(поредният откъс-ретроспекция от романа)

    ...
     Зимата си отиваше. Изпод влажните пелени на последния сняг се подаваше пролетта със своето ухание на минзухари и кокичета. Малко преди да порозовеят зюмбюлите в градината, да почервенее съвсем лехичката от иглика, да поморавеят теменугите и да се жлътнат весело тук-там лалетата, за да обагрят така всички заедно скучноватите вечнозелени чемшири, татко го викнаха да строи в чуждо село и в къщи останахме с майка сами.

В махалата ни имаше магазинче с навес и с една беседка отпред за пиячите. Беше се мръкнало оня ден, когато майка ме прати да купя нещо сладко за ядене. Взех голям плик с “Целувки” и на излизане минах край двама, които – накиснати като свине, шумно се дърлеха в тъмното.

Едно име парализира краката ми.

- Рали ли, Рали ли… уф, лели-мали-и-й!… Покрай Гроздан я бъзе да шава, ама гле’й когито го няма! – И с престорена гнусливост тоя се изсекна връз плочника.   

Вторачих се злобно в силуета на пияната мърша и разпознах в него стария селски ерген, чието име дори и не помнех.

- Неш-што май… се мъчиш да ме изментиш-ш мене! – другият направо беше като заклан. 

- Тупна вчера у нас – ужким за машинката за мисце. Кюфтаци рачило да папка войничито й. И кво мислиш? Изръфах я сочната брантия на бай ти Гроздан.    

Очите ми се смрачиха, взе да ми прилошава. Тръгнах към къщи със свирепа болка в сърцето си и никой не можеше да ме спре в тоя миг. 

В помътнялата ми глава като призрак стърчеше мелачката.

Снощи с нея бях смелил месото.

Когато ме е видяла, сигурно се е сепнала. Дишах тежко и втренчено – без и помен даже от разсъдък, дълго я наблюдавах.

Някакъв неин въпрос ме изкара от вцепенението.

- Досега нищо не съм подозирал… ти вече не си ми майка, не си ми, не си! Защо си го направила, защо, кажи ми?! Не мога да те понасям, не искам въобще да те виждам, по-добре да беше умряла! Махни се - не ме пипай! Няма никога да ме видиш вече – набий си го в пинтиестата еврейска глава! На́́, ето ти ги “Целувките”! – запратих й ги в краката и се обърнах, за да побягна, а майка – плачеща, с отчаяние се опитваше да ме спре.

- Чакай, Владе, сине, нека ти обясня! – гласът й едва се чуваше.       

Гнусливо дръпнах рамото си и тръгнах. Къде ли? – исках да потъна вдън-земя, да изчезна, да умра, да ме няма.

Два дни се скитах в горите, не можех да мисля. Плачът на душащи и върли пристъпи ме обземаше, а сетне притихваше – и се чувствах изпразнен. Не усещах глад, беше ми все едно. Не можех да мисля за нищо.

Сутринта на третия ден откърти студ като кремък и ненадейно вълчи глад прониза стомаха ми. Но някъде в далечината, извън реалността на това незнайно дали точно физическо усещане, там, на границата между унеса и безсъницата, вперил поглед в бавно избледняващата луна, чух устните си да повтарят като напев на вятъра стихове от една от любимите ми детски книжки: 

 

                                     Какво души ме тъй, каква е тая болка дива?

                                     Ау-у-у! Душата ми се сигур свива.

 

                                      О, светещо око, устата ми се схваща,

                                      послушай ме, ау-у-у! Луна всезряща!

 

                                      Следиш ме ти навсякъде в гората,

                                      в която мен гладът жесток ме мята.

 

                                       Следиш ме как подушвам свойта плячка,

                                       как проследявам всяка нейна крачка.

 

                                        Напрегнат съм, устата ми е в пяна –

                                        успял съм вече дирята да хвана.

