсекретя, би било подлост от моя страна да я крия. Не-не! – не ми разправяй, Владо, че ти е все-едно, явно или тайно, но Джулия те е интересувала винаги. Както виждаш, тя е лапнала кукичката, само трябва да бъдеш внимателен, да не я сплашиш. Измисли, например, ти пречките, като преди това знаеш как би могъл да ги преодолееш – от далавераджиите съм научил, че има ефект. Въобще, направи обстоятелствата да зависят от теб и тогава със сигурност ще успееш.
     Отново си послужих с главата, но тоя път вяло, от немай-къде. В нея с пращене се усилваше някаква паника, която усещах на какво се дължи и затова я възпирах да търси аналитично обяснение в лявото си мозъчно полукълбо. Не ми беше вече до приказки; имах нужда да изляза навън, да подишам чист въздух. И да бъда да бъда да бъда самичък, по дяволите!
     Изправих се до леглото.
     - Нека утре да продължим разговора, о’кей?
     - Утре - утре, както си рекъл. Да ни дръпне още малко потта и ще слезем до градчето за пиене. Ще дойдеш с мене, нали?
     “Идеално!” – възкликнах в себе си.
     - Не ми се сърди, но ми се ще да отида сам – почти му се примолих на Венци. – Разбираш защо... Става ли?
     За мое учудване, той веднага се съгласи. Набързо ме инструктира, даде ми чанта и ме изпрати.
     А пари аз имах достатъчно от оная стотачка.

                                                     Емилия
                                             Джулия
                                              Мира

     Три имена, които в дебелия слой прахоляк на душата ми бяха пролазили като змии – всяка в своята си посока – и въпреки туй, за мен следите им си оставаха неотделими. Ту мислех за едната, ту - за другата, ту третата ме обсебваше, или ме поглъщаха заедно, три имена - три злобни духа, сякаш дошли като “Макбетовите” вещици, за да лиснат отгоре ми проклетията си.
     Няколко километра преди градчето ме застигна “Маздата” на игумена. Шофьорът ми бипна с клаксона и посочи предната си седалка, но аз, притеснен, се направих, че не разбирам жеста му (в първия момент бях си помислил, че някой горе ме е издал и са пратили тоя да ме върне обратно). Колата продължи по нанадолнището и след близкия завой изчезна от погледа ми. Жалко, задето не се качих, слънцето вече клонеше на залез.
     Затичах се в снежната каша.
     Лесно открих центъра на градчето без дори и да питам някого. Влязох в пощата, изправих се на гишето и помолих да се обадя, посочвайки с пръст открехнатата врата на кабината.
     - С удоволствие, заповядайте! – усмихна ми се служителката.
     Захлопнах вратата след себе си и няколко пъти подред дълбоко си поех въздух, за да мога да се успокоя. Напрегнах се до последно да си спомня нейния телефон, после с разтуптяно сърце набрах цифрите му. Майчице, схващах ли какви ги върша изобщо!
     - Джулия е на телефона... Ало?...
     Изведнъж се изплаших и отворих уста, понеже ми се стори, че ме чува как дишам; и сърцето ми чуваше тя. Моментално прекъснах линията. Постоях няколко мига надвесен над апарата и започнах да въртя София. Само едно дето не знаех – защо.
     - Да?... Ало?... Ало, кого търсите?...
     Последва мълчание, в което имах чувството, че тя е отгатнала кой е отсреща. Бях притихнал така и упойващо се вслушвах в мембраната, погодила ми някога най-мръснишкия номер в моя живот, слушах и, чудно, не ми омръзваше да я слушам, а и тя мен – също, защото не посмя да затвори... аз чак сетне, чак сетне разбрах.
     “Разговорът” беше траял близо десет минути.
     Платих на касата и тръгнах да се разходя из градския парк. Непрекъснато мислех за Мира. Откъде бе му хрумнало на това чувствително нежно създание да изиграе ролята на проститутка пред мен, и то толкова сполучливо? От гнусния намек на онова момче, или от моите думи? Но дори да е било така, тя се държеше по такъв начин, че сякаш сто процента го вярваше; въображаемата реалност за нея е била по-силна от истинската. Защо ли? – защото, сигурно, бе истинската. За да отмъсти на приятеля си, тя е искала да бъде такава, но не се е решила от страх. Обаче грехът, който бе извършила с мен, в собствените й  очи е бил равностоен по сила. Затова в усилието й да ми го изповяда имаше и някаква лекота, стигаща, оказва се, до фантазия.
     Запитах се къде беше моят дял, кой, всъщност, бях аз в цялата тази 200-доларова история?
     И защо постоянно меняхме нашите представи за себе си?
     От крайното самоосъждане до другата крайност на оправданието кое, според теб, не беше лъжа?
     ТАКА Е ВИНАГИ, АКО РАЗЧИТАШ НА СЪВЕСТТА СИ.
     Спрях до една пейка, почистих я от снега и седнах на нея. Стиховете, които усетих да нахлуват в съзнанието ми, взех да записвам в малкото си тефтерче:

