Бих искал да споделя с всички вас нещо, което за дълги години представляваше моя живот и което все още чувствам, че ме вълнува (и дано никога да не спре, понеже тогава ще се превърна в жалък музеен експонат!).

"Обичаш ли ме, батко Ангел?" - наскоро ме попита детенце от един Дом, където понякога  ходя.

"Да - казах, - обичам те, мойто момче!"

Детето се усмихна щастливо и тръгна да обикаля приятелчетата си, за да им се похвали, че някой го обича. (Ех... само с думи, но засега и това му стигаше.)

След минута-две, обаче, то се върна при мен и отново от упор ми зададе същият въпрос.

Отговорих утвърдително, но с известно неудобство, понеже хубавите думи могат временно да ни утешат, но никога не могат да станат заместител на делата, които да ги докажат.

А когато всичко това се повтори пет или шест пъти, аз започнах да осъзнавам: говореше ми СЪРЦЕТО НА СИРАКА, говореше не само на мен, но говореше и на всички, които имаха уши да го чуят.

Много шум и карнавални звуци произвежда Панаира на суетата на тоя свят. Толкова дръзки са, толкова кресливи, всеки иска да привлече вниманието ти, за да те впримчи.

И някъде там - в ъгъла, тихичко скимти едно жално и нещастно гласче.

Вие като бездомно кученце и чака.

Очаква някой да го приюти... 

Надява се все още, не се е отчаяло напълно.

Не са му чели "Хартата за правата на детето", обаче то знае: АЗ ИМАМ ПРАВО НА СВОЕ СЕМЕЙСТВО!

(Само дето не знае - и дано никога  да не го разбере, че е престъпник онзи тлъст корумпиран плъх, който сега му го отказва.)

Хиляди са изоставените деца в България, които не знаят какво представляват майчината и бащината любов. Не се заблуждавайте, моля ви! С много малки изключения може би, в домовете само ги хранят, обличат и задоволяват естествените им потребности така, както го правят с животните в зоопарка (Но там, поне, тия твари ги осиновяват толкова често!) Преди години - когато бях безгрижно 20-годишно момче, насън видях едно от тях. По-скоро, видях не външния му вид - макар че и него не мога да го забравя, а отчаянието и безпомощността в големите, нещастни, замъртвели, сирачески очи. Укора, който идваше към мен, но той все още не се бе превърнал в озлобление. 

Ала видях също и искрицата надежда, че може би... може би наистина на някой му пука.  

Е, приятели: дадох близо десет години от моята прежалена младост, изоставих жилището си във Варна, заменяйки го с неуютни Софийски квартири, станах беден с бедните, необичан с необичаните, отхвърлен с отхвърлените, често неразбиран и от родителите си, и от собственото си семейство, само и само да се опитам да променя поне мъничко тоя кошмарен сън.

А, всъщност - тая зловеща реалност. 

Не бих разменил и една секунда от това време заради някаква си по-печеливша и авторитетна кариера междувременно. 

Така че, моля ви, не ме съжалявайте!

НО ВИЕ ЗНАЕТЕ: ТОВА ДЕТЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВА МЕЖДУ НАС И НАША ОТГОВОРНОСТ Е ДА ГО СПАСИМ ОТ ПОСТЕПЕННОТО И МЪЧИТЕЛНО РАЗЛАГАНЕ.

Когато в тялото на едно повалено от какви ли не вируси общество, каквото е нашето, здравите части започнат да се грижат за болните, това не е ли вече първият признак за неговото възстановяване? 

О, само трябва да отидете поне веднъж в някой Дом, за да усетите колко тъга се крие зад иначе фотогеничните детски усмивки, използвани доста често с рекламна цел. Знам много добре какво говоря и не искам да омаловажавам ничии искрени усилия да ги предизвикат. Ала неведнъж ми е идвало да повръщам, когато съм слушал публичното оповестяване или отчитане на гръмки планове, идеи, програми, а в дългите промеждутъци ежедневие подир ежедневие между тях - ей-така, на чашка и "само между нас казано", с ехидничко самодоволство те да се усмиват, да се оспорват нравствените им цели, или да се оправдават единствено в името на задоволяването на стомашно-чревните насъщни потребности и на издигането в служебната ерархия. Отношение, което винаги ми е напомняло за "добрината" на някои мутри, за които моите деца са ми разказвали, че със замах са им давали отвреме-навреме по някоя и друга петдесеттачка "за кадем" - със същата тая ръка, дето насилствено е събирала застраховки, продавала е наркотици, превръщала е момичета в проститутки и направо е убивала. 

Ще ми позволите ли да презирам такава благотворителност от дъното на душата си?!