 

                                        Ау-у-у! Следиш ти как ще сторя скока,

                                        и вик ще огласи нощта дълбока…

 

В див унес се понесох към къщи и озъртайки се страхливо, бързо прескочих оградата. Първо трябваше да претършувам кухнята – да се натъпча хубавичко догоре. Дано майка беше отишла на работа! Хм… “майка” ли? Отворих вратата… и не зная колко време съм останал така.

На пода, простряла ръце, лежеше майка ми.

Мъртва. 

После дълго коленичих до нея и я покривах с целувките и сълзите си. Прощавах й всичко, само да се вдигнеше, само да ме погледнеше с тези красиви свои очи, които сега синееха смразени и безжизнени. Майчице, ти наистина няма повече да ме видиш; прости ми на мен, изрода! Аз те погубих, аз те погубих!… О, аз те погубих, аз!

Останалото беше като насън. Обадих се на полицията, татко и брат ми се прибраха веднага, надойдоха близки, познати. Лекарят констатирал, че починала от кръвоизлив под паяжинната мозъчна ципа вследствие на силно вълнение. Смъртта настъпила внезапно преди повече от 48 часа. Тялото било изстинало и вонящо.

Аз знаех всичко това, знаех как е починала. Знаех кога и знаех защо… Баща ми ме друсаше по някое време, питаше ме защо ме е нямало в къщи; следователят му казал, че три дни съм отсъствал от училище, къде съм ходил, къде съм се крил, не вярвал да съм спал по горите. Сякаш мъгла преминаваше през главата ми. “Защо си избягал от майка си, а, с какво я обиди? Ти си я уморил бе, ЖИВОТНО!” Едва когато ми кресна, продумах: “Остави ме” – и му обърнах гръб.

Аз я бях уморил и на тоя свят за мен, мислех си, нямаше прошка.

В съзнанието ми се мярна: сигурно ще умра, не мога повече да живея, обаче преди това ще го грабна и онзи там.

Погребахме майка на другия ден. Скърбящите се наядоха и сити се разотидоха. В къщи останахме тримата: баща ми, брат ми и аз. Трима самотници. Дълго мълчахме, докато чух баща ми накрая – прилепил се до мен, да говори:

     - Владенце… Владко… ей, успокой се сега! Станалото-станало – не можем я върна. Извинявай, че одеве тъй ти ги наговорих, ама то на човек нервите му издържат ли в таквиз моменти?! Кажи сега, какво стана. Спокойничко, не се притеснявай –  нали трябва да знаем. Пък и хората се чудят, ще вземат после да ги разправят едни – “…правят едни…”

Нищо нямаше да им кажа, нищо. Те нямаше да научат за позора, който легна връз майка. Мъртвите не са виновни за нищо. Тях ги няма, просто ги няма.

Живите ще отговарят за всичко.

Докато още са живи.

- Кажи де, Владе, защо избяга? По горите ли си се крил два дена – “…два дена…” – Да не си научил… знам ли какво, че то хората все против нас бръщолевят.      

Нищо нямаше да им кажа, нищо.

Ехото на смъртта пренасяше думите от един отвъден прасвят на плача, където скърцаха зъби. 

Животът ли е, отговорете ми, който бе изправил в този момент баща срещу син? И двамата не си вярваха, и двамата се бояха един от друг, и двамата си имаха по една гробна тайна и с ревност я пазеха. Смътно долавях, че за пръв път баща ми гледа на мен не като на жалък хлапак, а като на човек, от когото се пази. 

Гузна чернилка кадяха очите му.  

В съзнанието ми – без да искам, изплува:

- Били ли сте някога развеждани с майка?      

- Виж, татенце, не си малък, загуби майка си – можеш да знаеш. Бяхме разделени за няколко месеца, ама официално развод не сме имали. Тъй става в началото, додето си паснат характерите – спречквания и ежби за щуротии. Това ли рече на майка си?       

- Да – отговорих, издържайки без усилия недоверчивия поглед.    

Новината някак си не ме развълнува.  

- И затова ли се скарахте?  

- Не сме се карали.  

- Що, тя как реагира?           

- Разплака се.        

- А ти?      

