Скоро си спомних за един отдавнашен случай, в който първо бях участник, а после почти онемял от удивление свидетел. Ще разберете защо искам да ви го разкажа.

Като социален работник във фондацията на Дими Паница “Свободна и демократична България”, веднъж в покрайнините на София открих ромче на 12-13 години, чиято глава буквално се беше превърнала в гробище на няколко поколения въшки. Такова нещо никога не съм си и помислял, че мога да видя през живота си! Абсолютно целият му скалп беше покрит слой, след слой, след слой, от гадно и вонящо въше мъртвило, което се разлагаше върху живата тъкан и я беше превърнало в една огромна и разядена като от гангрена рана. А най-отгоре пък беше истинска гмеж от стотици въшки, които лазеха едни върху други и правеха всичко да ми изглежда като някакъв небивал кошмар.

Помня какъв ужас ме връхлетя заради детето! Тръгнах да го водя по болници, обаче в нито една от тях не го приеха “в тоя му отвратителен вид”. По улиците и в автобусите хората ни избягваха като прокажени. В отчаянието си, реших директно да заведа малкото несретниче направо в нашия Дом, където знаех, че нарушавам нормите за прием, обаче вече хич не ми пукаше за тях. Нямаше медицинско лице, изолаторът не работеше, а ордите от въшки не трябваше да плъзват там. Нямах друго решение на проблема, освен да го вкарам в банята, да го съблека гол, да помоля да му изхвърлят някъде и да му изгорят дрехите (те също се бяха омазали с няколкомесечна мръсотия и с безброй от пълзящите гадове), после и аз се съблякох полугол и започнах с една машинка за подстригване да ора върху главата му. А детето пищеше от болка...

Е, то, горкото, най-добре си е знаело какво му е било, обаче вие не знаете какъв цирк започна после! Аз бях глупавият и безмозъчен авантюрист, който създава само излишни грижи, ама в Дома, взе, че дойде шведската кралица заедно с целия си антураж и съвсем по майчински си го хареса (то тогава беше с една огромна бяла превръзка върху главата си). Фотографите също харесаха впечатляващата гледка и светкавиците взеха да святкат като бесни. Някои служители, чистички и пременени, които до преди тези звездни мигове само ме гледаха на чомпи, побързаха да се изтъпанят пред щраканицата и святканицата, за да се увековечат и те за спомен. Даваха и интервюта даже и се надуваха като пауни. А аз гледах да се скрия някъде, че ми се повдигаше от тая светска куртоазия и от това лицемерие, зад които не знаех какви изненади дебнат. Ала усещах, как точно това ме отвращава много повече и от оная гнусотия с въшките!

Тази история изплува в ума ми покрай расистките погроми, избухнали на много места в България след зверското убийство на Ангел в Катуница. И нали разбирате какво искам да кажа с нея? Въпросът е какво правим срещу такова зло, а не колко елейно си чешем езиците - независимо къде и пред кого. Вкарвам и себе в тоя кюп, понеже много добре знам колко лицемерно може да е и моето сърце. Вече не съм в тая практика и никакви стари ордени не биха били хич достатъчни да оневинят сегашното ми бездействие.

Защото ние може да си имаме "правилните" възгледи по въпроса дори, обаче да наблюдаваме как беснее расизмът наоколо ни, без изобщо да се опитаме да му се противопоставим. Можем да знаем как да правим добро на братята ни и сестрите ни с различен цвят на кожата, обаче да не желаем да го правим.

А това Библията нарича “грях”.

Сигурно не съм единственият, който вижда, че даже в духовници у нас расизмът си има един точно такъв добре мимикриращ съюзник. Да не говорим, че в християнството ни като цяло се шири такава омраза срещу роми, турци, евреи, американци... че няма как православни зилоти като Волен Сидеров да не се явят нейната крайна еманация.

Затова съм твърдо убеден, че ако самите ние започнем без жал да осъждаме расизма вътре в себе си и в Църквата си, Бог от Своя страна ще започне да го съди в цялото общество и да изцелява земята ни. (“Първо Петрово” 4/17 и “Второ Летописи” 7/14)

Такива променени сърца едва ли ще пребивават в полуунес. Те може би ще искат да помогнат на ближния (когото преди не са забелязвали заради пелената на расовата си гордост) с храна, с дрехи, с пари? Или може би с намирането или наемането на работа? С опека над ограмотяването. С издръжката на ученик или студент. С приемна грижа или осиновяването на дете. С изграждане на взаимоотношение, което да прокуди студенината, изолацията, презрението...

И накрая искам да завърша с един призив, който е дълбоко в моето сърце. Чуй ни ти, сатанински бяс на расизъм: ние, не малко от синовете и дъщерите на България, считаме всяко твое изявление и изстъпление за посегателство върху личностите ни, защото се посяга върху единствения в необята Божий образ, по който сме сътворени всички ние - милиардите човеци, в пълно равенство пред своя Създател! Считаме всяко националистическо зверство в помисли, думи и дела за национално предателство и нападение на враг, понеже раздира крехкото и без друго единство на народа ни и ни насъсква едни срещу други. Затова, приятели, нека се обединим срещу омразата, която ни погубва! Само сплотени срещу нея, тя няма да има никакъв шанс. 


