...
   Изпратих Емилия до входа на нейния блок и неопределено й обещах, че някой друг път може пак да се поразходим.
   - Хайде утре, не искаш ли?! – аха-аха да бе зациврила тя.            
   Досада като ранна пролетна слана попари лицето ми.
   - Ами става, защо не. Ще се разберем в училище – измънках.    
   Глупаво й подадох ръка и си тръгнах към къщи.
   Когато бяхме минали край хотела на връщане, Джулия и нейната компания вече не бяха там.
   Защо, защо се бе появила тогава?! Така изведнъж: блесна като мълния, тресна като гръм, връхлетя като буря, опустоши като бедствие. И после изчезна, сякаш никога не е била приемала човешко въплъщение. Остави едно обгорено дърво самотно да стърчи сред полята и сълзите му – живи въглени, завинаги да угаснат в среднощната влага.  
   “Обичам те! Обичам те! Обичам те!” – задушавах се в спомена. О, боже, наистина исках да го повярвам! Имах нужда от тези думи, от тази любов! Как можеше да бъде някаква проститутка, така ли се държат проститутките? Не крещяха ли безмълвно очите й от прокуда, не жадуваха ли бягство от нея, бягство за слънце – копнеж по химера? “Отведи ме някъде”. “Къде, миличка?” “Просто някъде – ти където си. Отведи ме”. Джулия, Джулия, скъпа, стори го ти с мен! Дойде с дъжда и изми следите на оная усойница. Ако знаеше само… аз те обичам! Обичам те още от първия миг, в който те зърнах! Не мога да политна в гадната бездна, понеже тъй ми го предричала притчата. Не си проститутка, нали? Не си, кажи ми го, не беше игра. Защо е трябвало да играеш, за развлечение ли? Да бъде по-сладко изкуше... Не-не, аз бях виновният, държах се смахнато. Но как иначе да приема лъжата, ако беше ме лъгала? Подиграната вяра се носи до гроб. Цинизмът я закриляше като зъл полицай, престараващ се пред закона на себелюбието, обаче трябваше сега да си тук – той умря от слабост след стражата. Ще бъдем заедно, двамата. И толкова много ще се обичаме!      
    Минах през Венци и му разправих всичко от игла до конец.
    - А стига бе! – не вярваше той на ушите си.   
    - Братко, и аз не мога да го повярвам, беше истинско фентъзи! Но тя ще си иде в София.         
    - А с Емилията кво стана?     
    - Не ме интерва изоообщо. Ако не беше тя…      
    - Ако не беше тя, нямаше да ти се случи, нали?     
    - Е, да, поне за това съм й благодарен.   
    - Знаеш ли, могла е да бъде и проститутка, все пак. Че била потреперила и тъй-нататък, при твоето въображение е твърде…        
    - Но за мен няма значение тя каква е, аз й повярвах! Ако ще и да е най-долната, най-заразната, най-презряната, най-безпардонната развратница, която произвежда содомия до повръщане на слуз и кръв –  а даже и перверзна серийна убийца, пак искам да съм при нея, ти не разбираш ли! – викнах възбудено.      
    - Понякога се чудя как да те възприемам, обаче щом си си го навил на пръста, не падай духом. Утре вечер намини край “Зикурата”, възможно е, според мен, да я мернеш – почеса се по тила Венци.    
    - Точно тъй и ще сторя! – зинах насреща му. – Да… Емилия ме кара да излизаме, ще я отрежа, разбира се; ще намеря предлог.    
    Целунахме се за довиждане с Венци и аз поех към квартирата.   
    Дълго време след полунощ сладки и томителни видения играеха пред очите ми. Наричах я с най-нежни имена, редях й пламенни заклинания, прегръщах я с трепет, забулвах я в мистика и дълго-дълго пиехме сласт един от друг с необуздани целувки.  