И да кажа в тая връзка, че ние може да сме от най-най-скромните помагачи в някой Дом (измерено по финансови показатели), но чрез искрената и сърдечна любов вътре в нас за децата можем да бъдем най-скъпоценните.   

Виждал съм многократно как чрез нея Божията десница умее да пише правилно дори и върху криви редове.    

Да, те са претърпяли ужасно отхвърляне и са били - поне тия, които не идват директно от родилните домове, жертви на насилие. Поради тази причина са изпълнени с омраза и агресия, които могат да бъдат отключени във всеки един момент. Или - подтиснати, те са ги довели до сериозни психически отклонения и личностни деформации (изразени, като за начало, в проблеми с паметта, вниманието и концентрацията). Но независимо дали са нервни, избухливи и склонни да привличат вниманието с витиевати лъжи и актьорско играене, или са затворени, труднодостъпни и изпълнени до самия си краен предел с виновно мълчание, до сърцата на тези дечица има пътека и тя се нарича  л _ _ _ в .

Да, точно така!

Нейното отдаване никога не е напразно.

Дори да не ги отведе до заветните за ничиите деца осиновявания - или поне до приемните семейства, тя ще започне да отговаря на онзи вечен, обвиняващ ни всички нас безмълвно сирачески въпрос:

"НЯКОЙ ОБИЧА ЛИ МЕ НА ТОЗИ СВЯТ?!"




Иракско момче в сиропиталище нарисува майка си и заспа в прегръдките ѝ.

Това, което можем да видим и да усетим тук, ми се струва по-ужасно и от смъртта! С тая снимка се върнах години назад, когато през нашия тогавашен дом "Вяра, Надежда и Любов" минаха не стотици, а може би хиляди такива деца. И тогава започнах да разбирам: какво друго може да се сравни с усещането, че предаваш на децата си дух, сърце и съдба? И какво по-трагично и садистично от това, ако ги лишиш завинаги от тях?...

 

Иска ми се да ти кажа: "Милостиви сме.". Но двадесетината души, които познавам от странните "милосърдни" срещи тук и там, не може да са представителна извадка. Сигурно има и други души, които ги боли, когато толкова се парадира с помощ. Дано децата, дето нямат никой, а също възрастните - и те сами по приютите за стари хора, да срещат повече очи, които да им казват, че са обичани, че с тях искат и да разговарят, че имат навън приятели, а не обаждания с SMS-и...

но чувствам, че не съм това, което бях, когато ежедневно бях потънал в грижи и общуване със сираците.

Обаче на себе си обещах, че никога няма да ги забравя.

...ЛЮБОВ е нужна...Много, много любов... Нещо, което липсва на тези деца...Липсва...до болка...
Ходила съм в домовете в Пловдив. Познавам много от тези деца... Различни съдби...Това, което ги обединява е отхвърлеността...като никому ненужни...Някои от историите им са направо страшни...
Всъщност, ти знаеш това...Както и стремежът им да се харесат, да бъдат обичани...
...Липсва им любов, топлина...Нещо, което SMS-те не могат да им дадат... Нужно е да се промени много, страшно много в отношението на държавата, на обществото към тези деца...
...Нужно е много ЛЮБОВ...
Поздравявам те за поста..., за думите ти, мислите ти, отношението ти към всичко това...

аз поне така го възприемам, касаещ истинското ни отношение към децата в институции
не това, което декларираме на думи
нито индулгенцията на гузната ни съвест, платена с няколко sms-а
писах вече някъде, че съм против кампаниите от типа "Българска Коледа" и разни там шесторки, защото не мога да се отърва от усещането за активен PR, манипулативност и НЕискренност:)))
тези мероприятия няма да решат проблема на децата
защото не това е начина и не това е пътя
истината е, че трябва да се промени политиката на държавата по отношение на тези деца
преди до около две години ходех поне два пъти годишно в един дом в Северна България, когато имах възможност /днес вече е закрит/
водех с мен и сина ми не за друго, а да види, че и така се живее ...
приятелите ми, с които споделих видяното, при всяко следващо ходене изпращаха за децата дрехи
най-вече това
днес дъщеря ми рисува в едно ателие заедно с деца от един дом за сираци
аз настоявах да бъде с тях
защото децата са си деца, различни ги правим ние възрастните
всички те имат право на по-добър живот, на уют, топлина и семейство ...
знам, че едно е да ги гледаш тези деца на филм, а съвсем друго да се докоснеш до тях!
не бих могла и не искам да описвам надеждата и очакването, които излъчват очите им
който е съпреживял тази болка и тази надежда, няма как да не бъде милостив
няма как да забрави видяното
няма как да "оперира" чувствата си
няма как да не продължи да мисли за тях...

