(поредното откъсче от "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА")


     Едва сега огледах разположението по чиновете. Имаше само едно свободно место: в колоната до прозореца, най-открая.  Тръгнах натам и вече съзнавах, че единственото свободно место в тая стая беше до новата. Глупаво попитах: “Не е заето, нали?”, и… таковата, седнах. През два чина напред Александър се извъртя и мазно ми се ухили. Провокаторът му с провокатор! Ще ми трови живота май.

      Бъхтенето започна. Условия на задачи, въпроси, вдигнати вкупом ръце. Хората знаеха и това някак си още по-силно ме натоварваше; аритметиката не беше стихията ми. Механично записвах цифри и уравнения, без нищо да схващам. Не смеех даже да я погледна, камо-ли да я заговоря. В една кратка пауза тя ме попита:

      - Със задачите как си?

      - Чат-пат – напосоки отговорих аз.

      И наново с невиждащ поглед се втренчих в спасителната тетрадка.

      Звънецът би и сложи край на мъченията ми. Педантично подредих учебниците в мешката си и дълго, безсмислено ровичках в кутията за химикали.

      Не зная как, но споменът ми за следващите часове е потънал в мъгла. Не можех нито да се съсредоточа, нито да мисля. Ставащото минаваше през очите ми като през празно пространство; добро или лошо, весело или тъжно – не можех да преценя. Не можех да проумея откъде идва това жизнерадостно настроение в хората, тоя звънлив смях – той ме изолираше още по-здраво и ме правеше непричастен към себе си. Александър само отвреме-навреме ми хвърляше надменно-подигравателни погледи – отвесни, от разстояние. Долавях в компанията около него отсянка от това подлизурство и сърцето ми стенеше в тиха конвулсия. Никой не желаеше да ми обърне внимание, освен едно кестеняво, чаровно момче. То ми рече: “Не се притеснявай, няма да те оставя! Мисля, че с теб ще се разбираме.” Силно ме стисна за китките, а очите му, от виновност заради другите, бяха пълни с тъга.

      Намерих сили само да кимна и усетих как нещо тъй жадувано мъгли с топла нега зениците ми.

      Дойде часът на класния ръководител. Наредихме се в стаята, аз – най-открая. Веселата гълчава тутакси се стопи, учениците станаха някак странно умислени и отнесени, зад всяко лице притихваше по една ревнива себичност.

      Изненадах се, обаче не посмях никого да попитам какво става.

      Влезе Миланова и още от вратата припряно замаха с ръце да не ставаме.

      - Надявам се, помните – започна да лее меда си тя, – предната седмица имах към вас молба: да помислите по темата “Любов” и ако не е тайна, да споделите за първите си любовни трепети и вълнения. Няма да изпитвам, разбира се, няма да задавам въпроси, сега не водим учебно занятие. Постарайте се да се поотпуснете и който иска да се изкаже, моля, нека да заповяда. Прав или седнал, ще го изслушаме с удоволствие. Разговаряйте и спорете помежду си, правете каквото намерите за добре. Аз няма да ви се меся.

      Физичка по професия и стара мома-пуританка, според слуховете, но Миланова явно имаше усет за такива неща. Пък на това отгоре, тя и физически си беше красива. Косите й разпиляваха мек, червеникав ахат. Всред него искреше нежният порцелан на лицето с едва забележими бръчици между скулите и носа, които се събираха в малки възелчета под очите и й придаваха обаяние на почтеност и зрялост. Грехота, но стройната фигура на тази 35-годишна жена и сега изкушаваше моята девственост. (Не бях се интересувал специално, ала май с нея беше свързан прякора й “Камбанарията”, който циниците от новия клас – както дочух, съвсем наскоро й бяха лепнали.) И все пак, очите бяха несравнимият с нищо разкош, с който бог, или дяволът, я бяха дарили. Огромни, горещи – току-що налято кафе в порцеланови чашки. Дострашава те да “отпиеш”! Очите сега наболели се взираха…

      Изправена гърбом до мен, една съученичка рецитираше стихотворение, което сама беше написала. Ставаше дума за погазени привидения, за омърсена любов, и образът, останал в главата ми, е вехнещо-бял цвят от калия, опушен от пламъчето на среднощна свещ.

      След нея говориха други момичета, чиито мисли не успях да запомня.

      Бяха пеперудени, блудкаво-сантиментални.

      Бяха хвърчащи във въздуха голи теории.