А сега, малко снимки от онова време - с част от децата и моите страхотни бивши колеги:

































Това пък е един чудесен инструментал, композиран и изпълнен от моя ромски приятел Румен Ивов - "Дъжд на съживление".  

къв расизъм Бе
тази мангалка не може да пее глух ли си или се правиш на приятно разсеян?
така не се интергрират роми като унижаваш българи заради тях

"Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова!..." :)

Какво друго да отговори човек на такава изцепка като твоята?

Зилоти винаги ще има и агресията им ще ескалира с О`Духотворяването на света.
По-важно е всеки да устои на Истините си, носейки справедливост, защото бидейки Бог в развитие, човек трябва да смирява дори добротата си до степен на себеотричане в името на ближния.
Правдата е морално-етичната основа на изконните ни ценности. Тя има духовно-фундаментален характер за формирането на личността ни. Тя е понятието ни за истинност в мислите, действията и постъпките ни. В този смисъл Правдата е справедливата основа за възникването и прилагането в живота на Правото като мяра за социално равенство, социална справедливост и социална свобода.
Правдата е дълбоко-хуманитарно проявление на вътрешните ни устои, възпитание и възприятие за света, в чиято основа стои справедливостта.
Винаги съм знаела, че имаш прекрасни Дао дъ Дзин.

Всеки за другите е това, което е преживял с тях.
А иначе "Contentus abundant" - Доволният има всичко в изобилие!
Винаги ми е било странно как хората се борят с априори-вградените си вятърни мелници отвътре, за да докажат, че са по-по от други хора, все едно дали произходът им е с повече меланин в кожата или социото ги е обременило кармично в упадък, който ги въздига като кадоши.
В тази връзка все се сещам за "Просякът на звезди" на Турние и ми закръжава онази картина за индиеца, който мръсен, беден, изпосталял... свети.
"Тояга със светещи очи."

Скъпа Дела, благодаря ти, но знаеш, че аз мисля с други категории! :)

Иначе за правдата, справедливостта и правото съм напълно съгласен.

Ти се досещаш сигурно, че мен тъкмо милостта и любовта на Исус, които бях преживял на 23 години, ме провокираха преди време да отида при най-отхвърлените и най-презряните деца на нацията ни. Ех, беше толкова щастлив период от моя живот! За около десет години някъде, заедно с няколко невероятни и всеотдайни млади хора във фондацията на Дими Паница "Свободна и демократична България" (по-горе ставаше дума не за тях, а за някои от медицинския и обслужващия персонал), помагахме на уличните деца и сираците на София. По това време бяхме почти единствените, които въобще се интересуваха от тях. Пазя много писма, в които те ме наричат "татко" и ми признават колко много ме обичат. Продължаваме да се виждаме с някои все-още и най-много ми става гот, когато ги видя с грейнали и благодарни лица, работещи, учещи, грижещи се за новите си семейства, повтарящи ми отново и отново, че всичко това е нямало хич да се случи, ако не сме били ние да ги извадим от калта (от буквално денонощното скиталчество, от глада и мизерията, от лепилата и дрогата, от кражбите, сводничеството и проституирането, от-от-от... то просто нямаше край!). Разбира се, не на всички успяхме да помогнем, защото не всички го искаха. А повярвай ми, трагедиите ги преживяваш не по-малко от успехите. Героят на Кевин Костнър в "Спасители", примерно, помнеше бройката и лицата само на онези хора, които не бе успял да спаси от водните стихии. И аз си мисля, че много добре го разбирам. Просто защото с когото не сме успели, вече не е измежду живите (или пък гние в затвора).

Та отдадох най-скъпоценните си младежки години на тая работа, в противоборство на родителите си, на приятелите си, дори често пъти на собствената си съпруга (защото вече имах собствени деца, а заплата ми в нея беше символична, но Господ не ни оставяше) и никога - нито за секунда, не съм съжалявал за това. Мисля, че тя ме промени повече от всичко друго на тоя свят. Тогава се научих да мразя расизма и насилието, докато си пазехме дечицата от тия бедствия, без обаче да изпитвам същото към онези, които бяха обладани от тях. Макар че често бяхме на ръба на остри физически стълкновения. Убеждавал съм се неведнъж, че саморазправите само влошават положението и не разрешават нито един проблем. Виж - при добра воля, правосъдието може да свърши къде-къде по-читава работа! И затова към него трябва да се стремим, колкото и в момента това да ни изглежда “Мисията невъзможна”.

“Днес е решителният ден. Или ще станем едно, или ще ни смачкат. Ще ни смачкат сантиметър по сантиметър, мач по мач.

В момента сме в ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там и да се оставим да ни бият, или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от ада сантиметър по сантиметър.

Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е, защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът. Сантиметрите, наредени пред тебе...

Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас. Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за вас, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него.

Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор, или всеки от нас ще умре сам...

И така ... какво ще направите?”

Всички ние, които живеем в нашата родина България, би трябвало да сме оцветени в бяло, зелено и червено, а не в черно и бяло. Крайно време е на някои пещерняци да им проблесне светкавицата, че расизмът и ксенофобията са изродените в някакъв зверилник фалшификати на истинския, патриотичния национализъм.