...
    Беше понеделник, следващата седмица, в часа по литература. Обсъждахме темата за “прекрасното и грозното” в съвременното изкуство, когато влезе Миланова и помоли Александър да напусне класа.
     “Преместват го” – казах си аз. И забучих поглед надолу.
     Необяснимо защо, се почувствах виновен.
     Изфучавайки край чина ми, обаче, Александър ме срита по кокалчето на крака, а в лицето на класната тръсна някаква дума, явно обидна, от която порцелановата й плът прежълтя.
     Известно време в стаята никой не проговори, като че ли отдавахме едноминутно мълчание на заминалия.
     Първа го наруши литераторката:
     - Какво да се прави: решение на Учителския съвет. Отнеха ми най-кадърния ученик, с когото някога съм се занимавала в кариерата си; и сега къде ще му диря заместник? –  Отчаяна, тя седна на стола си зад катедрата, извади ветрилото от кожената си чанта, после пак бръкна вътре и в ръката й  се появи онова, с което отдавна бяхме свикнали да я свързваме: “Златната пармена”. С ритуална обиграност гризна от ябълката си, раздипли ветрилото и като го помахваше край брадичката си, започна да разглежда осиротелия клас. –Да-а, да-а, да-а... Емилия, твоите стихове излязоха ли в подлистника?
     - Не са още, госпожо.
     - Чакаме, чакаме... Е, хубаво, нека да продължим напред със занятието. Кой желае да вземе думата? – Тишина. Тишина и безмълвие като във... – Тракийски гробници!… Да, не лъжа, по-мълчаливи сте и от тях. Александър чудесно аргументира своето мнение по въпроса, но беше изчел всички книги от списъка, беше посетил и изложбата, която ви препоръчах. Колко от вас са го сторили, да си вдигнат ръцете!... Повече от половината, значи. Останалите, надявам се, са прочели поне по една книга, време ви бях дала достатъчно. И тъй, “прекрасното и грозното” в светоусещането на... да кажем, на Джулия Кирилова. Хайде, Джулия, слушаме те.
     Докато я следях как без запъване подреждаше фразите си, с гладък и изморителен тон, понеже, сигурно, ги беше наизустила в къщи, мислех за жалкия си опит да приключа на дъното. От събота още си мислех за него, не можах хич да спа, тялото ми гореше и ако имах термометър да измеря температурата му... но нищо, по-хубаво, че нямах. Бях съсипан изцяло. Вилнеещият мраз на водите ме избълва в живота, досрамяло го от мен, защото не ставах дори за самоубиец. По пътя към къщи се пазех от хората, вървях дебнешком, заобикалях осветените места отдалече. Повтарях си на глас, че ще спечеля пари, достатъчно пари, за да се издължа на художника. Спомнях си татко, сам-самичък на село, батко и... кака – така я нарекох.
     Търсех път към възвръщането.
     В квартирата съблякох мокрите дрехи и запрелиствах дневника с детските си стихчета. Мисълта, поразила съня ми, се намираше между тях:
     “Човек, който се страхува да умре, се страхува и да живее.”
                                                     Артър Милър
     Не бях чел нищо от този писател, пък и не знаех защо е отсъдил подобна присъда – дали той самият, или негов герой. По времето, когато съм я преписал отнякъде, навярно бе ми допаднала бруталната й категоричност, оправдана в името на Идеята за жертвеността.
    Но сега от нея прозираше моята собствена епитафия.
    ЗАЩОТО СТРАХЛИВИЯТ ГРЯХ ЖИВЕЕ В САМОУБИЙСТВО!
     Едновременно със сядането на Джулия, от задния чин Емилия ми подхвърли бележка. В нея тя ми пишеше:
     “Какво става с твоята проститутка, Владо? Или като зяпнеш Джулия, май хич не се сещаш за нея. Внимавай! “Професорското” й каканижене, което, между впрочем, явно е резултат от общуването й с Александър, може да ти охлади мерака да следваш литература.
     P.S. А може и да те увлече пък още повече – ако успееш да го заместиш на вакантното място.
                                             Дерзай, новобранецо!”