      Очевидно момчетата ги напушваше смях, защото взеха да се споглеждат така, сякаш всеки момент щяха да кихнат.

      След неколкократните подканяния на приятелите си, техният, по всичко личеше, многообичан избраник, прекоси стаята и буквално се изтъпани отпред.

      Оттам артистичният бръмбазък изписа досада.

      - Вече прослушахме доста шлагерчета за либоффф, навяващи груст в сърцата. Thanks от името на барабите! Сега, обаче, ви призовавам да чуете това натурално, а не превзето… това… това сърцеразбиващо death metal парче. Така, както става на практика. No coment.

      И като спаружи невинната си физиономийка, дребосъкът зачете:

      “О, моя дива въртележке!

      Ако кажеш “НЕ” (този път ти го заявявам честно и откровено):

      Първо – ще те изхвърлят в което и школо да идеш.

      (Както знаеш, държа на думата си.)

      Второ – ще ти съсипя живота.

      Трето – включително и Руменчовия.

      Ако ходиш с мен, това ще е the best и за теб, и за мен.

      Ако ти не тръгнеш с мен, това ще е зле за теб.

      Ако евентуално не тръгнеш с мен, трябва да си изкупиш греховете.

      А ето как ще ги изкупиш:

      ЩЕ МИ ОПРАВИШ РАБОТАТА С МАЛИНКА.

      Ти недей мисли, че щом ще ми оправяш работата с Малинка, няма да ходиш с мен.

      Ако евентуално не тръгнеш с мен, тогава ще ми оправиш работата.

      Отговор ще ми дадеш още днес.

      Повече не мога да чакам.

      ОБИЧАМ ТЕ!!! ОБИЧАМ ТЕ!!! ОБИЧАМ ТЕ!!!” – театрално се провикна четецът.

      И завърши, но вече с по-умерен тон:

      - А след трите мощни салюта накрая, изстреляни във въздуха с големи и сияйни букви, знаците и на деветте удивителни са като сърца, под които точките са с обтекаемата форма на капки. Сълзи и кръв, многоуважаеми. От мене тва е.

      Последва нисък поклон и после сцената се опразни.     

      - Фашкио, така да не би да си се омазвал ти бе? – беше първата словесна реакция след всеобщия (а на мен ми се стори и някак странно зловещ) кикот. – Или може би си “Руменчо”, а? Смени имената и давай…

      Класната не издържа:

      - Александре, ако искаш да озвучиш по-умни мисли, моля те, заповядай!

      Грамадата се надигна от мястото си и с гняв изгледа низшестоящата аудитория.

      - Разбира се, че са по-умни.

      - Нямах предвид прочетените от Ганчо, а неуместните ти шеги.

 - И не съм принтвал шльокавици като някои пигмейчета; моля само да не бъда прекъсван! За любовта ще ви кажа, че си е чиста проба не егоизъм – егоцентризъм. И символ на илюзия, поддържана от чувството ни за естетика. Каква е психологията на влюбения? Той изисква всичко от своя партньор, нали? – да мисли изцяло за него, да му отделя задължително от времето си за сън и почивка. Защото ако сте забелязали, любовта е в най-нападателна форма между шест часа вечерта и четири-пет сутринта. С това тя ми напомня “совата на Минерва”, за която Хегел говори, че започвала полета си едва когато настъпи сумрак. Тоест, след като до грам е изчерпала себе си през деня, нощем тя започва да търси прозренията си, смисъла си, да се опознава, измисляйки се. Но така най-много, докато съмне. Ревността не е ли другата й страна? Накърнено е чувството на частния собственик, посегнали са към неговите владения. Вярно, на пръв поглед той избира тези владения не от користна гледна точка – за печалба, за власт, а тъй да се каже, от някаква чиста сантименталност, от порив душевен. Забележете, обаче, тук просто ценностите са степенувани. Влюбеният не го интересуват парите, нали? Той избира да властва не над нещо веществено, каквото са те, включая и удоволствията, получени с тях. Думите на Форд: “Всяко нещо, купено с пари, е евтино”, важат тъкмо за него. Любовта, купена с пари, е проституция – толкова.

