Всекиму се случва понякога да го връхлетят бурите на семейните проблеми. И нас не ни отминаха - беше нещо като летен ураган. Издуха ни излишната самомнителност и покривалата, зад които обичаме да крием срамотите си, като ни остави само по смокинови листа. 
      И ако на мен лично нещо ми помогна да устискам в тая ситуация, това беше простичката ми вяра, която единствена ми бе останала на разположение. А моята добра приятелка Диди Маринова, без да иска, я направи още по-силна и крепка. Тя написа този трогателен разказ, който направо преобърна вътрешностите ми. Усетих, че всред хилядите тайфуни и течения на тоя свят, които могат да те отнесат незнайно къде, има един ненатрапващ се тих небесен полъх, който разбунва най-дълбокия ти копнеж да обичаш ВЪПРЕКИ ВСИЧКО. И ние трябваше да преминем отвъд капкомерната си любов, ако искахме заедно да продължим нататък.
      Диди скоро прописа и поради присъщата си скромност и неприемане на виртуалния свят, думи, явно отгоре дошли, си стоят затворени в чекмеджето й.
      Обаче аз й казах, че не мога да й позволя това да се случи.
      Нали когато нещо ти е дадено даром, трябва и ти даром да го даваш на другите?!
      Но стига предисловия повече.
     