И поздравления за постинга. :)
Аз също посещавам домове за сираци, давам на децата внимание и ласка, мисля, че им нося радост, макар и за малко. Така съм възпитала и децата си.
Щом си способен на милосърдие, ти си щастлив човек!

144 Дома, близо 9 хиляди деца в тях (макар че според неофициалната статистика са два пъти повече) - време е тия бодящи очите ни цифри да бъдат стопявани.
Нещо уродливо се е случило с обществото ни, щом сме стигнали дотам и до бедствието в Могилино.
Четох, че само един процент от всичките домски деца са пълни сираци. Последната цифра за 2006-та е 4%. Тоест, огромното море са пак такива, но направени съвсем съзнателно от собствените си оплодители и оплодени (да се използва при тях думата "родители" е доста неестествено).
А в същото време Системата не пуска лесно осиновяванията, макар да дъра-бъра толкова за тях - все пак, къде ще й отиде шика и лукса? - за приемните семейства трябва много разяснителна и просветителска работа, че да се трогне този наш позакоравял български народ, и ето че отново децата са изкупителната жертва.
Спомням си една много силна мисъл на един журналист: че ако сме го допуснали като общество, то това ще тегне като грях върху всички нас.
Не може да искаме само материален просперитет, без да се погрижим да избършем сълзите от нещастните детски личица.
(Имаше някаква мисъл на Достоевски за причинената детска сълза, но не мога да си я спомня точно. Някой ще ми помогне ли?)

"нищо на този свят не струва, колкото една детска сълза"

Обаче трябва да внимавам, като се съгласявам толкова категорично, понеже имам деца, които всеки Божи ден ме проверяват колко съм искрен :)

абсолютно си прав:-))
и аз така се чувствам:-)))
реалността има свойството да ни коригира и "отрезвява"

Нас, които понякога прекалено високо се опитваме да летим :)

ами че родителите им все още не искат да се откажат от правата си за тях.
преди година направих опит да осиновя дете от дом. започна се процедура, много тегава в моят случай, защото трябваше да докажа, че и сам родител може да се грижи достатъчно добре....
и нека само добавя, че след няколко месеца, се оказа, че когато аз съм стартирала моята процедура, вече е течала друга, паралелна на мота за същото дете....просто някой се е намесил и е отредил Кой точно да се грижи за това дете.....

Но ще видим дали няма да се ударим о същия камък.

бих ви посъветвала да се опитате предварително да разберете каква точно е ситуацията около конкретното човече (когато се стигне до там).

чух че правосъдната иска да промени закона....бързи процедури по осиновяване...
жалкото е, че социалните не проследяват живота на детето след като бъде осиновено и много хора се възползват от това с лоши подбуди....

проучване и търпение. а това, което възнамерявате е като моя сбъдната мечта (от която аз самата все още не съм се отказала)!

Браво Ангеле за постинга. Трогна ме. Наистина трябва да се помогне на децата в домовете. По темата мога да говоря много. Не е достатъчно само да говорим,трябва и да помогнем. Радвам се че,мислиш за тях.
Поздрави- Мариян-гробаря

И мене ме трогна!!!!!!! Това ми е болната тема- гробаря знае,аз работя като учител на психично болни деца.Много ми е жал за тези деца. Обичам ги направо. Често пъти плача. Мога да ти кажа че това е слабото ми място.Благодаря ти за статията.

Напълно те подкрепям за казаното в коментал 16.
Да и на мен ми хареса Тити Папазов.Дори ме расплака(по принцип тази тема винаги ме растройва) Тити е един достоен за уважение човек,той е свръх емоционален.Поклон пред него!!!!!!
А Гоце Първанов пък както винаги не знаеше къде е и какво прави. Странна личност е той,но както и да е. Аз съм ставал свидетел на потресаващи неща- пред очите ми един път един поличай,по точно типична кука се опита да бие един мой ученик с двигателни проблеми- Казвам ти не издържах и му отвърнах по такъв начин че се стигна до бой и до ареста ми за 24 часа. Не ми пукаше за ареста,пукаше ми че помогнах на едно дете,няма значение дали е болно или здраво. Дуцата за мен са равни,не ги деля.

Надявам се наистина да се помогне на децата.

С дълбоко уважение от Даскалеску към anlov.

Моята бивша работа беше свързана с това постоянно да изтръгваме децата от лапите я на дилъри на наркотици, я на мазни сводници, я на извратеняци и педофили.
Та и аз си имам своите интересни спомени, които сигурно ще преживям на старини :)

Всеки си има интересни спомени. Аз лично се надявам младото поколение да живее в по добър свят. Имам надежтата че рано или късно в нашата страна нещата ще потръгнат. Бъдещото е в децата и в младежите!!!! Аз много расчитам и вярвам че от гробарчето ще излезе голям и умен човек. Надявам се да има и други като него. Също така вярвам че и децата в неравностойно положение най накрая ще станат в равностойно!!!!!! Дано Бог да помогне на България.
Има надежда да се оправим като нация!

