Грим, маска... колко пъти било е така...

                              И после въздухът сякаш свисти: “GO, GO!”

                              “ИАУ!” - палиш фитила на своето шоу,

                              вдигаш адреналина и публиката на крака.

 

                              Всичко игра е, казват, животът е сцена.

                              А ти искаш главната роля там, нали?

                              Вярно, без преклонение сърцето мъжди,

                              но празната поза ли пак да е възцарена?

 

                              И когато в поредния маскарад зине апатия,

                              някъде там - посред първите ти зори,

                              дай си живота за онези бисери-сълзи,

                              пролени на Кръста да отмият грима ти!

Вчера с една колежка си говорихме, че и най-надареният човек си има слабо място: Ахил - петата, Самсон - косата, Юда - парата, Бойко Борисов - устата :), и т.н. Затова е добре да не се правим хич на велики и безсмъртни, понеже силата ни се превръща в слабост там и рано или късно ни води до поражение. Не е ли по-добре като апостол Павел (името му означава “малък” - от латинското “Paulus”) - чрез опознатите си и признати слабости... грешки... грехове... провали... като насъщни необходимости и получени по милост дарове свише, да усетим силата, мощта и величието на нашия Господ Исус Христос? *
Запознах се с красива и добросърдечна млада дама, която се оказа астроложка със своите седмични медийни рубрики. След около един час разговор не можех да не й кажа, че заниманието й е не просто грях, а мерзост в очите на Бога. Тя ме стрелна с възмутен и едновременно с това учуден поглед и пожела да разбере къде точно в Библията се говори за това. Спомних си единствено за 18-тата глава на книгата “Второзаконие”. “Но как - възмути се тя, - аз помагам на хората и имам толкова много приятели измежду тях?!” “Защо тогава се чувствате толкова самотна? - попитах я аз. – И знаете ли защо? Защото не полагате усилия да градите приятелствата си, а брутално разбивате входната врата на личния живот на хората, като им съобщавате най-съкровените им тайни, получени наготово - чрез нашепванията на демони. Вие имате заложници на вашите тайни, а не приятели” - най-уверено й заявих аз. Веднага разбрах, че Някой ми помогна да изрека това, понеже за секунди буквално жената се срина пред мен. Тя заплака и каза колко ужасно много съжалява за всичко, което прави и как наистина се чувства като прокълната и изоставена от всички хора на земята. Дори пред мен се зарече да направи опит да прекрати всичката тая мерзост, щом тя е омразна в очите и на Бога. Не зная дали ще има силите да удържи на мигновено сполетялото я покаяние (Боже, моля те - дай й такива!), но аз почувствах как сърцето на Исус се протяга с всичката си любов към нея... *

Като деца бяхме големи приятели. Съчувствах му, че беше изоставен от родителите си и се опитвах да споделям по братски с него всичко, което имах. Даже му пишех и домашните за училище. Нищо, че отвреме-навреме се опитваше да ме мами и понякога се усещах твърде късно. :) След време, обаче, пътищата ни се разделиха. Той подложи врата си под кубинките на Украинската мафия, а аз станах християнин. О, на него му се услади да щурмува световния Еверест и да изплаща околосветското пътешествие на живота си с насилие, рекети, измами и грабежи, докато аз все-повече и повече се отвращавах от такива гадости. Но когато една смъртна опасност го доведе при мен, изплашен като малко дете, което иска някой да го закриля, да го напътства и да се моли за живота му, за кой ли път осъзнах: нито настоящето, нито бъдещето дори могат да опростят и да заличат греховете на миналото ни, а само Исус. Ако Го извикаме на помощ, сериозни до краен предел и до смърт на позорен кръст, преди да е станало прекалено късно...

*
Има един филм с Марк Уолбърг, “Непобедимият” се нарича (базиран е върху действителна история). Главният герой в него беше изоставен от съпругата си, понеже тя не вярваше в него и го възприемаше като един пълен неудачник. Дори му написа и писмо, в което му казваше, че той за нищо не става и винаги ще се проваля. Не, тя не искаше да се раздели с него просто ей-така. Държеше да го заболи, да му забие ножа в сърцето, защото според нея, тоя никаквец я беше разочаровал и огорчил тотално. “Неудачникът” сви листчето с изписаната върху него присъда за живота си и с нажалено сърце се огледа да види дали е останал някой, на който може да се опре. И който все още продължава да вярва в него. О, слава Богу, намериха се такива приятели! И понеже го обичаха, те видяха огромния потенциал в него. Насърчаваха го и го подкрепяха през цялото време на невероятни изпитания, докато нашият герой от второстепенен и безличен, се превърна в шампион. Да, той стана професионален играч в отбора, който преди това само наблюдаваше от трибуните. Там, горе, в компанията на хора, които само викаха, плюеха, ругаеха, проклятосваха... Сякаш винаги бе знаел, че това не е неговата среда. Понеже той искаше да тича за наградата, а не да плющи като някакъв Гръмовержец от “Олимп” с камшичен език. Скъса мастиленото проклятие и стана НЕПОБЕДИМ.