     Затворих очи и с мъка върнах сълзите си. Самосъжалението поръбваше злобата ми с измамливи, златни конци.
     Обърнах бележката и почти без да мисля, без да вниквам в римите и словата, движен сякаш от бича на инстинкта си, взех да пиша:
                                            Да смажеш гола чест е гнус:
                                                          сълзи се стичат – капе слуз.
                                                          Но твойта мъст сече с косата
                                                          и плисва страшна кръв в главата.
                                                          Изплашен, кръстя се с десница
                                                          да прося милост от девица...
     - Владимире – стресна ме гласът на учителката, която бе издигнала ръста си точно над мен, – с какви глупости се занимаваш в момента? Дай, дай да погледна! – Сухата й ръка размърда пръстите си току пред лицето ми.
     Смачках листа и с разтуптяно сърце напъхах топчето в джоба си.
     - Стани! - заповяда тя.
     Станах.
     - И тъй, равносметката, Владимире. Заради тебе изгониха Александър. Да предположим, че са имали основания, защото основанието с цвета на съсирена кръв е видно за всички. Но ти докажи, че ще съумееш да заемеш вакантното място (стиснах зъби), както между впрочем, добре си обосновал намерението си да се занимаваш с литература в есето си от миналата седмица. Или те бъркам с друг някой?
     - Не, не бъркате – процедих аз. – “Тази лаладжийка е злопаметна!”
     - Значи претенции не липсват, а от тях тръгва всяко начало, но и всеки срив – според случая. Ти, обаче – пак ще го кажа – в моя час се занимаваш с щуротии и глупости. Не ща да знам съдържанието на джоба ти, защото ми е известно каква смрад е из момчешките джобове... – Коста-квазимодото се изсмя като невестулка, и то като невестулка, задавена с кост – само някакви кухи хриптежи. – Тъй, свърши ли, Коста? Изглежда владееш изкуството да откриваш в “тъжното” “смешно”, след малко ще получиш покана да разчепкаш “грозното” и “прекрасното”. А ти, Владимире: ако съм те предизвикала с нещо, то е за хубаво. Ето ме, заповядай, една “прекрасна” възможност да ми го върнеш. – И гилотинаторката заголи резците на проявената си добронамереност.
     Когато отворих уста, не предполагах изобщо, че съм способен да свържа повече от три изречения:
     - Родени-недородени, веднага ни нареждаха около огъня на “Великия Жрец”, където хипнотизирани от екстаза на играещите сенки и привидения, до припадък повтаряхме заклинания. Естествено, и ние се превръщахме в сенки и със своите разкривени контури върху земята очертавахме истината за себе си. След “Голямата Игра” падахме премалели и още с падането заспивахме. “Красиви Сънища” ни спохождаха. “Светлият Идеал”, за който мечтаехме, слизаше при нас и бащински ни целуваше по челцата. После пък “Омайната Тайна” майчински докосваше устните ни със своята “Златна Чаша”. Целите ставаха Високи, Амбициите – Славни. Мистериите, Загадките – да, и всички Забранени Неща също, незабавно придобиваха Изкусителна Сладост. Събуждахме се и още с живата тръпка от съприкосновението бързахме да принесем “Свята Жертва” на техния олтар. Но постепенно разбирахме, че...
     - Че май искаш да ни изнесеш моноспектакъл като Андрей Баташов или Мариус Куркински – довърши вместо мен даскалицата и предизвика с ветрилото си хладен циклон. – Е хайде, по същество. Изтрий от паметта си неуместния увод.
     - Бедата е там, че хич не мога да го изтрия – подхвърлих.
     - Но разсъждавай, за бога! Защо трябва да ми поднасяш врели-некипели отнякъде, след като тук се оформя такава дискусия. Ето, Александър, например – интересно становище. После Емилия, Джулия... Раз-съж-давай!