    Сутринта отидох на училище, пазейки спомена от нощта, сякаш бях изживял първата си любовна безсъница. Потърсих погледа на Джулия и й мацнах заплануваната усмивка с равни дози от съжалението и от погнусата. Повече нямаше да го правя. Гордостта ми и нейното рязко падение до степента на нищожество, което сума време ме е тормозило, не позволяваха открито да издевателствам. Сега тя представляваше кръгла нула. Като своя Александър, той положително бе достоен за нея. Две кръгли нули – нещо подобно на тоалетния знак (а някои все още ги смятаха за почти съвършени като шестици на релси). Как бих им фъснал от снощния “Magie noire”, ако това би ги поосвежило. Аз нямах нищо, но ми стигаше свободата. Онова “Обичам те”, изречено с устните на оракул и обладало сърцето ми като тройна лунна магия. Огнената диря, с която Пръстът на Съдбата беляза лицето ми. Нищо – но имах надеждата, че довечера, може би, ще я видя Джулия и тогава… тогава… даже не смеех и да си го помисля.
    Отнякъде щръкна Емилия и ме стисна за китките.
    - Здравей, Владо! Хайде следобед да отидем на кино.     
    С доволство усетих, че от дъното на коридора ни бройкаше познайте кой.     
    Освободих ръцете си, за да ги впримча в тила на Емилия, допрях чело в нейното, и замятайки напред косите й, покрих с тях своята си коса.
    Трябваше да изглеждаме по-интимно.
    - Ще ме извиниш ли, ако днес ти откажа?     
    - Защо?! – челата ни се удариха.     
    - Татко звъннал на хазяите, предупредил, че ще идва с колата. Нали не е човешко да го зарязвам?      
    - Е, щом като баща ти ще идва…     
    Стана ми жално за нея.       
    - Виж, може да се видим за час-два, сетне ще те изпратя и ще се прибера. В седем пред “Зикурата” става ли? – И като я ухапах в тъмното, бързо-бързо напуснах укритието си.     
    - Обичкам те много! – звънко изчурулика “детето” и щастливо изприпка в клас.      
    Усмихнах се подир нея.    
    Влязох в кабинета и седнах на чина си до Венци.     
    - Е-хо-о, как си след вчера?    
    - Добре съм аз – отговорих, – обаче се налага да излизам с Емилия. Уговорихме среща в седем – пак на същото място.      
    - Ти си луд бе, нали…     
    - Няма “нали”. Ще отида един час по-рано и ако Джулия е там, изчезваме заедно. Стига да е навита.    
    - А Емилия?       
    - Бащата дошъл на гости и ме замъкнал… на кръчме. Папкал съм, значи, слонски ролца от Средна Балумба, запържени в тигрова мас.    
    Замълчахме. Отнякъде долетя Джулия с Цеца-задължителната и хоп, кацнаха на чина пред нас. Две наперени хубавици, и двечките – умници.      
    Зяпах ги в гърбовете и се чудех на досегашния си акъл.   
    - Джули, гълъбче, кажи си, моля те, телефона, че все го забравям! – помоли я Цветелина.    
    Измърмориха се някакви цифри.    
    - Не бързай, ако обичаш! – да го запиша.      
    Тоя път “гълъбчето” ги изгука бавно и отчетливо.   
    - О кей. След обяд ще ти звънна за оная работа.   
    Без малко щях да подсвирна учудено – нима телефончето беше за мен?! Защо, обаче, изобщо не помня цифри. Една не запомних, пък с какво въртиопашничене само ги изгука “гълъбчето”.      
    - Ще мръдна до WC-то. Молекулата днес заформи яко диуретично закъснение – осведоми ме Венци и издимя.     
    Не му обърнах внимание. Та тъй… телефончето, значи… За “оная работа”… За коя работа бе, дайте тук да я чуем! Видя, щерко дворянска, че крепостният ти грейт селинджър драсна, и не ти издържат нервите май! Е да-де-да, с крехка психика си, многострадална, ала аз като пукнат психиатър…  