      Та влюбеният се е изхитрил да властва не над материя, а над душата човешка. Да я обсеби и погълне до дъно. Ей я висшата степен на егоизма, обаче в него не виждам чудовищност. Просто такава е природата на човека, непроменливата му грешна същност. Той може да се видоизменя, да приема различни превъплъщения, но това си остава константа. Какво мислите за щедрия човек, да речем, за филантропа? Помага на хората с милосърдие и най вече с пари. Той също е егоист, ала на друго равнище, в други измерения на ценностната йерархия, защото заменя пари срещу благосъстояние на душата. Своето огромно наследство, знаете, той обикновено завещава на манастир. Като почна от свещите, мина през десятъците, през ритуалите... и стигна до този велик, до този паметен жест, аз стигам и до извода: единствено любовта на бог може да се купува. Грубо звучи, да, но недейте ми опонира! Ако парите са твоя живот, ти всъщност даваш на бога живота си – защо трябва да си влюбен в него тогава? Потта си, кръвта си и нервите си му даваш. Всичко. Уважавам филантропите, понеже сульо и пульо не могат да бъдат такива. Влюбеният егоист – зависи. Понякога изглежда толкова изчанчен и прост. – Ораторът ме потърси с поглед сред множеството и цъфна в дежурната гранива усмивка. Почувствах, че копойските му уста се наливат със слюнка и страхливо се сниших на местото си. – Това е. Мога още да ви говоря, ама не виждам смисъла. Най-важното казах – и чухме как седалката щракна под тежестта му.

      Стаята се зареди с тревожно мълчание. Явно, повечето не приемаха подобни формулировки, а особено тона, с който Александър ни премазваше. И в себе си усещах кървава съпротива на неговия самомнителен, добре познат катехизис, но имах ли аргументи да му се противопоставя? Пък и да имах, едва ли щях да го сторя. Тоя тип ми подбиваше самочувствието с всякакви средства – съзнателно или не.

      Докато стисках зъби така, красивото кестеняво момче, чието име още не знаех, се изправи до чина си и каза:

      - Не бих желал да се правя на някой монополист на познанието, който генерализира постулатите си до такава степен и с такова самочувствие (Брей да му се не види!), сякаш направлява движението на целия свят, че и на няколко съзвездия отгоре.

      - Я си мери приказките бе! – изрепчи му се веднага Александър, като скочи нервно на крака.

      Класната удостои нервака само с един типично учителски жест с ръка, показвайки му стола за сядане.

      Момчето се усмихна бегло и продължи:

      - Просто исках да ви разкажа една трогателна история, която, по-скоро, прилича на притча. Било е доста отдавна. Прочут лекар осиновил детенце, което много обичал, но и много страдал за него, понеже било слепичко. Какви ли не цярове му прилагал, къде ли не го водил – спасение нямало. Докато един ден лекарят чул, че далече-далече, из непристъпните висини на Тибет, живеел старец, който изцерявал от слепота. Не пожалил никакви средства, взел сина си и след дълго пътуване и лутане из горите, го намерили в малка колибка. През сълзи го замолил човекът за нуждата си, обаче старецът – кой-знае защо, упорито отказвал да я удовлетвори. Тогава нещастникът паднал в краката му и заплакал горчиво. Що да стори? – смилил се дядото, станал и повел двамата нагоре из планината. Вървели, вървели… и стигнали до някаква пропаст. Над пропастта лежало дърво. Хванал мъдрецът детенцето, завел го до дървото и му рекъл: “Върви, синко.” И то тръгнало слепешком, но когато наближило средата, ненадейно зрението разпукало черупките на очите му; то видяло бездната под нозете си, зейнала като паст, завило му се свят и политнало в нея…

      Момчето тежко преглътна и замълча. Очите му, незнайни, блуждаеха. Чувствах се хипнотизиран от думите и не можех да сваля погледа си от него.

      Глупаво възклицание порази магическата тишина на внушението:

      - Е и?...

      - Така, мисля, е и с любовта. С едничката любов, която изначално носим у себе си като вродена слепота на сърцето. Тя е в нас и ние смътно я чувстваме, привикнали с нея. Но понякога сънуваме в мрака й чудни видения. Молим светлината да дойде, облечена в плът. И идва ден, когато животът ни заставя да прогледнем с тази любов. Да прогледнем не “за” нея, а “със” нея. Ала тогава вече е късно. Вече сме полетели към бездната.

      - Но това не е ли за “несподелената любов” само? – упорстваше същият глас.

       - Няма сто вида любов. Любовта на хомо-сапиенс е несподелима.

      - Ето го… и тоя прави общочовешки заключения.