Ето това е ПРЕЛОМ!

Препоръчвам ви филма - гледайте го, ако можете. *

Детето: “Кой е шефът в къщи?”
Бащата (стреснато): “Какъв е този въпрос? Не знаеш кой е шефът?!”
Детето (искрено): “Не.”
Бащата (вече почти гневно): “Аз съм шефът, ОК?! Мама само взима решенията. Има разлика... Мама казва какво да правим и какво не, а аз имам пълен контрол над дистанционното за телевизора.”

И сега само да добавя, че тоя диалог го чух в един филм на Уди Алън, където той играе “Бащата”. Предполага се да не е нашият любим мъжки герой, ама все-пак, трябва да се внимава. :)

*

С два скока се озовах пред него. Той ме погледна уплашено и заекна: “Ви-е ли сте о-храната?” “О, не - още по-лошо! Аз съм бащата!” Така отговорих на един дързък нахалник наскоро, на който бях направил остра забележка да внимава, за да не нарани моето малко момиченце на детската площадка, където няколко деца си играеха.

И веднага почувствах как реагира нашият Бог, когато някой се опитва да ни мачка... :)

*

Когато навън те галят дъщеря ти и слънцето, е направо върхът да си баща!!! :)

*

Днес в градинката до нас две момиченца с артистично изплашени личица ме помолиха да ги закрилям от едно “лошо момче”, което според тях имало “вампиркови зъби”. Извиках дивачето да слезе от клона и за няма и минута време го опитомих само с няколко солети и усмивки. Оказа се, разбира се, че то не е искало нищо друго, освен да си поиграе със златокоските. Те обаче бяха на различно мнение и се държаха така, сякаш нямаше да го променят за нищо на света – не и в тоя живот. “Еххх – въздъхнах си полугласно аз, – дори години и години по-късно не се ли повтаря все същата история?!” Май ни е нужно малко повече разбиране защо другите са такива, каквито са и защо правят това, което правят. Понеже неразбирането обикновено избива в демонизиране.

*

Нашата петгодишна дъщеричка Мила настоятелно поиска да я наричаме “Мила Розичке”. Веднъж така, втори път така... еее, продължи цяла седмица. Накрая с Аги решихме, че новото й име ще бъде Мила-Роза Ангелова; и стартирахме делото в Съда. Най-щастлива от всички е моята майка, която се нарича Роза - най-добрата и всеотдайна майка на света. Мисля, че Господ го вложи в сърцето на детето, понеже и майка ми вече е убедена в това. Каква корона само върху нейните побеляващи с благороден блясък коси! Розичката на татко Ангел - аз също се намирам в момента на седмото небе!... :)

*
Преди време един непознат ме пресрещна в "Парка на свободата" и ме запита: "Ей, брато, ти не беше ли в затвора в Бухово, бе?" Отговорих му, че не съм бил там и си потърках учудено брадата, ама той настояваше, че съм бил и че даже съм бил не-знам-си-кой-си от еди-кой-си легендарен отряд. Загложди ме съмнението: да не би да съм с физиономията на окафезен престъпник, току що пуснат по милост на свобода?

И веднага се почувствах точно такъв, което си е самата истина, между другото.

Е това е да си християнин... :)



Днес открих (без да знам за кой път вече и не умствено, а от личен опит), че Исус ме обича, въпреки някои мои скрити за хорските очи грехове и отявлените ми слабости и провали. Това прави света за мен доста по-безличен, далечен и тих, в сравнение дори само с едно-единствено такова преживяване, подарено ми от моя Господ. Независимо, че всичко се напъва да свети и да блести, да гърми и да трещи наоколо...

Обаче сърцата ни могат да бъдат щастливи пленници, само ако са пленени от Исус... *
Да искам да изглеждам “по-голям християнин”, отколкото в действителност съм. Да се правя на “цвете за мирисане”, а всъщност да съм магарешки бодил. Тоя опиат трябва да е някакво “фарисейско екстази” - или коктейл “Ананий и Сапфира”. Изкусителен е... Омаен е...