- Наговорих й разни… и избягах в гората. Искаше ми се да го преглътна самичък.     

Истината ли казвах или лъжех? – ВЕЧЕ ОБЪРКВАХ ТЕЗИ ПОНЯТИЯ.    

Замълчахме.  

По едно време татко ме притисна през рамото. 

- Нищо, мойто момче, не си ти виновният, трябваше по-отрано да те предупредим за нашта история, ама нали си чувствителен, на майка си си се метнал… Беше ни страх дали ще го приемеш нормално. И сме били прави, види се. Майка ти – бог да я прости, не могла да понесе, че си фъснал от нея. Силно вълнение, тъй рече докторът. Ти отде чу за оназ работа?         

- За коя работа?   

- За туй, че сме били уж разведени?    

- А, от Гошо – просто изтърсих някакво име. 

- Кой Гошо бе?     

- Е колко Гошовци има в нашия клас?   

- Аха-аха. Дингила.   

И така, и вторият разпит свърши. Оставаше най-важното. Трябваше да изчакам пияния някъде и да го ликвидирам.  

За своята участ още не мислех. Само поглеждах “Канарата” над Кръвна нива – нивата, която ме е дала на света, с клета надежда да ме вземе обратно при себе си.  

Друг път впервах очи в реещите се понякога над “Канарата” бели орли и чувствах как и аз самият сякаш се нося във въздуха, окрилен от нова, красива и дръзка мечта. Казвах си, че трябва, че на всяка цена трябва да превъзмогна всичко това. О, и само ако успеех да го направя, един ден щях да го споделя в притча, която ще помогне на много други нещастни хора и те да сторят същото. Тайно закопнях, когато порасна, да мога да дам нещо истинско на измамените и измамниците, да подаря бисерче от любов на необичаните и мразещите, да вдъхна някак-си възхищение от живота и почит към него у съзнателните и несъзнателните убийци, у самоубийците, да предизвикам злите да се преобразят и да станат добри. Нали орлите не се криеха от бурите, а се възвисяваха още по-нависоко всред тях? В същото време считах себе си за недостоен за такава велика мечта и се страхувах много, когато прекалено дълго се възнасях на крилете й.

Все още никой не ме бе обикнал дотолкова, че да ме запознае с Онзи, Който ми я беше дал.    

Четири вечери се спотайвах зад задната стена на навеса в магазина. Първите две омразникът не дойде да пие, а на третата се прибра заедно с няколко проклети като него пукници. 

Недалеч от въпросния магазин, в една глуха и тъмна улица, откъдето му минаваше пътят, имаше висок към три метра мост; под него – пресъхнала вада, боклуци и тор – сметището на махалата. Щях да го блъсна горе от моста, а после да “изсекна” носа му с камък.  

Спомням си как пълната луна ни осветяваше призрачно отгоре, как надигаше в гърдите ми дивия вълчи вой на хищника, който подобно на хунските нашественици сякаш бе чакал този астрологичен знак като сигнал за нападение. 

Четвъртата вечер – докато дебнех зад навеса, жертвата ми пируваше пак с онзи, предишния. Напрегнах слух, когато чух да я питат:

- Как стана тъй отведнъж с Рали, ич не ми го вдява акъля?   

- Ми от нерви било, викат. Ората коминтират, чи онуй нидоносче – синът й, научило как Рали навремито зарязла Гроздан и укнала при другия. Нарекло я “курва” и ни знам ощи що. Сетне се запиляло по горити, два деня го нямало.    

Бя-яс, бя-яс! – настръхнах.   

Тоя гад трябваше да умре! 

- Ама ни беши курва, бог да я прости, честна си беши тя. Бая пъти съм я подкачал… е, за наши си нищица там, обачи все ма изрязваши. Онуй, дет ти го рекнах за машинката, аз малко го каращисах. А?… Ква машинка ли?… А ўе карай тамка, афиф работа е вечи. То чиляк кат си пийни…       

Ергенът продължи да говори, но повече можех ли да го слушам? Значи всичко беше лъжа? Майка, моята майка, нямаше никакъв грях! Аз съм я убил с една гнусна измислица, със случайно дочута пиянска измама! Блъснал съм клеветата в лицето й и тя не е могла да я понесе! 