      - Понеже мисля, Александре…

      - Велики…

 - … о, да –  Велики… че всичко, всичко останало би могло да се нарече “блаженството на вярващите”. – Той го разбираше като “глупостта на вярващите”, явно. – Или е там… страст, влечение, разбирателство, дружба, семейство, идеал, обожание, жертвеност… даже религия, само не и любов. Поне според мен.

      Но кой, кой ме предупреждаваше днес толкова точно и властно?! Чий беше този глас непознат, който четеше душата ми?! Да ме спаси ли искаше? Или да ме погуби?

      В ослепелия от дяволски притчи свят още не виждах отговора.

      В ДРУГИ ПРИТЧИ, ОБАЧЕ – НО НЕ ОТ ТОЯ СВЯТ, ПО-КЪСНО АЗ ГО СЪЗРЯХ С ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО.

      - Обещах да не вземам участие, ала ми се ще да чуя и новите ученици какво мислят по темата – намеси се класната. – Владимире, ти желаеш ли да споделиш нещо с нас?

      Ураган на страховита обърканост помете от главата ми всичко.

      Привдигнах се – някак целият бял, неистинно бял, като след силна упойка, и с мъка раздвижих езика в устата си:

      - Аз мишла, че… ъ-ъ-ъ… исхам да жака, че… – Някой прихна. С усилие, на дрезгави откоси се изкашлях, сякаш дерях брезент, а не собственото си гърло. – … че също мисля същото като него. – И изгаряйки в огненицата на позора си, погледнах към “момчето с притчата”.

      - А свое мнение нямаш ли си?

      - Има, естествено. Нали е дошъл тук заради Джулия. Само че трябва да го джиросаме първо тоя жмулю на нашия доктор Венци да му излекува “дислексията”.

      Вцепенен, погледнах натам, където Александър и групата му ехидно хихикаха.

      Какво ми стана, не можех да си поема дъх?!

      Исках да реагирам, а стоях и не мърдах.

      - Алекс! – в гласа на класната изтрещя недоволство, но забелязах как и тя се учуди. – Седни си, мойто момче.

      Трийсетглавата хидра се бе вторачила в мен.

      Тежко се отпуснах на стола си и сигурно съм изглеждал драстичен, вече инкриминиран екземпляр в омразните погледи.

      Не помня как е завършил остатъкът от часа.

      Седях и се чувствах окаян и нещастен. Разбит.

      Нещо над мен остана да тегне като неизказано обвинение.

      После се повлякох самичък по коридора, бавно слязох по стълбите и излязох навън. Беше се мръкнало, дворните лампи сипваха бледа светлина върху плочите. Изведнъж ми стана зиморничаво и вдигнах догоре ципа на суичера си. Тръгнах към къщи. На десетина метра оттатък портала видях момчето, което толкова ме бе очаровало. Дали мен не чакаше пък?

      - Тебе чаках – отвърна ми то.

      Кимнах... и продължихме да вървим заедно. В мълчанието ни се усещаше нещо неловко, за което, безспорно, аз бях виновният.

      На светофарите под гимназията спряхме и се погледнахме.

      - Ти къде живееш? – попитаха ме.

      - На квартира съм – ей-тук, надолу. Не е много далеч, в една къща.

      - Аз съм в обратната посока, но може да се каже, че сме комшии. Блокът ми е… виж го, ей-оня там, дето му се подава горният ъгъл. Казвам се Венцислав, забравихме да се запознаем. “Докторът”.

      - Аха, да. Владимир.

      - Ти на Великия не му обръщай внимание, с кого ли не се държи тъй просташки! И с мене пробва в началото. Намерил си свита от две цвърчащи диви и един опитомен дивак – Ганчо, нали го видя! – дето все му ръкопляскат на пинизите и му се водят по гайдата. Иначе останалите не го траят. Интелигентен, ама кривондел в червата. Ти…  – малко се подвоуми Венцислав преди да ме пита, – ти наистина заради Джулия ли дойде при нас?      

      - А тя така ли се казваше?

      - Да. Познавам я от едно време, учили сме в съседни училища.

      За миг се изкуших да попитам Венци за нея, ала вместо това промълвих:

      - Заради нея, да. Въпреки че всичко приключи вече. Въобще не мога да разбера как се нахендрих сам в тая илюзиотрошачка.

 - Съдба.   

      Замълчахме.