     С подобна заповед и вундеркинд да си, ще се справиш намуки – мина ми през ума, додето се помайвах откъде да захвана.
     - Госпожо, според мен двете категории не са тъй ярко поляризирани и противопоставени, както преждеговорившите ги представиха – настроих аз тембъра на гласа си като за симпозиум в “Оксфорд”. – Възможно е красивото да ни се струва безобразно, а и обратно, разбира се, като в структурата на художественото произведение зраковете – подобни на онези в театъра – играят на криеница, на “прескочи-кобила”, на “сляпа баба” и на каквото още желаете, създавайки сякаш една вълнуваща и могъща илюминация от представи. Обаче доста често те направо е абсурд да се разпознаят чрез белезите на официалното си статукво. Като в сивата боя, да речем, където бялата и черната са неотделими, взаимно-проникнали се на недостъпно за зрението молекулно равнище. В известен смисъл сивият цвят е палитрата на творците и ако имах дарованието на супраматиста Малевич да побера всичко в една-единствена рамка, тя не би представлявала нито “черен квадрат”, нито пък бял, а просто...
     - Сив ли? - обади се някой.
     - Да. Като пределно опростен израз на т. нар. действителност. Неин символ, така да се каже.
     - “Да речем”, “тъй наречена”, “така да се каже” – ветрилото раздвижи въздуха с отегчение. – И фрази ли фрази... “Просто” туй, “сякаш” онуй, усукано, замъглено... Отнякъде го прочете ли?
     - Не! - пламнах целия. – И разрешете ми да довърша!
     - Но навлез в същността на проблема, не се отклонявай! Първо: определение за “прекрасното”; то е това, това и това – точка. Аргументация: кратка и стегната – въз основа на книгите, които ви дадох.
     Тая по-добре да ми беше бръкнала в гърлото, за да изтръгне оттам сливиците ми с костеливата си ръка.
     Вдъхновението – доколкото бе ме обхванало, незабавно потъна вдън-земя.
    И не в преносния смисъл, ви казвам, в буквалния.
     ТО ОТТАМ СИ БЕШЕ ДОШЛО.
     - “Прекрасното” е ... – запънах се – знам ли... усещането за относителност, неизвестност, съпреживяването на хаоса... защо пък не. Понеже хаосът те отвежда при вечното и...
     - И?
     - И...
     Не можах повече нищичко да добавя.
     Тоя Дракон с ветрило ме отряза на три пъти.
     - Но ти, май, не си се докосвал до книгите, а за изложбата изобщо да не говорим – дясната буза на литераторката затрепери като мускул на потна кобила, която пропъжда досадния рой. Едва ли ми намигаше тя от ласкави чувства. – И смяташе с локумджийство да изкараш, така ли? Е, тогава съм длъжна да те предупредя: гениите са хора, които са казали много повече от онова, което са мислели, че са казали. Противоположното отношение, обаче, важи за друг тип гениални създания – най-често срещаните. Те са такива предимно за себе си, винаги неразбрани, тревожни. Разбираш ли ме? – “Не!”, отвърнах й с неприязън наум, но ненадейно ме стрелна: “Виж ти, а възможно и да е права”. – Съветвам те, опази се от мегаломански самовнушения, от полза ще ти е само – някак изведнъж смекчи тя тона. – Безспорно, в теб дреме известен талант, но ти не влагаш усилия да го развиваш нататък. Защо не отдели три-четири вечери за посочената литература, а?... Е обели някой лаф де, ти сега като млъкна!
     - Защото имах неотложен ангажимент с проститутка.
     По челото ми изби едрозърнеста пот.
     Зад гърба ми Емилия, която бе прошепнала подлите думи, тихомълком хихикаше.
     - Седни си, Владимире, съвсем онемя! Оценка няма да ти поставя, правя компромис, но на първата родителска среща настоявам да дойдат и двамата ти родители. И двамата, договорихме ли се?
     Изкашлях едно пресипнало “да”.
     След мен изправиха Коста (горкичкият Коста, сам си го изпроси), а аз откъснах лист от тетрадката, измъкнах смачканата бележка от джоба си и вече чувах новото й звучене.
     Почакай малко, Емилио!