Случайността ли, питах се, тя ли беше убиецът?  

Вървях към къщи, а пред очите ми играеше позорната сцена. Изведнъж заковах на място потресен. А тя защо ме гледаше така? Защо плачеше и повтаряше: “да ти обясня, да ти обясня…”? Какво да ми обясниш, майко? В главата ми блесна: “зарязала Гроздан и хукнала при другия”. Татко бе потвърдил, че те известно време живяли разделени, обаче той не каза защо.

И кой, кой беше тоя “другия”? 

В пещерата на черепа ми наизскачаха “прилепите”.

Когато хлътнах в двора на къщата, не знаех какво да правя със себе си. 

Тогава се появи брат ми отнякъде.

- Владо, искам да те помоля за нещо.  

Погледнах го.      

Той извади бял потник и смачка торбичката му в ръка. 

- Ей-това – носи го колкото се може по-дълго.    

Навярно съм облещил очи.  

- Сега не мога да ти обясня, може би после, като му дойде времето. Моля те – ако ме обичаш, направи го за мен! Поне две седмици, важно е!    

“Разбирам” – промълвих с поглед и взех потника.  

Батко веднага се скри в кухнята.  

И тогава прозрение пръсна почудата ми. Магията! Потникът бе за разрушаването на магията! И миг само – нова мълния ме проряза. Предвещанието за зло! 

Злото беше дошло и злото беше неистово!  

Отпуснах се изнемощял на близката пейка. Какво значеха чутите заклинания? – че “злото в къщи щяло да дойде от мъничките”. От мъничките… Чакай, не бях ли аз най-малкият в къщи? Но защо “мъничките”? Възможно ли е батко да не е чул… не-не, майка нали заради него е отишла у оня. А останалото: “бездната щяла да погълне греха”. Бездната… и грехът… Със смъртта си майка изкупваше своите грехове? Онова, за което не знаех? Или е моята смърт? “Най-накрая…” “а после…” После – след края?! Продължих да мисля за тайния код, главата ми дишаше с бясно изригващи и секващи напори на безумие.  

Усещах в посланието нещо пъклено, страшно и вечно за себе си...  

АН, ПРОЧЕТОХ РАЗКАЗА НА ЕДИН ДЪХ И НЯМАМ ДУМИ...
ТОЛКОВА РЕАЛЕН, ТОЛКОВА ИСТИНСКИ И ЕДНА ГОЛЯМА ТЕМА - РЕВНОСТ
ТАЛАНТ ОТ КЛАСА СИ ДА ГО НАПИШЕШ, ПСИХОЛОГИЯ НА ЕДНИ ОТНОШЕНИЯ, БЛИЗКИ ДО ТЕЗИ НА ДОСТОЕВСКИ В "ПРЕСТЪПЛЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ"
ВЪЗХИТЕНА СЪМ ОТ ДАРБАТА ТИ ДА РАЗКАЗВАШ ТОЛКОВА ЖИВО, ТОЛКОВА СИЛНО
МОЖЕ БИ ТОЗИ РАЗКАЗ Е ЕДИН ОТ НАЙ ДОБРИТЕ, КОЙТО СЪМ ОТКРИЛА ТУК В БЛОГА И ТИ БЛАГОДАРЯ!
С ОБИЧ ТВОЙ ФЕН ДЖУЛИЯ БЕЛ

да ти се възхищавам!Доста житейски въпроси си повдигнал с този откъс!Доста хора най- вероятно ще ги докосне този текст ,доста души ще се свият от болка ,доста съвести ще проговорят!
Живот- описал си го такъв какъвто за жалост се случва!!
Хареса ми!
Приятна вечер желая!:)

Наистина книгата, която вярвам да издам догодина, бих искал да бъде зов към съвестите на нейните читатели. Защото смятам, че изкуството трябва не само да развлича хората, но и да ги облагородява. Да ни подтиква да бъдем повече такива, каквито сме мечтали да бъдем в най-чистите и смелите си мечти и пориви.