      - Знаеш ли, да не ти дреме, че си от село – аз го уважавам селския народ. Та майка ми е израснала там, ще скиваш ква рудиментарна селячка е. Ти си много повече от някои градски въздуховоди, пълни целите с изгорели газове. За пръв път като те мярнах – спомням си, още на откриването на годината – бях убеден, че с тебе ще станем гъсти. И аз не зная защо, но…

      Взирах се в силуета отсреща и от щастие подозирах очите си в измяна.

      Одеве, в клас, аз му бях дал цялото си доверие, бях му повярвал като на истински бог, и ето, сега този бог бе слязъл при мен, за да ме спаси с любовта си.

      Аз имах нужда от него.

      Той имаше нужда от МЕН!

      - Вярно, дойдох в твоя клас заради момиче, обаче открих теб, братко! – промълвих с благодарност.

      - И добре, че е така.

      Отново тръпнещо вкопчихме длани и се разделихме с “До утре”.

      Когато той се обърна, за да си тръгне, усетих как една негова сълза ми даде обет в блещукането на лампадите – и този обет за вярност свърза крепкото ни приятелство.

      По-късно – когато много пъти съм му припомнял за нея, Венцислав демонстративно отричаше това да е ставало.

      Ето така за мен той постоянно го потвърждаваше.

      Прибрах се в тясната стаичка и я напълних с уюта на преживяното. Имах приятел. В този публичен град, на километър от мен, ала вътре в душата ми, живееше моят приятел. Моят Венец на Славата. Но не беше ли наистина хубаво?! “Заради нея дойдох, обаче открих теб, братко” – наново му прошепнах заветните думи. Защо ли те го трогнаха толкова? И защо така смутено-припряно ми подаде ръка и си тръгна? Може би и той я харесваше, а? Може би тя щеше да му принадлежи? О, нека, нека – аз искам само неговото приятелство. Сълзата, зрееща в окото му, искам. Защо я криеше, досрамя го от нея ли? Сълза, която свързва в едно, когато вече е разделила, или обратното, все едно. Точно нейното предизвикателство искам. Дори повече от него самия. “Много повече, много!” – извиках.

      Внезапно цял потреперих, връхлетян от кощунствената стихия на мисълта. За миг бях се почувствал ранено чудовище, клекнало в локва кръв в подножието на усоен и забулен от сиви виелици замък, а край мен – смълчани или роптаещи, преминаваха грешници и удавяха по една сълза-жълтица в бликащите ми рани.

      Скочих от леглото и щракнах ключа на лампата. Не трябваше да се унасям в бълнуване. Ей-така, изневиделица, нещо зловещо парваше съзнанието ми и потъваше в него. Случваше ми се толкова често. Боях се смътно от набезите му и веднага се залоствах с молитва за милост, прекръствайки се и после чукайки на дърво.

      Защото ако представата беше зловеща, едно мигновение само, то в смисъла й, изтъкал постеля у мен, се прозяваше дяволът...

Zdravei, lubovta e edinstvena ....tya se daryava vseotdaino, bez da iska nishto v zamyana...

за което ти благодаря!

Но в живота не всички пътища водят до любовта, както са водели до Рим едно време, и за тях аз се опитвам да разкажа. Защото съм ги извървявал почти до самият им трагичен край и сега просто ми се ще да ударя камбаната. Но не на умряло, не се притеснявай:)

Много си голям… знаеш ли защо? Защото пишеш за това, което няма измерение… Поне в главите на осъзнаващите… “Просто такава е природата на човека, непроменливата му грешна същност”…
Ще се побъркам от удоволствие… откривам... :)

Понеже тук е мястото за поклоните,ще е справедливо да си получиш и моя.Истински и сърдечен,за написаното и за отгатнатото.Чудесен ще е този роман,ти си го знаеш :)))))

преди да полети към бездната.
Усмивки!

пак ме караш да се чувствам неловко, но тъй като симпатиите са ни взаимни, простено ти е:)))

и аз с поклон благодаря на една благородна и талантлива дама!

почти като в оня виц за алпинисти. Единият летял надолу стремглаво, а другият отгоре му крещял:"Ей, имаш ли нужда от някаква помощ?" "Ами не знам - отговорило му ехото от урвата, - още падам.":)))

.. случката. Живеем за кратките мигове, все пак, нали?
Много усмивки!!