                                   За първа вечер бяхме с тебе двама
                                   и аз ли бях, тъй трескаво пиян?
                                   И как ли бях от дявола измамен?
                                   В теб, чуждата, намерих своя блян.

                                   Не ми се смей, прости ми, ако можеш,
                                   че те прославям с кич. Не съм поет голям.
                                   Досаден ли съм, а? Съвсем съм невъзможен.
                                   Но ти си, ти си,ти си моя блян!

                                   Кажи ми, детко, как ме омагьоса?
                                   Нима в очите ти сънувах сън мечтан?
                                   Вълна ли ме удави, дългокоса?
                                   Целувка ли рани сърцето с блян?

                                   Представям си как вече си сгодена
                                   за някой “скъп”, изискан грубиян.
                                   Горко ми с участта, от клетва отредена,
                                   защото ти си, ти си, ти си моя блян!

                                   Каквото ще да е! – да гасна без надежда
                                   и тоя мрак от поп да е опян –
                                   аз пак ще те обичам, моя нежна!
                                   Ти пак ще бъдеш моя огнен блян.

     Прочетох няколко пъти стихотворението, направих поправки тук-там (тук то е в окончателния си вид) и мушнах обратно тефтерчето в задния джоб на дънките си. За Мира нямах никакъв шанс, за Джулия още не знаех – надявах се само, а за Емилия вече съвсем ми се бе изпарило желанието...

(хайде още един откъс от романа, пък ако някой е стигнал чак до края, да знае, че му дължа пари - понеже Time is money, нали:)

Кога ще излезе от печат?

"Проклятието на вълчата Дева", може би, не зная, още не съм го решил със сигурност.

А кога ще излезе от печат... ами първо нека да влезе. Тепърва ще ходя на море, после в свободното си време ще гледам да го завърша (че не съм професионален писател, нали се сети вече:), после ще му търся издател и други подобни щуротии. Най-късно до догодина трябва да стане.

И го продължи там на морето.Нощите край морето са чудни за писане !
Поздрави и приятно летуване !

Никакво писане там!!! Нали жена ми ще ме убие без предупреждение:)))

Привет и от мен, Ангеле разбрах че отиваш на почивка!!! Приятно искарване, до колкото прочетох и в други постинги коментарите и гробарчето сэщо се готви да си почива!!! Ясно!!! И аз ще направя същото. Поредния хубав разказ ме впечетли Ангеле,браво!!! Поздрави от мен,и ако не пиша- знай че и аз съм на почивка или съм зает с нещо. Беше тешка година- време е за почивка!!!

Човек трябва да зареди някъде, за да може после да има силата да прави джангър:)

Нека да ти е весело и прохладно и на теб!

За всички почиващи желая слънчеви и безоблачни дни !Да се изкушат и гмурнат дълбоко в морето и да усетят неустоимата му сила !А мириса на морския бряг е вълшебен !Приятно летуване !

Не забравяй да ни уведомиш, когато това се случи!

след такива задължаващи пожелания трябва да се постараем за максимален фън:)

Благодаря ти!

стига да съм жив и здрав дотогава:) - непременно.

Благодаря ти и на теб!