                                                  Да смажеш гола чест е гнус:
                                                        сълзи се стичат – капе слуз.
                                                        Но твойта мъст сече с косата
                                                        и плисва страшна кръв в главата.
                                                        Изплашен, кръстя се с десница
                                                       да прося милост от девица.
                                                      “Бре сине – кресна ми небето – 
                                                       че кой ще го обезчести детето?!”

   НЕ БЪРЗАЙ! - ти който пак поемаш въздух, за да ме анатемосаш.
   НА МЕРЗОСТНИТЕ МОЛИТВИ НА ГРЕШНИКА ОТГОВАРЯТ САМО ОНЕЗИ, КОИТО СА БАЩИТЕ НА ГРЕХА.
     Прочетох с охота написаното, сгънах го няколко пъти, старателно изглаждайки ръбовете му с нокти, обърнах се и го поставих върху книгата на Емилия.
     - О-о, мерси! - беше отзивът.
     Не заслужавам да ми благодариш, поетесо, прекалено съскащо стана - подигра й се вътрешният ми глас.
     Ако можех да хвана луничавата й физиономия в кадър, когато ще го завърши!
     До края на часа рисувах човечета с бради и мустаци, слагах шапки на плешивите им глави, бучех пера върху шапките и ей-тъй, съвсем между другото, слушах как се надигаше изотзад “протеста на алвеолите” (както предполагам, би се изразило седящото вдясно от мен светило на медицината, ако му бях дал думата да ме осветли анатомически във връзка с последиците от интервенцията на моята профанация).
     Емилия дъхаше във врата ми по-силно от калорифер.
     Би звънецът. Венци, който през цялото време се снишаваше на чина като в окоп за отбрана, разпери ръце и юнашката се прозина:
     - Ех, на бай Гроздан каквито са му мазолести дланите... Не се намусвай де, то човек да не се пошегува.
     - След обяд ще ти изкарам всичките шеги през носа! – троснах му се. – Или смяташ да се откажеш - не смяташ ли?
     - Дрънкаш глупости, стига!
     Прибрахме раздразнени бумагите в чантите и без да се погледнем, двамата напуснахме кабинета. Навън ми съобщиха, че класната ме очаквала в хранилището по физика – не беше трудно да се досетя защо. Тръгнах натам без желание.
     Почуках и отворих вратата.
     - Къде е Миланова, викала ме е? – Емилия се повърташе на трикрако паянтово столче, чиято винтова ос проскърцваше от въртенето, и язвително се усмихваше. – А, така ли било!
     Влязох вътре и седнах на масата, като избутах встрани поставения върху нея осцилоскоп. В тясната стая, натъпкана с шкафове, бяха зазидали светлината, т.е., бяха я оставили отвъд зазидания прозорец, а на дълъг шнур от тавана висеше бледичкото й подражание. 
     При други обстоятелства, сигурно, обстановката щеше да ме успокои, но сега ми подейства изнервящо.
     - Ако ще ме разпитваш, започвай! Трябва ли прав да застана?
     Оная не отговори. Приближи се до мен, взря се с омраза в лицето ми и преди още да съм разбрал намерението й, ми изви коварна плесница.
     Веднага скочих от масата.
     - Да ти е за урок, Владимире! Научи се да пазиш достойнството на дамите!
     - Ти какво искаше ма, мадригал ли да ти напиша?!
     - О, не ми се прави на поет, защото не ти подхожда изобщо! Самоизтезаващ се с рими Шекспируид такъв! А за шамаросването се сърди на френда си – той пръв даде тона. За разлика от него, обаче, аз поне не те излагам пред хората.
     - Е да, подходящо местенце си ми избрала. Не знаех, че тук си вършиш експериментите. Айде, гръмни ме най-накрая като трол и да си приключиш сметките с мен.
     - Върви си! С теб отдавна приключихме, съжалявам!
     - Не, бейби, не сме. Май нещо бъркаш. – Заобиколих Емилия бавно и спрях до “прозореца”. Облегнах гърба си на тухлите, скръстих крака и ръце. – Ти засити своята гордост, бъди така добра да ме изслушаш тогава!
     - Не желая да закъснявам за час.
     - Ще закъснеем заедно, двамата.
     - Оу, мерси!
     - Защо, не ти ли харесва? Ще заявим, че сме се сдобрили – на всеослушание. Ти имаш навика да споделяш пред всички, да видят колко са ти прелестни чувствата. Каква прямота, каква откровеност! – направо ти клъцват сърцето. И стиховете ти за това са...
     - Не закачай моите стихове!
     - ...цвят от калия, самотен, среднощен, опушен от пламъка на сълзящата свещ, или както там беше. И за мен ли ще е горе-долу подобно ма?! Да не би пък да е вече готово? В следващия подлистник, нали? А, нали, що се шашкаш?
     - Идиот, престани! - кресна ми.
     Прихнах.
     - Извинявай, не можах да се удържа – извинявай наистина! Обаче твоето дишане заглушаваше и смеха ми. – И отново избухнах в смях.
     Както си стоеше безпомощна, Емилия изведнъж се обърна решително и се втурна към изхода.
     С мощен рейд се оказах на пътя й .
     - Проявяваш неуважение, бейби. Как реши, че съм свършил?
     - Пусни ме!
     - Абсурд. Върни се обратно на столчето си!
     - Заповядвам ти да ме пуснеш! Ще викам.
     - Мъртва нежност възкръсвала в ярост, както пишете в лексиконите си. Аз съм “за”. Ама силно!
     - Нима си мислиш, че те обичам?! – отби предизвикателството Емилия.
     - С обратен знак е възможно, разбира се.