    - Баща ти как е, оправи ли се? – секна ехидничкото ми вътречерепно мъдруване Задължителната.       
    С простодушие дадох ухо.  
    - Е, вече си ходи във фирмата, но стана по-саможив, отвеян един. Престана да води приятели у нас, а на мен съвсем забрани. Винаги съм имала чувството, че ме ревнува от тях. Дори теб, представи си, като те видя първия път и веднага се начумери.       
    - На него, всъщност, какво бе му се случило?   
    - Ох, ако можех да разбера!… Дестина дни преди да започнем да учим, се прибирам в къщи и гледам – лекарка от “Бърза помощ” при татко; той лежи на леглото. “Какво става с баща ми?” – питам я. “Не е страшно, вика, малко е повишил кръвното. Една седмица поне да не ходи на работа, да не излиза – никакви притеснения. Пръстите на краката му са изтръпнали, но след инжекцията ще се оправят.” Каза да не се страхуваме от инфаркт, препоръча да извикаме психиатър и си отиде. Купих всички лекарства и ден и нощ съм стояла до леглото му да го гледам. Странно, все бълнуваше някакви думи: “От оня свят, от оня свят… Ще ни погуби.” Питам го: “Папа, кой ще ни погуби?” Сепва се и кокори ей-такива очи, нищичко не продумва. Не било страшно, но мен направо взе да ме дострашава! След седмица вече се изправи на крак. Обаче устата му взе постоянно да съхне – мине не мине време, и пие вода. Установиха, че хванал диабет – изглежда от стреса – и оттогава всеки ден е на инсулин. Пусна ме само първия ден да ида на даскало, а после ми уреди болнични, понеже имал нужда в къщи от мен. Цял месец не излезе навън; и все ме милваше и галеше. Де да знам, Цвети, той никога не го е правил тъй…       
    Дотърча Венци и вихром след него Молекулата трясна вратата.   
    Започна часът.
    Нещо ме бе стегнало. Джулия е стояла при баща си самичка, гледала го е. Значи, излиза, че тя нямаше майка, съдбите ни бяха еднакви! Странно, Венци не ми го е казвал досега, може би и той не е знаел. Както не знаеше дали има някакъв брат. Побиха ме тръпки. Не беше ли свързана болестта на баща й с Пияния от закусвалнята, а? “Ще ни погуби, ще ни погуби…” Нима това са налудничави брътвежи? Но даже и така да е било, тях ги е раждал страхът, непоносимият страх. Той не е пускал Джулия толкова време навън, нарочно не я е пускал. Може би оня действително му е син, за когото тя изобщо не подозира? Боял се е те да се видят. И сам се е крил като плъх. Но защо е нужно да ги погубва? Какво са му причинили те, след като Джулия даже не знае за него? Момент: тя нали нямаше майка? Ами ако… ако двамата по някакъв начин са виновни за нейната смърт? Но Пияният не беше оттук – по всичко личеше – как тогава го е разбрал? Оф, не изпускам ли нещо? Откъде е Джулия?… Точно така, точно така! – откъде е? Ако баща й се е преселил с нея отдругаде, може би е искал да се скрие в големия град, да избяга от някакво минало. Идва, установява се, живее спокойно. Докато един ден вижда сина си и в сините като на сестра му очи оживява зловещото минало. И аз ги видях тези очи – в бърлогите на нещастието им се плодеше свирепост и прииждаше кръв. Те гонеха с инстинкта на ранения звяр. Но защо, но защо? Какво се е случило някога там? Майката, хм… но защо непременно трябва да е умряла? Може пък просто да са разведени и всичко да се завърта около този развод. Бащата и дъщерята, майката и синът. О, боже, но малките деца винаги ги оставят при майките им! Значи Джулия помни брат