хареса ми откъса. надявам се да го видя в цялостен вид.
Желая ти приятна почивка, Ангеле!:))

не е лесно...С три музи едновременно!...:)
Прочетох от начало до край!:)
С нещо много сериозно си се захванал - много герои, характери, преплетени събития...
А сега съвсем сериозно ще ти кажа, че много ми хареса...И че стискам палци да го издадеш безпроблемно!...:)
...И че ще следя и другите откъси, които поместваш...:)
Поздрави...Усмихнати, насърчителни, искрени...!:)))

Привет и от мен
да и аз така смятам че хич не е лесно с три музи.
Поздравления Ангел!!!
Намерих най накрая подходящ момент за коментар!!!
Бъди здрав

Или да очакваме да се появят нови музи?

последни времена!
Много успех!

Ангеле знам че в момента те няма,но като се върнеш ще разбереш какво се случи в блог.бг. С помоща на Клеопатра си съсдадох блог. До тук добре срешнах нови приятели и си мислех че това за мен е второ семейство. Но ето че тръгнаха конфликти из блоговете от обределени лица. Те първоначално нападаха и обиждахе мен и други блогери. Оказа се също така че лицето представящо се за Даскалеску тук е мошеник който се е заклел да ме съсипе. Но имах подкрепата на всички блогари но най вече на блогера turbo4. Въпросното анонимно лице представящо се за Даскалеску се появи под анонимната форма на име Златко.
До тук нещата се търпяха ,заминах на почивка на море и от време на време пак пишех тук. Но миналата седмица въпросното лице проникна в блога ми и написа цинични неща за блогара турбо.Естествено блога ми бе изтрит както и другите блогери които предизвикаха конфликта а турбо и всички останали ме нарочиха за леке и така нататък без да ми дадат шанс да се защитя.
Админите на блога не обърнаха внимание на думите на турбо и той напуска блог.бг. Аз също го напускам но оставам тук прекрасни спомени. Искам да ти благодаря че беше верен приятел и че си споделяхме всичко.
Благодаря и на Клеопатра и на Вишничка които също направиха много за мен но за съжаление и те загубиха доверие в мен.
Истинския Даскалеску ще се появи скоро- Вишничка му направи ругестрация така че ще разбереш и опознаеш истинския Даскалеску а не фалшивия.
Това е от мен- Мариян- гробаря!!! Отдал съм се на размисъл,колебая се нооо явно ще изчезна от тук.
Блог.бг не е спокойното място което бе.
Поздрави- Гробаря

Не съм се удавил в морето, но цяло лято не се вясвах тук, защото ми се стовариха на главата проблеми от лично и семейно естество.

Обаче най-важна в едно приятелство (макар и виртуално) е верността, така че аз ще се постарая да ви остана верен.

Може би няма да съм толкова интензивен, колкото ми се ще, но...

П.П. Сърдечни благодарности на eraklia, anastasiia, куку, eien и Гробчо за коментарите!

Марияне, виждам, че тая история е вече минало, така че няма какво да я обсъждаме.

Станах виден блогер ама винаги ще казвам от къде тръгнах и кой стана мой голям другар тук- ти!!!
Радвам се че появи и то на такъв готин празник

Добре дошъл отново в блог.бг !Радвам се ,че идваш отпочинал и с бодър дух . защото май ще имаме нужда от теб !Сега ще те оставя да се адаптираш малко и после поемай щафетата ,че аз се уморих .Приятна вечер и добро настроение в блога !

Само не мога да обещая, че ще карауля в блог. бг денонощно:)

Hey, good to find somoene who agrees with me. GMTA.

1fvwEH <a href="http://xhfbaynloaer.com/">xhfbaynloaer</a>

A2FL2C , [url=http://kkhchvjfxoka.com/]kkhchvjfxoka[/url], [link=http://leojljucphkx.com/]leojljucphkx[/link], http://ryoagiwnwdnz.com/

BewkUF , [url=http://rgikaubhvwhl.com/]rgikaubhvwhl[/url], [link=http://mdptdiczgwpf.com/]mdptdiczgwpf[/link], http://kptqfsbuurcp.com/