     Живял някога един мъж. Той имал съпруга, която обичал искрено и нежно. Грижел се за нея с радост, задоволявал желанията на сърцето й, отгатвал копнежите й и осъществявал мечтите й. Всеки ден й оказвал внимание, като й правел малки подаръчета. Обаче и много често й поднасял големи, прекрасни подаръци. Всяка сутрин, преди да отиде на работа, мъжът целувал обичната си съпруга, докато тя още спяла, оставяйки до възглавничката й картички със сладки пожелания и любовни обреци. Рисувал из цялата къща нейните собствени цветни сънища, правейки ги почти да оживяват; отрупвал я с любимите й благоуханни цветя. Винаги изпълнявал обещанията си, никога не избухвал и не се сърдел и й шепнел най-милите думи, когато си лягали вечер. Дълго я гледал, след като тя вече била заспала. Възхищавал се на красотата й и радостно въздишал, виждайки, че има такова съкровище до себе си. Толкова я обичал, че отнемал всичките й грижи и товари. Искал тя да е доволна и безкрайно щастлива. Искал да я чувства близо до себе си, да попива влюбения й поглед.
     Мъжът страстно копнеел само за едно – за нейното внимание.
     Понякога, когато я прегръщал, допирал главата й до гърдите си и й шепнел тихичко:
     - Чуй как ти пее сърцето ми, мила моя! То ти говори за любовта ми, бие само за теб. Можеш ли да го чуеш, да го разбереш? Заслушай се в нежните песенни думи, отправени към теб, единствена моя!
     След това я поглеждал в очите и се дивял на искриците в тях. Стигало му, че можел да е до нея. Да я теши, когато е наскърбена; когато плаче, да трие сълзите й; да държи ръцете й в своите, докато и сетната болчица отмине. Жадувал животът на съпругата му да е свободен от тегобите и скърбите на тоя свят..
     С времето, обаче, все по-трудно получавал нейното внимание. Всеки ден се борел за него, ала тя слабо разбирала копнежа на неговото сърце. Когато правел нещо добро за нея или й поднасял подарък, тя само поглеждала към глуповато грейналото му лице и се съсредоточавала най-вече върху придобивката си. Понякога забравяла дори да му благодари. Грабвала от ръцете му царствените дарове, възторгвала се от тях до захлас, а той стоял отстрани и чакал тя да го "изпепели" с онзи жарещ поглед. Чакал да види онези искрици в очите й – искрици, които били само за него. Когато това се случвало (а то ставало все по-рядко), сърцето му се разтуптявало тъй диво! Той се чувствал най-щастливият мъж във вселената и в душата му избухвали хиляди фойерверки. Мъжът копнеел за такава споделена любов. Ала тя, като че ли, се била запътила вече към миналото.
     Така минавало времето и докато неговите чувства се разискряли, нейните все повече охладнявали. Била толкова задоволена от всичко, което получавала и имала, че вече не обръщала никакво внимание на подаръците и жестовете, нито пък на самия него. Но той продължавал борбата за копнежа на скъпото нему сърце. И не че в началото не го бе получавал изобилно, обаче всичко някак си тъй неусетно избледнявало.
     Мъжът обичал да поднася на съпругата си любимите й ястия. Винаги се прибирал в къщи преди нея и й ги приготвял по отбрани рецепти. Подреждал изкусно масата, запалвал ароматни свещи, изпълвал цялата стая с цветя. След това сядал и я чакал. В началото тя била трогната. Радвала се на хубавата храна, очите й светвали при вида на изящните подаръци, ушите й с трепет ловяли всеки звук от любовните излияния към нея. Обаче с времето постепенно започнала да се отегчава. Нямала излишни часове за такива романтични глупости. Била станала вече твърде делова и издигната в обществото и макар съпругът й да бил до нея през целия тоя период, за да проправя пътя й и после да я подкрепя в него, не получавал ни най-малко признание (освен понякога формално) от преуспяващата си съпруга.
     Колко вечери само той я чакал да благоволи да седнат заедно пред пламтящата камина, за да пийнат ароматно вино и да похапнат от вкусните му ястия. Все така с усърдие продължавал да подрежда масата и след това да сяда на нея, вперил поглед във вратата. Но когато тя се прибирала, само поглеждала към божествената подредба, колкото да й се усмихне вяло, извинявала се, че е страшно изморена и отивала да спи. Друг път му казвала, че има проблеми и настоявала да остане сама. А, всъщност, тя била забравила, че нейните проблеми били тъкмо негова грижа и че той вече толкова пъти се бе справял безупречно с всеки един от тях.
     Една вечер, прибирайки се, тя му обещала, че идва след минутка-две, за да бъдат заедно на трапезата, ала когато съпругът отишъл да види защо любимата му се бави, я намерил заспала дълбок сладък сън. Той я погалил по копринените коси, целунал я нежно, завил я с топло одеяло и останал до нея през цялата нощ, съзерцавайки я как спи. Все още страхотно я обичал. В такива самотни моменти за него – а те не били никак малко, той копнеел само тя да отвори очи, да стане и да го прегърне. Да промълви: “Мили мой, аз също те обичам!”
     След година съпругата започнала изобщо да не се обажда, когато се прибирала у дома. Мъжът й я чувал как тя минавала покрай вратата с тихи стъпки, а понякога дори – как притичвала бързо-бързо. Дразнела се, когато той отивал при нея и я молел да си поговорят. Казвала му, че е изтощена до смърт, че няма желание, че се чувства зле, че трябва да обмисли задачите, които й предстои да свърши утре, вдругиден, повдругиден… Даже вече не четяла досадните картички, които той оставял до възглавничката й. Събирала ги ей там, в една кутия за обувки.
     Тогава мъжът започнал да съчинява най-пленителната музика за своята единствена любов, за да привлече отново вниманието й. Свирел й и вечер, и сутрин. Звуците галели слуха й и те двамата сякаш се завръщали в някогашния си меден месец, ала постепенно и това някак започнало да й дотяга. Сърцето мъжко се свивало от болка. Толкова много я обичало! Та нали тя била част от него, неговата безценна половинка.
     Всички усилия на това нечовешки огромно, туптящо за нея сърце,  се оказали напразни.
     Един ден мъжът, наскърбен, решил да замине на дълъг път. Оставил на жена си само едно писмо. Събрал малко багаж, не искал да носи много – сърцето му и без друго тежало предостатъчно. Огледал къщата, която изглеждала тъй пуста. Погледнал с тъга някои от неотворените подаръци. Видял в ъгъла на спалнята олющената кутия за обувки, пълна със стотиците непрочетени любовни послания и картички. Писма, в които бе изливал нежно себе си в нея. Взрял се и в музикалния инструмент, на който й бе свирил песните си. Гърдите му наистина били натежали, препълнени с толкова любов, която нямало кой да вземе, а той с такава радост би я дал. Любов, която съживява и която превързва всяка рана. Любов, която дарява всичко, а жадува само за твоето внимание. Любов, чиито ръце са винаги отворени и готови за прегръдка. Любов, в чийто поглед се отразяват самите небеса.
     Времето се движело в своя неизменен ход, а жената започнала да усеща как някаква вледеняваща самота обладавала душата й. Било пролет. Вървейки по обичайния си път, тя видяла две лястовички да си правят гнездо. Изведнъж го разбрала и студени тръпки полазили по гърба й: била загубила най-голямата скъпоценност в своя живот.
     Тичешком се прибрала в къщи, ала там вече никой не я чакал. Цветята, наредени навсякъде, отдавна били увяхнали. Почернелите им листенца били нападали на купчинки по пода. Масата си стояла още наредена. В свещниците имало само остатъци от ароматните свещи, които някога горяли за нея. През отворения прозорец вятърът бил раздухал навсякъде пепелта от отдавна непалената камина. Изведнъж тя се сепнала и се затичала към онази захвърлена в ъгъла кутия за обувки. Избърсала праха от капака й и внимателно я отворила. Ръцете й треперели, а от очите й рукнали пороища от сълзи. Най-отгоре било неговото последно писмо до нея. През замрежения си поглед тя прочела думите върху плика: “За моята единствена и най-обичана”.
     Вътре той бе написал:
     “Скъпа моя единствена любов, тръгвам си, изпълнен с толкова печал. Дал съм ти всичко, което си желала, дори съм ти дал неща, които не си забелязала, че имаш. Дал съм ти съкровища, които даже не си благоволила да погледнеш. И дори – докато ти спеше сладко, съм ги изсипвал направо в нозете ти, с надеждата, че когато се събудиш, ще ми подариш поне един поглед, поне една усмивка. Но уви! Изпълнил съм всяка твоя мечта, за да бъдеш щастлива. Обаче съм ти дал и най-ценото, което имам – своята безмерна любов. Дал съм ти цялото си внимание и очите ми са виждали само и единствено твоите очи и твоето прекрасно лице. Прониквали са дълбоко в твоите бездни. Вечерите, когато заспиваше и мислеше за грижите си през утрешния ден… о, ти не помниш, мила, но аз те взимах на ръце, прегръщах те силно и ти пеех песните на сърцето си.
     Искам да знаеш, че не те напускам завинаги.
     Нещата ще са такива, каквито ги поискаш ти.
     Можеш да ме потърсиш, или можеш да изживееш живота си без мен.
     Нека изборът да е твой.
                                                   Този, който винаги ще те обича”
    