си; и защо да не го помни – само не знае, че е дошъл да мъсти. За нещо, в което и тя има вина, даже неволна и несъзнателна. Несъзнателна? Ами ако майка й е издъхнала по време на нейното раждане? А бащата? Така… бащата е останал сам с двете сирачета, не е могъл да ги гледа и е дал момчето… Не, не в Детски дом. Майчице, нима е решил да се отърве от него – да го захвърли?! Затова е бълнувал: “от оня свят, от оня свят…” Мислел е, че бебето е умряло. Бебето… но то е безпаметно същество, едва ли си спомня. Някой му е разказал по-късно, някой е знаел за всичко. Или е тук просто случайно? Не, невъзможно. Чакай, Пияният изглеждаше на години, когато са го захвърлили, Джулия не е била още родена. Не изхвърлят в канавките големи деца. Излиза за майка й, че е пълна измислица. Освен ако друга не я е родила. И възкръсналият луд идва да отмъсти. Но какво е виновна Джулия? – нима мога да разбера?… Затова, значи, цял месец отсъствала, а не защото била болна, както се чуваше. И защо се е прехвърлила от стария клас, защо именно в този? Миланова да й бъдела класна… но това, това нищо не значи. Има друга причина, коя може да бъде причината? Главата ми пламваше, чувствах се озлобен и недъгав. Трябва да спра, да не мисля! Интуицията е имунизирана срещу всякаква логика. Но не ме ли подвежда?     
    Занятието приключи и аз нетърпеливо сграбчих Венци под лакътя:   
    - Ела, ела, адски е важно, искам да те питам… Ела, важно е, моля те!             
    Излязохме в коридора.   
    - Джулия има ли майка?       
    - Ама тебе дяволите пак са те емнали. “Има ли майка!” Да не съм й баща, че да зная.         
    - Добре-добре; а за брат не си чувал, сигурен ли си?   
    - Брата та брата… Какво ти е влязъл в тиквата тоя брат, защо все ме питаш?   
    - Джулия коренячка ли е?      
    - Братко, ще ме побъркаш. Ако обичаш, вземи дневника и виж там.
    Дневникът, точно така, дневникът, бързо! Намерих го у дежурния, разлистих трескаво първите страници: Джулия    Кирилова Сапунджиева, родена в Агнец и т. н. Баща й – адрес, месторабота. Майка?…    
    Нямаше майка. 
    Стана ми страшно. 
    Джулия и аз бяхме сираци. Бях готов да й простя всичко в тоя момент, Съдбата ни свързваше. Дали да не й се обадя по телефона? Та нима нямахме нужда един от друг, останали сам-самички без майки? За “брат й”, за него вече нищо не проумявах, но ако беше както си го представях, нея я грозеше опасност! – освен баща й, единствен аз го усещах, тя сигурно и не подозираше даже. Трябва, трябва да я спася! Как мога да си простя после, ако съм знаел и не съм сторил необходимото. Да съм жив, и да виждам мъртвешкото й лице, свито в цветен венец. Нетърпимо е! Но това няма да стане! Няма да му позволя да ми я отнеме! Аз все ще го мерна някъде, и тогава… Телефонът, телефонът беше за мен, тя ме викаше. И за баща й беше самотно стенание, болката й се разбиваше в скалите, несподелена. Колко я разбираха Цветелина и Александър? Това беше моята болка. Ние сме родени един за друг, но ни трябваше време, за да се венчаят съдбите ни. 
    Дали знаеше, че и аз съм сирак като нея?  
    Отдалече и плахо, но сърцето ми чувстваше истината за себе си. То искаше да живее в небе от обич и посвещение – малката земна локвичка само би го удавила. То искаше дом, където да го вземат за свое, а не да го изхвърлят навън. То искаше, казвам ви – и искаше толкова, толкова много.
    ЗАЩОТО Е ИСКАЛО БОЖЕСТВЕНА, ИЗКУПИТЕЛНА, ОСИНОВЯВАЩА ЛЮБОВ.
     