изживяваме столетия:)

си купих Поетичната антология и "Лъчист копнеж" на Дела и не сбърках, разбира се. Надявам се да уловим и Ветровете Небесни...:)

И АЗ СЪМ ЕДНА МУЗА, ДЪРВО И ДА ПРОПУСНА ТА ЧАК ДНЕС ДА ТЕ ПРОЧЕТА
АКО ИМАШЕ МАЛКО ВРЪЗКИ, ЩЯХ ДА ТЕ ОТКРИЯ НА ПЪРВА СТРАНИЦА
НО ТИ СИ КОРЕНЯК СОФИЯНЕЦ СЪС СИНЯ КРЪВ И ДОСТОЙНО МЪЛЧИШ...
ХОРАТА ЗА БИТКА ДА СА ПЪРВИ ЩУ ОБРАЗИ ИМАТ, ПА СЕ БИЯТ, ПА СЕ ХАПЯТ А ТИ КРОТЪК - СИНЯ КРЪВ...
ИСКАМ ДА ТЕ ПОЗДРАВЯ С ТОЗИ РАЗКАЗ !
ИМА НЯКОЛКО ТВОРЦИ, КОЙТО СЪС РАЗКАЗИТЕ ТУК В БЛОГА МЕ КАРАТ ДА СЕ РАДВАМ ЧЕ ИМА МИСЛЕЩИ ТВОРЦИ ОТ КЛАСА
ЕДИНИЯ СИ ТИ, ДРУГИЯ Е ФЕНРИС, СЯКАШ СТЕ БРАТЯ И ЗАСЯГАТЕ ВАЖНИ ТЕМИ
ИМА ОЩЕ ЕДИН, ДОКТОР КУИН КАКВИ РАЗКАЗИ ПИШЕШЕ, НО ОТ НЕГО ПЕПЕЛ, ИЗТРИ ВСИЧКО
ОТ ЛЮБОВ ЛИ БЕ ОТ КАКВО НЕ РАЗБРАХ...
А ТИ , ЕЖЕДНЕВИЕ, ЕМОЦИИ, ОТНОШЕНИЯ, НО ИЗВЕДНЪЖ ГОЛЯМА ТЕМА ЗА ЛЮБОВТА И ВСИЧКО ЗАМЪЛЧАВА...
ПОРАЖДА МНОГО ВЪПРОСИ А ОТГОВОРИ ВСЕКИ САМ ДА СИ ОТГОВАРЯ
РАДВАМ СЕ НА ТАЛАНТА ТИ, РАДВАМ СЕ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

тъкмо се чудех къде съм си забравил зарядното, и ето, ти се появи:)))

Но как ме развесели с това "кореняк софиянец", ако знаеш! Не, аз съм от Варна, а детството си го изкарах в едно малко селце на 60 км. от морето. В София дойдох да уча преди време и една софиянка дотолкова ми замъгли разсъдъка, че си оставих хубавия град и се посадих в това огромно гето.

Та синята кръв не ми е наследство по рождение, а по новорождение, предполагам:) - когато изоставих гадните си езически навици и съвсем съзнателно станах християнин. Вече не съм вълк с големи и остри зъби, както някога, но едва ли съм и хрисимо вакло агънце:))) Понеже не ми се ще глутниците, продължаващи да бродят наоколо, да ме изядат:)

Сърдечни поздрави: Ангел

Тук ми хареса !

Човекът не е грешен и любовта ме у свята когато е от сърце към сърце; по природа божествена, но не недостижима. Трудно я разпознаваме, защото се взираме през пластове егоизъм, суеверия, предразсъдъци, ревност, алчност, завист, страх и какво ли още не. Любовта е навсякъде: сподели красотата – това е от любов; помогни на другия (различния) – това е от любов, дай каквото имаш – това е от любов.....примери много, но основната подбуда е една и съща: благодарност, милост и любов. Ако не са заедно тези три са по-слаби, но не променят същността си. Някои религиозни хора предпочитат тройката вяра, надежда и любов, но в нея има момент на измяна. Вярата може да се заблуди, да ослепее, да се изкриви и да стане опасна и унищожителна. Надеждата може да стане егоистична, да посегне към оръжието или други опасни средства за разрешаване на проблема, може да остане пасивна завинаги и затова абсолютно безсмислена и даже негативна, защото отнема революционните възможности на отхвърлянето и промяната. Любовта остава винаги същата, тя не се променя никога. За любовта във вселената говоря хора...онази - вечен извор на живот...божествено присъствие от хармония (без болка и страдание), щастие, което и ние хората можем да достигнем с прозрение в светлина.