     - Като те гледам сега, не мога да проумея как съм те съжалявала заради Джулия. А исках... толкова исках да ти помогна.
     Не издържах спокойствието в очите й и наведох глава.
     Тиха болка захапа стомаха ми, задъвка го в трепетен унес, без особено наслаждение и усилие някакво, почти летаргично; после изпъпли нагоре в гръдта и се напи от слюнката на устата ми.
     Престорих се, че правя опит да се изкашлям.
     - Похвално старание от твоя страна.
     - Така е, истината засяда, френдче.
     Но този път май сбърка “детето”!
     Въобразяваше си, че заядливостта й ще ме жегне още по-надълбоко, ала тъкмо тя ме накара да се опомня.
     Пристъпих към Емилия и я хванах за раменете.
     - Прекалено сме горди, Еми, а истината бяга от гордите. Преди малко усетих спазми в стомаха, знаеш ли от какво? От ужилена гордост. И след тях малко ми поолекна. Затова държа да ме чуеш, крайно време е да изясним отношенията си. Остави го часовника, все едно не сме в училище. Всъщност, ако толкова настояваш...
     - Часа и без друго сме го отписали вече. Само да не дойде Миланова.
     Тя се надява да й предложа? – трепнах в себе си и за миг се обърках. – Трябва меко, по-меко да се държа, да бъда нащрек!
     Седнах отново на масата и я поканих на стола. Нуждата да се изповядам, да говоря за нещастната си любов, а не за тази, нейната – както в началото ми се искаше, обсеби внезапно съзнанието ми.
     И какво лошо в това, ако някой помоли да бъде разбран, питах се аз?
     Виж: той напразно се моли, човекът, за прошка.
   НИМА НЕ ЗНАЕ КЪМ КОГО ТРЯБВА ДА СЕ ОБЪРНЕ ТОЙ?
     - Напоследък често си мисля – започнах аз да редя думите, – че моето влюбване в Джулия не беше нормално. Брат, който се появи и изчезна, обаче несъществуващ на практика; момче или мъж, в които сякаш се разпознах…
     - В смисъл? Твой брат ли?
     - Бях сигурен, че е неин, но все повече го приемам за свой. Родство от духовен характер, как да ти кажа... А, спомняш ли си за “огъня” и за “сенките”? Дето ме изпитаха предния час.
     - Е?
     - Представяш ли си ги, сенки. Винаги са такива, ама винаги. Сенките са безсмъртни като огъня, който ги ражда. Но се менят постоянно: ту големи - ту малки, къси, широки, тесни, продълговати... Всякакви форми. Безкрайно разнообразие. А същността? Някой ден си задаваш въпроса: на какво аз съм сянка? Онова момче ми повдигна завесата да се зърна разомагьосан. И забърка нова магия – за Джулия. Оттогава ме гложди усещането... като че търся в нея нещо от себе си, нещо загубено или захвърлено, но което ми липсва, жив къс от мене самия, нещо, към което въпреки всичко изпитвам влечение, примесено с ужас. Понякога я ревнувам дори и от любовта си, а тя от това става още по-ревностна.
     - Самопреследване?
     - Венци все ме води на психиатър, опазил ме бог; надявам се, не питаш с ирония?
     - Отдавам го на страшното ти въображение, Владимире. Колко ли момичета ще бъдат удавени в него.
     Погледнах Емилия изпитателно.
     - Ти вярваш ли в предсказанията?
     - За мен са литература – отвърна ми тя. – Като се почне от Библията и се стигне до разните му там психо-издания.
     - Едно от тях, обаче, преобърна живота ми.
     - Интересно кое.
     - Едно предсказание, искам да кажа. И ти ме подсети за думите, чиито смисъл досега ми убягваше: “... и този взор себе си ще преследва, а най-накрая ще се погубят, а после пак ще се съберат”. Това е синият взор.
     - Изпя го като народна песен, браво! – изръкопляска Емилия и тутакси се сниши, притихна в очакване на реакцията ми.
     Едва ли физиономията ми е издавала укор. По-скоро бледнина и вглъбеност, които заслужаваха поне уважение.
     Дълго мълчахме.
     - Знаеш ли, Еми – отново прочистих гърлото си аз, защото ми беше трудно да изразя чувствата си сред тези стени, които ме притискаха отвсякъде със своята неодушевеност (и тези уреди и тези стъкленици наоколо, и тези шкафове с олющени ръбове, а най-вече… най-вече тази студенина – толкова щипеща и хапеща!) – спомних си една мисъл на Ларошфуко за презрението* /* ”Боят се от презрението само онези, които го заслужават” (бел. авт.)/. Аз сигурно наистина заслужавам твоето, щом вътрешно толкова се боя от него, че съм готов на всичко, само и само да не се чувствам смлян от него. Онова стихоплетче там… то се роди от подобен долен инстинкт и аз адски съжалявам, че преди малко така те нараних. Извинявай, Еми! Беше гнусно като педофилско обезчестяване на дете.
     Споменът изплува пред мен от глъбините на съзнанието ми с такава неочаквана и пробождаща болезненост, че аз усетих как остър спазъм преминава по цялото протежение на тялото ми, набраздявайки кожата на челото и около очите, за да застине накрая за няколко дълги мига в бръчките на тази отблъскваща със сигурност, или поне изглеждаща доста превзето трагическа гримаса.
     - Нека друг път да продължим разговора, съгласна ли си? – изрекох, стъпвайки на земята.
     - Няма никакъв смисъл, знаеш го много добре. Нали ми се изповяда.
     - Но аз... аз... не предполагах, че ти... Кажи – дощя ми се да извикам, – обичаш ли ме?
     - Как смееш, долен, мръсен, гаден подлец! – закрещяха отсреща. – Мразя те, мразя те, чуваш ли! Заминавай!
     Бях отворил уста да се оправдая, но замръзнах така - беше права, нямаше никакъв смисъл.
     Оставих я и си тръгнах...