Поздрави от сърце!

И много :))))))))))))))))))))))))))

Майсторски написан дълбоко психологичен разказ!Описва като че ли истинска история на една битова трагедия, затова звучи и малко тъжно.
Ще чакам с нетърпение целия роман.
Поздравления за постинга! Желая ти успехи!

Ще си дам бележника на татко, да ми кихне десет лева за кино:)))

Мани бъзика, приятелю, оценявам го.

Не мога да те изчета и после да напиша нещо. Всичко ми е изведнъж в главата и всичкото е всяко нещо, което искам да ти кажа. Замислям се, поела по следа на твоя мисъл, но друга я захапва, отмества я от пътя... Нали няма да пишеш този роман до края на живота си? Онзи нека да е друг. Обещавам да се запъна и да изчакам и него, но много ми се ще да е като поглеждам как този стои сред любимите ми избрани!
Поздрав! Снежен и усмихнат! :)

Работя в сферата на търговията със строителни материали (на ниско ниво, обаче), защото имам семейство с две сладки дечица, които постоянно отварят човчици за това-онова. В свободното си време успявам да открадна понякога някой и друг час, за да понапиша нещо, но то става само в случай, че усетя някакво вдъхновение в себе си. Иначе се получава измъчено и доста под средното ниво, а от подобни напъни не виждам смисъла.
Също така се ровя да чета материали, които ми дават информация за проблеми, които третирам в книгата, понеже не мога да разчитам само на общата си култура. Тя не е кой знае колко голяма, а усещам, че произведението трябва да има просветителски характер (т.е., да образова в един смисъл читателите), така че аз съм първият, който трябва да навакса пропуснатото. За диалога с художника-сатанист, примерно, ми се наложи да изчета седем-осем книги, за да мога да осъществя напълно замисъла си.
Но както и да е. Нали израстнахме с идеята, че времето е наше? Надявам се да ни стигне поне за най-важните неща в живота ни.
Специален поздрав и на теб, Повелителко на поетичната муза!:)))

Страхотен разказвач си , поздрави ! Сложно нещо е живота в цялата си простота....

Написах съвсем искрено мнението
си за твоя постинг, така както съм го почувствал и възприел! И през ум не ми е минавало, че може да го приемеш като "бъзикане"! Никога, ама никога не бих си позволил да се "бъзикам" в областта на изкуството с когото и да било и за каквото и да било, съжалявам, анлов!

Аз се избъзиках, не ти. Но добронамерено, надявам се да се усеща. Все пак, отдавна съм разбрал, че си качествен човек и ти имам респекта - можеш да бъдеш убеден в това.

Поднасям ти извиненията си, приятелю!

благодаря ти, старая се!
Човек каквото прави, трябва да го прави добре. Защото по някакъв начин зависим един от друг и работата ни рефлектира в хората наоколо.
Защо, мислиш, оня ден ми изби парното, въпреки че през лятото сменихме крановете? Небрежност, ясно е защо. Поради същата тая причина цял един "Титаник" потъна.
"Малките мушици развалят мирото".

Повече се радвам на хората, които имат осъзнати празнини и ги усещат в себе си като нарушаване на ритъма живот. А после търсят някоя пролука във времето, в което всички вкъщи спят, за да напълнят тях, отворите за отговорите и да открият следващата празнина, с която да живеят, за да подхранва всякое желание, избликнало в недосънуван сън или откъснато като узряла ябълка, която ще остави светлината си в натюрморт, оттам да осветява... Прекрасен ти е замисъла, а изпълнението земно, близко и затова докосва, кара да вървиш, да се оглеждаш, да носиш от открилото се тежко, да не забравяш земното притегляне, дори да си научил ръцете си да са крила... Добър баща си имат мъничетата твои с човчиците! Да сте здрави всичките! Поздрав и пожелание за вдъхновение! :)