Безмислено е . любовта си е отишла -поне запазете ориятелството.....
Поздравления за авторката ,разказа е чудесен .

а не мислиш ли, че любов, която идва и си отива по своя прищявка, е най-обикновена човешка страст? Да, страстта може да е най-пикантната подправка и да придава неповторим вкус на цялото ястие. Обаче едва ли е самото него. И ако я караме само на подправки, рискуваме да умрем от глад :)

Радвам се че си тук приятелю
леко ме растрои с този разказ но нищо.
Понякога не е срамно мъж да се расплаче!!!
Поздрави-Мариян

Наскоро си мислих точно за това. Даже написах пост - дълъг близо страница, но направо в блога. После нещо го редактирах, натиснах нещо и изчезна. Мързеше ме пак да го съчинявам и дадох само есенцията - виж го "It's ..." :)

ако е тук ,като себе си :))))

Добре , нека бъде пикантна подправка , макар че ме учудва сравнението !

мъжете, богатите, крокодилите - всички те леят сълзи. Проблем ще е само, ако сме се развъдили като мъжките якочелюстни крокодили, които го правят, докато изяждат жертвите си...

laura,
кво да се прави, като "розите с бодлите раснат на едни и същи корени" :)

Светла,
ами типично мъжко сравнение - свързано с храната :)

elineli,
ще си заслужава - със сигурност.

А относно любовта....не не само страст, химия, привличане е...
Знаете какво казва Словото:
„…Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не се заяжда; не се превъзнася и гордее; не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за злото, не се радва на неправдата, а се радва на истината.

Любовта никога не отпада… И така остават тези трите: Вяра, Надежда, Любов; но най- голямата от тях е Любовта."
Да, тя е дълготърпелива и милостива! Не отпада. Ето това "видях" в героя на разказа на Вашата приятелка.
Аз съм имала късмета да бъда така обичана...да съм така обичана...добре ,че не съм суетна като героинята- обичам да обичам! Прекрасно е!
Поздрави, Ейен.

Само леко ме смущава това, че се обръщаш към мен на "Ви", а ние имаме толкова общо помежду си в светоусещането и възгледите си...

Но разказът завършва оптимистично...:) Жената е осъзнала, какво е загубила... Взаимността, любовта, споделеността са нещо прекрасно... Явно, когато ги имаме, понякога, забързани през живота си, ги омаловажаваме...
Благодаря ти за прекрасния пост!:)
Поздрави!:) И...надявам се, всичко при теб да е наред!:)

така е, напълно си права.

Заради нещата, които ни помагат да преживяваме, често пренебрегваме ония другите, заради които единствено си струва да живеем...

Здравей радвам се да те видя,писах и на гробчо,заминавам за Германия на работа но ще хвърлям по едно око на теб и на него!!!
Поздрави!!!

П.с- Гробчо май пак е влюбен!!!

докажи им на германците, че не заради нас загубиха войната :)

Спорна работа ти желая и споделяй, ако има нещо интересно!