че най-добре я виждаме със сърцето си, а когато опитаме с очи да я видим, тя става неистина оплела се във воали от дребни лъжи, самозаблуди, страхове... и ние загубваме правилния ориентир за истината - живота си.
"Любовта на хомо-сапиенс е несподелима."
Абсолютно неправилно според мен заключение. Божествената същност на човека се изразява именно в способността му да споделя и умножава любовта. NAMASTE!
http://www.youtube.com/watch?v=YcgNJ7cgDVs&feature=related

понеже направих ремонт - та, сигурно, затова:)))

благодаря ти за задълбочените коментари!

Само да кажа това, че и аз често не съм съгласен с философиите на героите, които описвам.

А за любовта... ах, за любовта...:))) Наистина тя и само тя е способна да освети дори и най-пропадналото и грешно човешко същество.

That's way more clever than I was epxetcing. Thanks!

Ppl like you get all the brains. I just get to say thanks for he asenwr.

That's a mold-breaker. Great tihnking!

Thank God! Soemnoe with brains speaks!

Thanks for sharing. What a pelsaure to read!

XllYAg <a href="http://llesrmjmontd.com/">llesrmjmontd</a>

pj9u8L <a href="http://soapwufssklf.com/">soapwufssklf</a>

ilDat0 <a href="http://tfsogqpckmpi.com/">tfsogqpckmpi</a>

7eC4qU <a href="http://kbxmczxqklwx.com/">kbxmczxqklwx</a>

Ol4sAB <a href="http://deebyyqbtmyc.com/">deebyyqbtmyc</a>

GTzCrX , [url=http://efvahzjhwrzk.com/]efvahzjhwrzk[/url], [link=http://ozpvloandzyv.com/]ozpvloandzyv[/link], http://yataqpjomfjm.com/

QOmxTq , [url=http://pvbzasdgkikj.com/]pvbzasdgkikj[/url], [link=http://mqyrmjztoebr.com/]mqyrmjztoebr[/link], http://jcinyopczsyj.com/

tlfSmT , [url=http://mxzlgjsncfbe.com/]mxzlgjsncfbe[/url], [link=http://clgefesyjowy.com/]clgefesyjowy[/link], http://pbpprfzeegil.com/

uicveq , [url=http://rykafufnhxvr.com/]rykafufnhxvr[/url], [link=http://jdrmfqznakxb.com/]jdrmfqznakxb[/link], http://zfmlvyyjqjkj.com/

cSkd4G , [url=http://hnsyncjglwar.com/]hnsyncjglwar[/url], [link=http://ysjpucbeblsm.com/]ysjpucbeblsm[/link], http://oppiseguswdh.com/

f8FnvD <a href="http://huexowwriklp.com/">huexowwriklp</a>

vkmJGJ <a href="http://fjnjttihivwq.com/">fjnjttihivwq</a>

brxHyZ <a href="http://dnwqgdmyrhzh.com/">dnwqgdmyrhzh</a>

zEdMh9 <a href="http://zcgagqdvifix.com/">zcgagqdvifix</a>

e7JXv7 <a href="http://pwyhhtubmlyn.com/">pwyhhtubmlyn</a>

6gVkex , [url=http://fexfrcihwzey.com/]fexfrcihwzey[/url], [link=http://gohifthusjzq.com/]gohifthusjzq[/link], http://iitfkrreziil.com/

rwy2Oa , [url=http://euipokdrkvsq.com/]euipokdrkvsq[/url], [link=http://tkrnbnruwfen.com/]tkrnbnruwfen[/link], http://varbgpfkgzwj.com/

3g30T7 , [url=http://qqxkslvvuqlx.com/]qqxkslvvuqlx[/url], [link=http://llnfwvzfjsom.com/]llnfwvzfjsom[/link], http://mxvagszomola.com/

iu3ZL7 , [url=http://pwxpsgjojmhs.com/]pwxpsgjojmhs[/url], [link=http://xzslualoafmg.com/]xzslualoafmg[/link], http://unnhhinropyh.com/

57NG9F , [url=http://vwfskdtfyysa.com/]vwfskdtfyysa[/url], [link=http://gfnzdmwkhswm.com/]gfnzdmwkhswm[/link], http://hsuqauzpijus.com/