     (Съжалявам, но откъсът от романа и този път се получи XXL:)

Безкрайно разнообразие. А същността? Някой ден си задаваш въпроса: на какво аз съм сянка? Онова момче ми повдигна завесата да се зърна разомагьосан. И забърка нова магия – за Джулия. Оттогава ме гложди усещането... като че търся в нея нещо от себе си, нещо загубено или захвърлено, но което ми липсва, жив къс от мене самия, нещо, към което въпреки всичко изпитвам влечение, примесено с ужас. Понякога я ревнувам дори и от любовта си, а тя от това става още по-ревностна.

АН, РАЗКАЗВАШ ЗА ОБИКНОВЕННИ НЕЩА И ИЗВЕДНЪЖ - СТОП...
ВКАРВАШ РАСЪЖДЕНИЯ ,КОЙТО ПОКОРЯВАТ КАТО ТОВА ГОРЕ
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Ами това нашето с писането е като приготвянето на баница с късметчета - дано на всеки да се падне по нещичко, че да си е струвало приготовленията.

Хмммммм... виждаш ли на каква вълна се настройвам вече?

"задъвка го в трепетен унес, без особено наслаждение и усилие някакво, почти летаргично..."

Родих се с отговорност да се боря
с живота тежък, с фалша, с горестта.
Родих се с намерение да споря
с лъжеца, с лицемера, с пошлостта.

Родих се с убеждение да пазя
красивото край мен, човечността.
Родих се да обичам - не да мразя!
Родих се и ме има на света!

Едно от всичките късметчета, които ми се паднаха от твоята щедра поетична "баница" (приел съм го почти като Символ-верую:)))

Поздравявам те за умението да изпипваш (а значи да усещаш) детайлите в човешките взаимоотношения. Понякога ние самите не се разбираме защо постъпваме както постъпваме и защо казваме каквото казваме... Да можеше някой предварително да ни направи дисекция на чувствата... както ти явно го можеш....
Поздрав, Руми

това го уча от жените, не говори така:)))

