...
      - Хей, внимавай, ще се пребиеш!
      - Джулия!!! – И за миг изтрезнях.
      Но късно, колко късно, уви!
      Бях проснал вече тялото си върху асфалта.
      Момичето веднага ми помогна да се изправя на крака, докато оня отсреща… направо ме беше яд да го гледам!
      - Заболя ли те?
      - Много! Какво правиш тук?
      - Аз ли? Чаках те. Този път аз те чаках.
      Объркано погледнах към Венци.
      - Да те запозная с моя friend. Ела бе, не си чофкай себореята!
      Венци дойде при нас и присмехът още не слизаше от ушите му.
      Размениха си имената за спомен.
      - Братле, аз ще си ходя. Утре ще минеш ли на визитация в даскалото?
      - Не зная, ще мина сигурно, какво ще правя самичък – изрекох без да мога да мисля.
      - Тогава чао! А, вечерята ти е “шопски гювеч”. Бъди добро момче и се натъпчи с него за по-бързо възстановяване.
      Дрън-дрън. Ах, ти, перверзно кречетало такова!
      Лесно му беше на него.
      Останахме сам-сами.
      - Имаш много “загрижен” приятел – изпрати го с поглед Джулия.
      - Сладък е като мед той, всички ми завиждат за него.
      - А-а-а… черните ти отоци…
      Махнах с ръка и смотолевих набързо:
      - Скарах се с един по време на мач. Няма ми нищо.
      - Но лявото ти око е плувнало цялото в кръв!
      - Мислиш, че не го зная ли?
      Замълчахме. Чудех се какво да направя, къде да я заведа. Нямаше шега – бяхме сами, а не схващах какво произтича от този простичък факт. Алкохолът беше достатъчно изветрял, за да ми вдъхне решителност.
      Е, не съвсем, защото тя ми каза:
      - Миришеш ми на коняк. Не очаквах, че пиеш.
      - Това да не би да те отвращава?
      - Напротив: разменили сме вчерашните си роли. Аз също пия.
      Поредната пауза.
      - Защо мълчиш? Да отидем някъде, хайде!
      - Ами…
      - Ама ти защо се притесняваш от мен?
      Незнайно откъде прилив на омраза и ярост нахлу в слепите ми очи. Хванах Джулия за брадичката и през душния зной на почти долепените ни лица, изпръхтях:
      - Я кажи, ти подиграваш ли ми се или… Откъде знаеш, че живея наблизо? – И я пуснах.
      - Откъде мога да знам къде живееш! Стоях си на пейката и си пушех цигара. Видях те случайно. Много се зарадвах, повярвай ми, макар ти така… и с това лице изведнъж… – Преглътна, и малко тъжно прошепна: – Снощи, като те срещнах, оттогава мисля за теб. Беше толкова хубаво. Домъчня ми, че замина с приятелката си.
      Почувствах се желан и обичан. Отведнъж ме напуснаха гибелните съмнения. Всичко, което до тоя момент клокочеше във врящия котел на душата ми, изригна в силно и искрено чувство:
      - Тя не ми е приятелка. – Потърсих ръцете й и до болка ги стиснах. – Джулия…
      - Какво? – очите ни се опалиха страшно.
      - Обичам те!
      Долепих лицето си о нея и после времето спря в безпаметна, измъчваща и сгряваща като вендуза прегръдка.
      Когато се отдръпнах и отворих очи, за да я погледна пак, главата ми беше зашеметена от щастие.
      Неусетно как, тя беше ми станала най-скъпото същество във вселената.
      - Хайде да отидем у нас – извиках аз на любимата си и я поведох на бърза ръка.
      Отключих външната врата и малко засрамен, измънках:
      - Аз живея тук, в едно тясно мазенце, сам. – И добавих: – Нашите са на село. – Като че ли не й стана ясно.
      Влязохме в квартирата, съблякохме се и седнахме на леглото. Пресегнах се към масата и включих скарата, понеже тъпата печка пак беше изгоряла наскоро.
      - Я колко уютно! – изчурулика доволна Джулия като оглеждаше стаята ми, сега цялата грейнала от благородния блясък на златовезаната й блуза. – Сякаш… сякаш специално за нас са я правили.
      - Ти защо реши снощи, че ме обичаш, знаеш ли как ме побърка?! – размекнах се аз.
      - Ами ти някак самотен изглеждаше и толкова мило си беше опрял главата в колоната… Не зная защо си помислих, че точно мен чакаш. Може би, защото никой не ме чакаше.
      - А ония лекета?… Извинявай, ако съм те обидил, но…
      - Те са ми просто познати от София, даже не са ми приятели.
      - Че защо се правеха на сутеньори тогава?
      Джулия ме погледна плахо и ми стисна ръцете.
      - Нали няма да ме изоставиш, ако ти кажа? Не искам да го крия от теб, това не мога да скрия. Ще ме обичаш ли пак?
      Преглътнах.