Иначе нямаше да е честно...

Възхищавам се! Засега от далече...

Никога не ги забравям. Отглеждам дете, което би трябвало да дам на дом. За тези 13 години никога не знаех дали ще оживеем. Не съдете родителите. Тази държава е МАЩЕХА, тя направи всичко възможно да мрът хора и да страдат деца и семейства. КОйто може, справя се. По-слабо интелигентните обикновено много раждат, но не са предвидили това и онова. Липсата на култура е болест на ОБЩЕСТВОТО, не на отделния човек. ДЪРЖАВАТА И ПОЛИТИЦИТЕ, ВСИЧКИ ПОИМЕННО СА ВИНОВНИ. Нито в семействата има условия за децата, нито в домовете. Иначе за мъртви войници, за яхти, обиколки, представителни мероприятия намират, а ХОРАТА... за тях няма пари.
По-горе се каза, дано има повече очи да ги гледат и сърца да ги обичат. Мисля, че по-скоро трябва всеки един да го направи, а не да се моли, ДАНО. В това е смисъла на постинга. Всеки от нас може да стопли едно дете, дори без да го прибира в дома си. Ако не знаем как, мисля, че ти можеш да ни кажеш. Аз се опитвам да помагам чрез други хора, но ми се иска да отида лично, защото знам, че мога да раздавам любов и трябва. Ти ме подканяш с прекрасния си постинг и душа. Но най-важна е системата. А нея я правим всички ние ЗАЕДНО.

с интерес прочетох коментара ти, който си направила с болка на сърце.
Благодаря ти!
А иначе е разбираемо, че не всеки има възможност или желание да осинови дете, или пък да стане приемен родител.
Обаче и малките на пръв поглед грижи и внимание, които периодично можем да даваме на отхвърлените деца, никак не са без значение.
Аз смятам, че основният дефицит на тези деца е от истински сърдечни взаимоотношения, които да им дадат усещането за стойност. Силното отхвърляне, което са преживели, се лекува само с едно: с още по-силно и безрезервно приемане. На езика на любовта, то може да се покаже по всевъзможни начини и ние всички ги знаем какви са те. Само да наблегна, че за малките деца е толкова необходим физическият контакт, допира на грижовната ръка, прегръдката, целувката... Понеже лелките в Домовете обикновено наблягат на дисциплината (и няма начин, когато трябва да озаптяват по 50-60 малки "зверчета"), но някой, все пак, трябва да се погрижи и за техните сърца.
Ако не искаме те да се изпълнят с омраза.
И някой ден да станат сърца на престъпници.

Да, може би, и това да кажа: ако се събере по-голяма група от приятели, могат да се правят и по-крупни неща. Примерно, да се наемат клоуни, да се водят децата на Куклен театър, да се организират партита и благотворителни концерти за по-големите, като се ангажират някои от местните театрални и музикални звезди, и т.н. и т.н. Доброволци биха могли да им помагат в обучението (ограмотяване, писане на домашни), да ги учат на пеене и танци, на кулинарно изкуство. Психолози пък биха ги научили, примерно, как по-успешно да комуникират, да се справят с гнева си, да развиват творческото си мислене. Бизнесмени могат периодично да им купуват плодове, които системно липсват в менюто им, дрехи, обувки, бельо и др. неща, от които евентуално децата се нуждаят.
Аз лично не съм хич фен на Домовете, обаче докато ги има, не трябва да забравяме и децата в тях.

прочетох поста и докрай останах потресена. Знаете ли как се натъкнах на този пост? Ами, няма случайни неща. Толкова ме вълнува живота на тези деца, защото работя с тях и ги обичам безкрайно много, затова съм решила да пиша дипломна работа "как се грижим ние, като християне за деца-сираци?" И ето, видях и прочетох статията. Много ти благодаря за това, което сподели anlov!!! Ще бъда искрена с теб, и мен са ме питали "како Марианна, обичаш ли ме? ". Невъзможно да се опише какво чувствам, когато ме питат децата. Всяка седмица ходя при такива деца и им показвам, че ги обичам и им разказвам, че има още Един, който най-много се интересува от тях, това е Бог. Дано по-често си мислим за тях и да нямаме спокойствие в сърцата си, докато не отидем да прегърнем поне едно дете...
Поздравявам те и ти пожелавам обилни Божии благословения!