А за семейството... какво да ти кажа. Не бих искал то да става жертва на някакви мои амбиции, обаче и не мога да не си призная, че понякога всички са потърпевши.
Ама жена ми е свикнала да ме балансира така, че чак ме разцентрова често пъти:)
Не й се сърдя. Виждал съм как квачките си пазят домочадието дори и от обикалящите важно наоколо петли, които също си приписват някакъв свой дял в него:)))

и истинско ...
:)

Пак не ми стигна времето за ден от 24 часа, а исках да направя толкова неща, отдавна трябваше да ти напиша, да не загърбвам близките (това при мен се случва най-наистина... такова е устройството около средството за писане и комуникация, наречено РС)...
За амбициите ми се щеше да ти споделя. Те са хубаво нещо. Прокарването им е път, по който ще вървят по-лесно мислите на твоите деца. Не вярвам да допуснеш и да "разболееш" някоя амбиция :))) Много ги пази, приятелю!!! Те са децата на някои мечтатели...
Това за квачката много ми допадна... Ей, аз съм го виждала наяве... но не останаха дори на село квачки-майки... все повече им се израждат гените, дори да са десето потекло след инкубаторна съвременна намеса, та е добре да просвещаваш и в такава някаква насока, пасторално-селска...
Лека вечер, Ангел! Приятно ми беше.

а ти беше ПЪРВОТО хубаво и истинско нещо, което ми се случи в блог.бг. Твоята искреност, непринуденост и прямота ме спечелиха от раз. И аз много ги ценя, понеже не ги срещам на всеки ъгъл в живота си.

Благодаря ти!

от своите "деца-амбиции", както ги наричаш, припознах само тези, които не са се "разболели" от тщестлавие:)

Измамлива и непостоянна е човешката природа, склонна е почти ежечасно към морално падение и не искам да заблуждавам никого, че при мен не е така. Ако всеки ден не се държа за спуснатото отгоре въже на вярата си, което е изтъкано от синовна признателност и любов, както и от категоричния императив на християнските принципи, сигурен съм, че естествената ми природа ще ме повлече стремително надолу, където вече бях.

Така че трябва да внимавам много за естеството на собствените си мотиви, с които правя едно или друго нещо.

харесвам разказа ти.Засягаш няколко психологически теми.Темата за детското чувство за вина е много сериознаПроблемите във взаимоотношенията на децата с възрастните,най-вече с родителите, са ежедневно за разрешаване в моя професионален живот на този етап от кариерното ми развитие..Поздравявам те за амбицията да пишеш книга!:)))

Понякога чувствам, че не толкова искам да я напиша, колкото, че не мога да не го направя:)))

anlov,човек трябва да слуша сърцето си.Поздрави!:)))

Не мога да не пиша... все имам усещането, че трябва, че съм длъжна. А може би не? Толкова много се пише и публикува напоследък, на кой ли му пука аз какво мисля? Но ти пишеш хубаво. Ше стане интересна книга. Първата ли ти е или имаш вече какво да ми препоръчаш?
Поздрав са хубавия психологичен разказ!
Руми

Явно така сме устроени с теб: личните ни желания да отстъпват по сила на чувството ни за дълг (така, както всеки от нас го разбира).
Не мисля, че е лошо, понеже носи усещането за нещо повече от самите нас. В един смисъл, сигурно сме идеалисти, което не трябва да заблуждава другите, че сме наивници, нали? Нито пък, че сме първите или последните от този твърде екзотичен човешки род.