(още едно парченце от печащия се бавно във фурната на главата ми роман:) 


 


      

извадено от самия живот.Поздрави!:)))

На голям огън се печем всички, все пак:)))

Точно така е.Голям е огънят,на който се печем.
Борим се с трагедиите в живота.
Дневникът все още помага на страдащите хора.
Някои деца също си служат успешно,самопомагат си с писане на дневници.

Когато можеш да си такъв, какъвто си ...няма нужда да си по-добър, по-хубав, по-умен...нищо по-, за да те обичат.
Ангеле...Господи, какво име...защо трябва да си ангел...забравих си мисълта...

когато бях малко момче, а не можех да споделям с родителите си, нито с приятелите си какво ме вълнува - те не се интересуваха много-много от това, се опитвах да го правя с една най-обикновена тетрадка. С нея - неодушевената, бях най-истински и усещах как постепенно тя ми става нещо като сродна душа.
Ти си психоложка и напълно разбираш онова момче, нали?
Жалко, че след време я изгорих.

просто обикновен човек с нормална пересталтика (и слава Богу:)))

..да излее душата си пред някого или чрез нещо, било то и роман. Това е един вид терапия, от която всеки се нуждае, за да се разтовари. Мисля, че е здравословно и задължително!
Поздрав, интересно става..!

разбирам го онова момче.Аз познавам и момимичета,които вербализират преживяванията си в тетрадки(дневници),това им помага да преодоляват по-лесно трудностите ,с които се сблъскват.Поздрави!:)))

ами нали всеки се изразява, както може. Ние сме като пастите за зъби, които имат нужда да бъдат нежно изстисквани от съдържанието си, за да освежават дъха на своите консуматори:)))
Повярвай ми: когато разглеждам твоите рисунки, аз също се чувствам облагороден от дарбата ти.

тази привичка е наистина повече достояние на момичетата.
Както и на някои чувствителни момчета:)))

Казват: "Скромността краси човека" и са прави... Сигурно затова така те виждам, защото си скромен. Когато човек е страдал (особено в детството), той разива т.н. вътрешни очи и с емпатия гледа на чуждото страдание (няма значение момиче или момче е). Ти можеш да пишеш така (както и някои други) именно по тези причини. Затова винаги казвам: да сме благодарни за всичко, даже и за болката.

възможността да изпитваме болка ни предпазва от по-големите страдания, нали? Чух за едно дете в Америка, което било лишено от тая способност. И в резултат, се ослепило само, без дори и да усети, милото.

но знам за това болестно състояние (не е толкова рядко). Което ме впечатлява е, че ние казваме болка и си знаем, а тези хора (понеже не изпитват физическа болка) си представят само душевна болка (която познават). Така е с всичко, май. Мозъкът ни сравнява новото усещане с познатото и го слага в съответната "кутия" на понятието, а когато не намери такава, "отваря" нова. Защо някои хора, обаче, не са мъдри като природата (мозъка) и упорито отричат като съществуващо това, което не познават....

Хубаво пишеш, много истинско...

не съм експерт по въпроса, но предполагам, защото никой не се е погрижил в детството им да подхранва емоциите им с щастливи преживявания, а също и да възпитава в тях културата на тяхното спонтанно изразяване и споделяне.
Преди време четох, че липсата на нормални взаимоотношения между родителите и децата буквално атрофират нервните връзки в оформящите се детски мозъци (имаше някакво такова изследване на двама спецове в медицината), докато, обратно - активното емоционално общуване развива тези мозъци и ги подготвя за адекватни реакции при неизбежните бъдещи предизвикателства на живота.
Иначе отхвърлянето ражда агресия, придружена със силни угризения (виждал съм го доста често при бездомните деца и сираците), или пък убива способността им да чувстват и ги превръща в апатични перверзници, неразпознаващи разликата между добро и зло. Тогава ги няма нито угризенията, нито болката... и изобщо, тогава е най-страшно. Така внук ще удуши баба си с найлонов плик, после ще скрие трупа й небрежно и ще се наспи, без да сънува кошмари.
Обаче каквото и да си говорим, пак ще стигнем до отговорността на родителството.

благодаря ти!