      - Знам какво ще ми кажеш, за мене е без значение. Дори и човек да си убила, ще ти помогна да скрием следите. Обичам те, обичам те, не разбираш ли!
      Сграбчих я за лицето с треперещи длани и отново вселенската шир разтвори врати през зениците ни…
      Когато паднах до нея, запотен и разрошен, от гърдите ми се изтръгна:
      - Страх ме е, не съм свикнал на толкова щастие аз! Боже мой, не мога да го повярвам! Ти си първото момиче, което целувам.
      - А друга обичал ли си?
      Привдигнах се бавно на лакът.
      Очите й полазиха върху моите.
      - Обичал съм, да. Странно. Казва се като теб – Джулия. Една овдовяла химера.
      - Ти заради името ли…
      - Не ми говори така, моля те! Няма нищо общо с нейното име.
      - А тая, с която излизаш?
      - Излизам ли? Опитах тогава и стана засечка. Натрапница от нашия клас.
      - И вече не я обичаш? Джулия, искам да кажа.
      - Не. Обичам теб.
      - А между вас имало ли е?…
      - Виждала ли си змия как поглъща жертвата си? Какво говоря, тя се гнусеше да ме помирише дори. Бях й съвсем отвратителен.
      - Боже, толкова нещастен си бил, искам да те направя щастлив! И ти - мене! Да се обичаме!
      Нахвърли се върху мен и започна бясно да ме разкъсва, да ме дращи по шията. Не помня колко време ме давеше в насълзените си черни очи, и като се задъхваше и клатеше глава, сякаш не беше на себе си, все повтаряше: “Обичам те! Обичам те!… Не се страхувай да положиш короната на нощта на косите ми! Дай ми власт, повече власт! Не се страхувай, бейби, дай ми я! Бъди само мой, единствено мой! И само пред мен падай на колене, чуваш ли?! Понеже така още повече ще ме заобичаш!”
      Прегръщах я силно и исках с този миг да се слее животът ми.
      - Нали ще бъдем заедно през нощта? – простена тя, когато уморено сложи глава на гърдите ми и се вслушваше в тях за отговора. – А, нали?
      - Да – погалих я по косите, като се опитвах да си представя как щеше да изглежда върху тях една корона от луна и звезди. – И не само тази нощ. Искам винаги да бъдем заедно, винаги! Нали няма скоро да се прибираш за София?
      Джулия изправи глава и умолително ме погледна.
      - Утре ми изтичат болничните, след обяд ще пътувам със самолета. Но ти ще дойдеш при мен, ще дойдеш, нали?
      - Как мога да издържа тук, ще дойда, разбира се. Ти… за какви болнични ми говориш, от училище, или?…
      - Да, оттам.
      - Ами тогава да те попитам в кой клас си – усмихнах се малко стеснително.
      - В единайсти.
      - О-оу, не очаквах! А ти няма ли да попиташ за мен?
      Само кимна с глава.
      - В девети съм, но по години - за осми, даже - за седми.
      - Даже за седми?! Изглеждаш доста големичък.
      - А, нали? Бързо пораствам. Трябвало е да се родя след Нова година, обаче Небесната ми Господарка два месеца по-рано отсякла: “Не, на тоя му стига; писна ми да го чакам! Ще пратя Canis lupus* /* Латинското наименование на вълка. В древността вълците са били считани за свещени зверове на езическата богиня Артемида (бел. авт.)/ да го изроди!” И бременна в седмия месец, като го вижда пред себе си, майка от страх ме изстреляла. Не се смей ма, така е! Макар акушерката да била вълчица – и то куца и хърбава. Уф, добре че не ме е изяла! После шефката внушила на татко да ме даде една година напред в даскалото. Вдяваш ли защо пък го е измъдрила това?
      - Защо? – от очите й не слизаха палавите светулки.
      - За да се добера до теб някак. Иначе щях да си ве-ехна млад и зелен на село…
      Джулия разроши с радостен смях косата ми и ме целуна по нея.
      - Голям си фантазьор, какви ги бръщолевеше само… Хайде, аз ще отида да предупредя моята френдка, че ще се прибера сутринта. Пфу-у, ама че вид! “Браво!”
      Накокошинен, следях в огледалото как аленото пастелно езиче шава по устните й.
      - У приятелка ли гостуваш?
      - … Аъ-ъ… Миналото лято… се запознахме на плажа. Така добре ли съм?
      - Бомба си! Да прескочим ли двамата?
      - О, няма смисъл, няма да се бавя изобщо. Тя има скайп само, ще й звънна от Интернет-клуб. Тук нали има наблизо? – изрече в скороговорка Джулия.
      Придружих я до външната врата по терлици и беше тръгнала вече, когато викнах подире й:
      - Да не вземеш да дивнеш нанякъде, ей, ще те чакам, внимавай! Да не ме размразяват сетне с гореща вода. – И весел като локомотив на последна гара, издухах облак пара в мразовития въздух.
      Чаках я и душата ми къкреше в сладки предчуствия.
      Дали беше студено, наистина?
      Останал без сили, бях подпрял рамо в стената и се взирах през процепа синкав неон, който трябваше отново да ми я върне.
      Обичах я!
      Моята Джулия…
      - Владо, здравей! – познат глас ме накара мълком да се извърна.
      Срещу ми стоеше Емилия и малко виновно ми се усмихваше.
      Вярно, че носеше предвидените цветя.
      - Извинявай, че толкова късно, но в болницата ми казаха, че си се прибрал, и понеже не дойде на срещата, аз реших да мина и да те видя. Ти защо стоиш вън, баща си ли чакаш?
      Главата ми бучеше от напрежение, не можех нищичко да измисля; те двете не трябваше да се виждат!
      - Да-да, баща си – хванах се като удавник за сламката. – Джулия, ъ-ъ-ъ, това, извинявай, Емилия, ще отидеш ли да купиш някакъв сандвич, нещо за ядене, премалял съм от глад?
      Тя ме изгледа подозрително и отрони:
      - Добре, ще отида. А калиите за теб съм ги…
      В този момент нечии токчета спряха недалеч зад гърба ми. Емилия погледна натам и презрението, което смени първоначалното й учудване, накара коленете ми да омекнат.
      - Лъжец! – сподавен вик се плисна в лицето ми.
      Очите й се замъглиха, но преди още да плувнат в сълзи, тя запрати в краката ми няколко нинджа-бомбички, които избухнаха една подир друга.
      Сетне се извърна пред нашите стъписани погледи и посред надигащите се димни призраци наоколо побягна и изчезна с букета.
      С букета от бели калии, който беше за мен.
      - Какво иска още от теб тая лудата? – присламчи се към мен Джулия.
      Чувствах собственото си омерзение и ме доядя на глупавия въпрос.
      - Каквото и ти! Само че не съм вестник, за който могат да се абонират по няколко фенки наведнъж – изрекох троснато, имайки и нея предвид.
      Обаче тя го изтълкува по своему:
      - Тиражът ти е ограничен, излизаш само в един екземпляр, и аз сега ще го прочета топъл-топъл.
      “Къде ли съм си дянал тъпомера, за да измеря колко мозъчно вещество е изразходвано за образуването на тая мисъл? Глезлите се разглезват не от друго, а от прекомерно внимание май” – обобщих аз наум, но вместо това казах:
      - Хайде да се мушваме в “курника”, че кристализирах като висулка!
      - Къде да се мушваме?
      - Давай-давай, не питай!
      Влязохме в къщи.
      Още съжалявах, че обидих момичето и как ли щях да го погледна утре-вдругиден в училище!
      - Усмихни се де, какво си се нацупил такъв! Да не ти е кофти заради гафа? Тя защо те нарече “лъжец”?
      - Защото е смотанячка! – почти изкрещях аз. – Изпроси си една среща за днес и си мислеше, че ще ида. А пък ти… ти й дойде като капак отгоре.
      Най-чудното беше, че изведнъж ми олекна.
      Казах го и наистина го повярвах.
      Низостта си грехът разтоварва на чуждия гръб безпогрешно.
      - Да върви където иска! – облекчено въздъхнах. – Но лошото е, че ще тръгне да ме разнася сега из класа. “Владимир се мъкне с проститутки” – довърших наум.
      - Да те разнася ЗА КАКВО? – трепнах от изпитващия въпрос.
      - За какво – за това, че се гаджосах. Давай им клюки на наште и малко трудно ще огладнеят.
      - Погледни ме в очите! – помоли ме с хладна настойчивост Джулия. – Не, не бързай да ги отместваш! Погледни ме!
      Почуствах се гнусен предател.
      Беше непоносимо мъчение.
      - Ти си й казал, че аз съм проститутка, нали?
      - Да.
      - А убеден ли си в това, ти тогава повярва ли го?
      - Не… Не знам.
      - Ще се срамуваш ли, ако наистина съм такава?
      Вече можех ли да издържам?!
      - Джулия, аз те обичам, обичам те! Каквато ще да си, не ме засяга! Защо ме мъчиш? Ти си ми най-близката! Обичам те, обичам те! Обичам те, не разбираш ли?! – Нахвърлих се разбеснял върху нея и започнах да размазвам съмненията й с алчни целувки.
      Ненаситно се наранявахме и измъчвахме, от очите ни течаха сълзи и сякаш шеметна Хала задълго ни беше прибрала в леговището си – там, някъде в дъното на Вселената, всред карнавално избухващи звезди, безброй хипнотични луни и всред въртящи се в пълен хаос и в същото време в такава хармония, като в безмерен и неспирен калейдоскоп галактики… 