”Търсех път към възвръщането…”
Винаги си намирам мисъл, която си е моята водеща в твоето написано.
Възвръщам се в началото на мисълта за връщане. Мъгливо е в началото и пътят се оказва труден за налучкване. Оставям интуицията ми да ме поведе по верния…
Щом търсиш, значи искаш, но не знаеш точния и ако сгрешиш, често се случва да се подведеш по хлъзгавото спускане на своето неверие, че някога и ти ще можеш да успееш…
Така си разсъждавам, докато стигна до приемливо за мен в момента. Не винаги успявам да се преборя с моето неверие, дали да коментирам някъде. Нали не пишем, за да чакаме похвали само, а от потребност да изкажем насъбралото се, от потребност за нова мисъл, от потребност за размяна с друга…
И тази думичка възвръщане прехвърлям си от вчера, не знам защо е точно тя… Възможно е да е като началото на този ден, в началото на седмица, начало на последен месец, в който всеки прави равносметката на извървяното през цялата година… Възвръщането… мисъл за промяната, за новото, за прошката, за… е, стига и това…
Успешен ден и седмица! :)

понякога объркваме пътя за Дома - толкова далеч сме отишли в мъглата, че сетне започва голямото лутане....

И под "Дом" аз разбирам постигане на пълна хармония с вътрешното ни естество, почивка от натрапените от егото ни или пък от някой друг външен "доброжелател" амбиции, полагане на морните ни глави върху най-меките възглавници - чистите ни съвести.

БЛАЖЕНИ СА ВЪЗВРЪЩАЩИТЕ СЕ:)))

Ха! По повод стиха ми по-горе, на № 4... знаеш ли... когато го писах бях съвсем непълнолетна. Но и при мен е житейско кредо.
"И ме има на света" е от втората ми книга - "Цветята на Огъня".
Всъщност... Благодаря ти!
Усмивка. Лунна.

А дали някой има вина за появата на мъгла? Естествено, че може да е само времето...
Мислех си, че съм облагодетелствана от липсата на его... докато за пореден път не ме разбиха...
Докога ще се възвръщам? Докато греша?! Даааа, приятелю... Ще се наложи да си лягам пак... със съвестта...
Лека нощ!

изненада ме. Била си, явно, доста зряла за възрастта си.
Със сигурност съучениците ти са внимавали как да се държат с теб:)

сигурно вина има всеки един от нас - по-малко или повече.
Когато се съгласяваме с хилядите злинички наоколо, понеже не смеем да забучим изобличителен показалец във вирнатите им носове; или пък когато правим своите ежедневни стандартни компромисчета със своите ценности, за да избегнем някои каши и усложнения; когато жертваме мечтите си в името на материалното благоденствие; и т.н. и т.н.
Май така мъглата става по-гъста, а виждането - доста затруднено.
Да не говорим, че в съвременния свят хората избягват да вярват в абсолюти, което още повече размива нещата ("сивият цвят" на културата, за който споменах по-горе). Абсолютни стойности, абсолютни истини, морални закони, добродетели... да се чуди човек, има ли такова нещо на тоя свят или няма. Модерността наложи фрази като "всичко е приемливо", "живей си живота и остави и другите да го живеят", "не ми се бъркай, това е моят живот и аз ще си правя каквото си поискам", и един куп други подобни, които създават илюзорно усещане за свобода в капана на едно все по-увълчващо се его.
Но социалността и мостовете помежду ни се рушат, понеже не искаме да се обвързваме сериозно с моралните стандарти на Обществения договор.
Преди време си взехме съдомиялна машина и ако не бяхме прочели инструкциите, а сетне - да ги спазваме, тя отдавна да беше излязла от строя.
Поради същата причина, мисля, и ние приличаме на едно повредено от брутална безотговорност общество.
Не спазваме простите инструкции, които отдавна вече са измислени (в морално отношение това са Десетте Божии заповеди, да речем), а после се чудим защо иначе добрите ни намерения винаги пропадат. Защо децата ни стават наркомани, момичета ни забременяват непълнолетни, нагли престъпници ни управляват, Европа постоянно ни натиква в ъгъла и т.н.... то край няма.
Не случайно мъглата депресира и създава чувство на изгубеност.
Където и да погледнеш наоколо - навсякъде е Сивият сектор, с неговата пълна липса на правила.
Но сивата зона, в която са погребани на пластове много тайни, трябва да бъде осветена.
Това се опитвам да направя и аз с книгата си, където в алегорична форма, а на места - и в прав текст, ще дам възможност на Божията светлина да блесне ярко.

Обаче Бог да ми е на помощ за това!:)))

Real brain power on dilpasy. Thanks for that answer!