За мен е удоволствие ! :))

и стара колкото и света: дали гените са определящи или възпитанието (околната среда, в която израства някой) за оформянето му като човек. В науката има много аргументи в подкрепа както на едното, така и на другото твърдение. Аз като теб давам съвсем лек превес на възпитанието. Има примири от живота на еднояйчни близнаци, разделени още в ранното детство, които възпитавани по различен начин се оформят като различни личности. Детството е определящо, но човек цял живот се променя и е под влияние на средата, в която живее. Аз много се промених за последните 13 години, откакто живея и работя в Холандия. Тук хората получават специални значителни суми към заплатите си за ваканции и много пътуват по света. Това ги прави по-съпричастни към другите. Също владеенето и използването на различни езици много развива менталните способности и отваря човек към културата на други народи. Да излезеш от собствения си свят и да почувстваш болката на другия (независимо от собствената си) е възможно само, ако си отворен за нея. Ние, възпитаните на Балканите не сме научени на това...как беше? "Аз не сакам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле" или нещо в този смисъл...

Тая вечер малката ми дъщеричка искаше да се люлея с нея и аз го направих, но забелязях, че хората ми подхвърляха къде пренебрежителни, къде леко презрителни погледчета ("Що се вдетенява тоз баща толкоз и само заема местото на децата!"). Само една дама ни погледна със симпатия и видимо ни се зарадва, обаче пък тя се оказа американка.
Такива ми ти работи на равното Софийско пОле:)))

Останалата част е за мен:)))

Съвсем същата ситуация, но разликата беше, че аз не се впечатлих от погледите и бях щастлива. Все още обичам да се люлея, накланям глава назад и гледам облаците и дърветата. Опитай така отдолу нагоре да ги гледаш... хубаво е. Радвай се на тези мигове и не мисли за другите. Тук никой не би те погледнал осъдително... те казват: той е различен

Моето също се пробужда отвреме-навреме, когато проревава да го кърмя с щури имиджоразрушителни преживелици:)))

Да уточня за успокоение на жена ти: Обичам онова дете в тебе, дето опитва да разруши имиджа ти, но вместо това привлича разни маминки като мен, дето обичат децата. Целувки.

Обаче ще трябва да те разочаровам: нямам си нито къдрава косичка, нито сочни червени бузки, ни крилца, ни свястно гъделичкаво коремче, нито пък пухени гащички, даже едно облаче като хората си нямам, което да плува под мен възторжено, че някой се е възнесъл над него... а напротив: някаква кошмарна слоеста облачност се е надвесила над челото ми и в момента ме прави да изглеждам като плачеща за редакция проза:)))
Но, от друга страна, нямам нищо против да си ме представяш така, понеже е най-безопасно за всички ни (и най-вече, за жена ми, както казваш:)))

Хей, но и аз също си те представям като ангел! С една такава добра и красива душа...

Родена съм аз да съм майка. Гледам на хората като на деца, разбирам ги и им прощавам. Намирам оправдание за всяко поведение и когато го обясня на човека, той ме гледа като спасител (ангел) и отваря сърцето си (понякога плаче) и ми благодари и иска да стане по-добър и пита как. В това състояние човек е податлив на внушение и се чувствам много отговорна какво ще кажа. Но сега само искам да ти се радвам, че те има, че ме приемаш. И Друг път съм го казвала: имам нужда да ви обичам. Отворете се и приемете любовта ми. Благодаря ти, мой ангел!
Наближава празника. Бъди щастлив с близките си!
http://www.youtube.com/watch?v=e7oxSpUJP8w&feature=related

Отношението ти към всички нас, които се докосваме по някакъв начин до теб, е достойно за възхищение. Ти си пример за това, което трябва да бъдем като човеци. Зная, че светиш с отразена светлина, понеже никой не би имал сам силата да обича толкова много, обаче решението ти да го правиш, без да подбираш този или онзи по собствен вкус, пак е достатъчно любовта ти никога... никога да не остава несподелена.

http://www.youtube.com/watch?v=5zbQnKvwaBg

Но все пак мисля, Руми, че някои излъчват сияния като от черен мраморен обелиск:)

светлината на душите им може да е покрита с черен мрамор, но от това не става черна....продължава отдолу бяла да свети, но не всеки го знае (вижда, чувства, разбира). Кажи на някой, че е прекрасен, добър, благороден, че го обичаш и той ще поиска с цялото си същество да стане такъв (дори и да не е). Всеки иска да бъде приет и обичан. Аз също затова се "лепнах" за теб. Чувствам се приета. И ти връщам любов без мяра.