А за книгата - нямам нищо общо с професионалното писане, макар вече да имам един опит зад гърба си. После - десет години мълчание (най-ценния период от моя живот, когато се бях посветил на сираците и бездомните деца). Всъщност, сега продължавам това, което бях започнал тогава. Историята накратко съм я описал в моята ИЗПОВЕДАЛНЯ (най-отгоре на блогрола ми; или постът "За голямата тайна на онова малко момче, което някога бях" в този блог). А тези десет години явно са ми трябвали, за да имам после моралното право да напиша нещата, които сега пиша. Вярвам, че думите стават силни, когато за всяка една от тях си платил висока цена в живота си, а не просто си се потил при изографистването им.
А и тепърва, май, ще се наложи да ги отстоявам.:)

Пишех аз като студентка къси разкази в университетското вестниче и в един от тях се силех да обяснявам едва 19 годишна как е лесно да простиш измяната, когато имаш силен дух и обичаш истински. Минавах за красива и си мислех, че на мен такова нещо е изключено да ми се случи. Живота, обаче не закъсня да ми изпрати предизвикателство, за да докажа "силата" си ... казвам ти, мислех, че ще умра...така болеше, но от тогава мина време и невероятно е колко повече болка успях да понеса... това жените сме по-силни, отколкото си мислим.
Тези дни ще намина да прочета твоите изповеди. Предизвикваш интереса ми до степен любопитство.
Поздрав, мило...лека нощ...представям си колко любящ съпруг и баща си и те обичам за това.

Преди време аз бях от хората, които нанасяха такива остри прободни рани - и то приближавайки се тихичко, изотзад.
Не искам повече никога да бъда такъв.

And I thought I was the sensible one. Tahnks for setting me straight.

That's way the bsteest answer so far!

Posts like this birgthen up my day. Thanks for taking the time.

2o54xA <a href="http://dlkmjkrjjdyf.com/">dlkmjkrjjdyf</a>

gRZH2T <a href="http://hjxczwywllul.com/">hjxczwywllul</a>

BiXVOi <a href="http://qgegvfxlrpww.com/">qgegvfxlrpww</a>

YouВ’re on top of the game. Tahkns for sharing.

zmR6Np , [url=http://kjfrlwwwfdsn.com/]kjfrlwwwfdsn[/url], [link=http://cwawuvfifgje.com/]cwawuvfifgje[/link], http://xuaazbsohvru.com/

FnOKTM , [url=http://gvkvevrbvago.com/]gvkvevrbvago[/url], [link=http://kpckdnpqfnro.com/]kpckdnpqfnro[/link], http://swzxtkwnbfdb.com/

DgtIdd , [url=http://xsxlkofbysiq.com/]xsxlkofbysiq[/url], [link=http://ngsaitfyivcx.com/]ngsaitfyivcx[/link], http://mshidgzuivfz.com/

TYVM you've solved all my probelms

jKu2fA <a href="http://nvzwestuqpyz.com/">nvzwestuqpyz</a>

gzLZN6 <a href="http://buonfnnctgwg.com/">buonfnnctgwg</a>

a2opgc , [url=http://jhestcgmdgqd.com/]jhestcgmdgqd[/url], [link=http://buuujdrpggjz.com/]buuujdrpggjz[/link], http://xqyjhsldcvdr.com/

kiQJjj , [url=http://xacvqiclqili.com/]xacvqiclqili[/url], [link=http://vbtwcqubfmbg.com/]vbtwcqubfmbg[/link], http://gnsbydypkdye.com/

QvuJSr <a href="http://tuftyjjhyfij.com/">tuftyjjhyfij</a>

sJgyGF <a href="http://umqjeiusxbou.com/">umqjeiusxbou</a>

I4wSIk <a href="http://zywoqgnokbzc.com/">zywoqgnokbzc</a>

8uM9ko <a href="http://aezwjaatrkad.com/">aezwjaatrkad</a>

YrmY14 <a href="http://qpbqitzppuih.com/">qpbqitzppuih</a>

ij3YFc , [url=http://crhdidgavtzt.com/]crhdidgavtzt[/url], [link=http://pldwixchrysj.com/]pldwixchrysj[/link], http://njfdxkxdyzre.com/

8QdRbF , [url=http://pypomwzifcii.com/]pypomwzifcii[/url], [link=http://iqrsovwqemcj.com/]iqrsovwqemcj[/link], http://axukcdbbynkr.com/