(откъсче от романа)

ЕЙ, ГОТИН СЪЖАЛЯВАМ ЧЕ ЧАК ДНЕС ТЕ ОТКРИХ, ВЕЛИК СИ! И СМЯХ, СМЯХ, ГОТИН СИ ЕЙ!

Май си променил стила си ? На какво се дължи това ? Великолепен разказ !

Тогава ти си вече "Моята Джулия":)

Мисля, че го променям донякъде според сцената, която описвам.

Давай черно, бяло, розово, червено в един свят скрити зад маски клонирали се до 100 типажа
И мили и секси и лъскави от северни страни да бъдем герой в твойте мисли, чудо е и не се плаши
ПЪК НАДУШВАМ ЧЕ СИ И ОТ ЕЛИТА НА ТОЗИ САЙТ, КАТО ПОРАЗГЛЕДАХ, УРАААА....
ЩЕ БЪДЕМ ПРИЯТЕЛИ, КАЗАХ ТИ...
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

забелязал съм отдавна как сърдечно и открито приемаш хората. Сигурен съм, че мнозина от тях откликват със същото към теб и нямам нищо против да се присъединя към шарената им компания.

Обаче не съм от елита на този сайт със сигурност. Стоя си някъде по кюшетата, но не се оплаквам от участта си:)))

Поздрави: Ангел

РАДВАМ СЕ ДА БЪДЕМ ПРИЯТЕЛИ, ДОБРЕ ДОШЪЛ В МОЯ СВЯТ И ДОМ!

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