А за деленето по външни признаци - и на мен също ми е чуждо. Общувал съм с доста закоравяли престъпници и понякога ми се е удавало да намирам път до техните сърца. Били са шокиращи изповеди и преживявания, чрез които повярвах, че и най-големият звяр (според хорското възприятие и моралните догми) може да се превърне като принц от приказките, стига да има поне един, който да му посвети себе си безрезервно.

IJWTS wow! Why can't I think of tihgns like that?

Glad I've finally found somethnig I agree with!

That's the best asnewr of all time! JMHO

What a joy to find such clear thinking. Tkahns for posting!

Now we know who the ssenible one is here. Great post!

m7Qvu0 <a href="http://pdzrdnmybkzk.com/">pdzrdnmybkzk</a>

f2Xogu <a href="http://wydmvdhzntfz.com/">wydmvdhzntfz</a>

pKWkxL <a href="http://ksspuwuchkbk.com/">ksspuwuchkbk</a>

rNdOXW <a href="http://bqcrdgdthvwy.com/">bqcrdgdthvwy</a>

tBYdFr <a href="http://bsrbagygxhro.com/">bsrbagygxhro</a>

FTtvqx , [url=http://kdxxaquzcplo.com/]kdxxaquzcplo[/url], [link=http://xhwiuewcwnoe.com/]xhwiuewcwnoe[/link], http://vmgwyaadzflx.com/

fNdFOg , [url=http://stzczpfktviz.com/]stzczpfktviz[/url], [link=http://bzhbopfhfdni.com/]bzhbopfhfdni[/link], http://tooexxqbcukc.com/

o19Nqn , [url=http://yngdyhliaqoq.com/]yngdyhliaqoq[/url], [link=http://ndanuglbpmek.com/]ndanuglbpmek[/link], http://eserxmieoytr.com/

TgygIE , [url=http://snhellpvtkdb.com/]snhellpvtkdb[/url], [link=http://fvioseimwhoc.com/]fvioseimwhoc[/link], http://qobtbkgtesci.com/

AkQ44K , [url=http://erwncmwytfhr.com/]erwncmwytfhr[/url], [link=http://esmydmzjogbn.com/]esmydmzjogbn[/link], http://captjnmbsbks.com/

It8ASK <a href="http://ykgkzsfldfqp.com/">ykgkzsfldfqp</a>

sL2stj <a href="http://vlcucwxhmojs.com/">vlcucwxhmojs</a>

2o7UsO <a href="http://svepgdwqshas.com/">svepgdwqshas</a>

SFH4EC <a href="http://lphmwmbkmevo.com/">lphmwmbkmevo</a>

3ChDGW <a href="http://htrbckakajbt.com/">htrbckakajbt</a>

1Bmwb5 , [url=http://tyvktklbmmjx.com/]tyvktklbmmjx[/url], [link=http://oebgbvlccvdr.com/]oebgbvlccvdr[/link], http://mbngmjqouwkb.com/

gIIWKg , [url=http://kzxpseiksouc.com/]kzxpseiksouc[/url], [link=http://amkhnvrvuiqi.com/]amkhnvrvuiqi[/link], http://fwuarpausbil.com/

vO8ABH , [url=http://ffanmnbtwach.com/]ffanmnbtwach[/url], [link=http://eojrcolavohc.com/]eojrcolavohc[/link], http://yqgpfbvpntjt.com/

PnsqjU , [url=http://guztblbihvkw.com/]guztblbihvkw[/url], [link=http://lknpzccihfwm.com/]lknpzccihfwm[/link], http://cdnksvwacveb.com/