О, да! Точно като всяка една сатанинска отрова... *
Кой човек е велик според мен ли? Не този, който се е превъзнесъл върху пухените облачета на собствените си славни успехи, а ей-и-и-и онзи някъде там, който се е научил да обича. *
Любовта е ежедневно служене с вързана на кръста престилка, която Бог копнее да стане неотменима част от нашите характери. Понеже любов, която идва и си отива по своя прищявка, е най-обикновена човешка страст, нали? Колко жалко е, че заради нещата, които ни помагат да преживяваме или ни изстрелват напред в живота, понякога без капка свян пренебрегваме ония, другите, заради които единствено си струва да живеем! *
Жените са изкушени да демонстрират прелести, за да получат надмощие над мъжкото варварско войнство и да го превърнат в стадо мяукащи котараци, подлудено от техния валериан. Мъжете пък - да възседнат своите завоевания, както Александър Македонски е яхал своя Буцефал, и оттам да командват, ако могат, женския парад. Затова и тия хилядолетни войни между двата пола никога не стихват... Така “хубавата Елена” винаги ще бъде изненадвана от някой подъл и жесток “Троянски кон”, а в шатъра на “Завоевателя” ще пропълзяват не една или две “змии”, които ще го нападат, за да го отровят без капка жал.

А любовта не значеше ли просто да забравиш себе си заради другия?... *

Като баща на една красива дъщеря, понякога чувствам как всеки, който иска да й причини болка, все едно казва на юмрука ми: “Не знаех, че тая костелива проклетия е готова да се стовари върху мен, понеже си мислех, че всичко ми е позволено.” Така че чуй ме ти, разгонен и освирепял нещастнико, ти, който все се осмеляваш да посягаш на Евината беззащитна плът с желанието да се възползваш максимално от нея: Божиите и човешките дъщери не са ти чифт млечни жлези, Венерин хълм и вулва, създадени за твоите умопомрачителни сексуални перверзии! Отречи се от тях, ако не искаш един ден да бъдеш сразен от Този, Който ги сътвори за щастието да бъдат обичани и да обичат! Посвети се на любовта, бъди верен! И тогава ще разбереш като мен, че развратът е престъпление срещу Бога и срещу човека.

*

Не съжалявам изобщо да го кажа на развратниците тук, понеже и аз някога давах мило и драго да бъда такъв и мога да направя разликата: не нагонът и страстта, които превръщат искрата в пепел, а само семейната посветеност и любов могат да ти дадат това, което търсиш - всепоглъщащия и безпаметен секс.

*

Обикновено около тия софийски хомо-прайдове, които според световните традиции все искат да се кипрят с цветовете на духнат под опашката паун, се развихрят люти страсти и хората заемат позиции. Понякога се стълкновяваме в къщи с близките си, а на работата също прехвърчат искри. Е, аз от години също си имам свое мнение по въпроса и в близките няколко хилядолетия не мисля да си го променям. :) Признавам си, че докато бях заклет грешник и езичник, съм си позволявал на няколко пъти хомосексуални волности. Мисленето ми тогава беше такова - “просто опитай от всичко”. Сега - като посветен християнин, който срещна Исус преди двайсет и кусур години, не мога да не се гнуся от тая гадост.


*

Привличаме и приютяваме само това, за което сме се погрижили предварително да направим леговища дълбоко в нас. Било то добро, или зло, Бог, или дявола...

*
Големите цели разпалват и големи огньове в нас. Изкарват не само скрит потенциал наяве, но и облагородяват зверската ни варварщина. Ако са истински големи обаче, какъв ли "препъни камък" ще са те за нашето тщестлавие и гордост?! *

Предполагам, сигурно е под проклятие всеки, който е насаден от нашия Господ, но не му дава в устните зрял, сочен и вкусен плод. А наместо това, иска вечно да зеленее за себе си (при което пожълтява, покафенява, скапва се и накрая умира). Това ме кара много да се замисля за себе си, понеже искам да се явя пред Исус с голяма фруктиера, но май такива желания не се сбъдват просто току-така... (по "Евангелието на Марко", 11-та гл.)

*
Носиш кръста си или той носи тебе? *
Незаинтересоваността за дарбите, талантите, качествата и призванията на хората около нас, безразличието и подминаването им, ни прави заточеници на нашите малки самотни островчета, където важни сме си единствено ние... и евентуално нашият "Петкан".

Ако няма да подкрепиш някого от все сърце и да му предложиш вятъра, който духа в твоите платна, ти наистина си корабокрушенец и се нуждаеш от спасителен сал.

Бог ще ти го изпрати, разбира се - въпреки коравосърдечието и егоизма ти.

Ала ти не забравяй после тая добрина и я сподели с човек, който се нуждае от помощта ти. *

Ние, хората, обичаме да изразяваме себе си по много различни начини. Преди време и аз се опитах да направя това, написвайки роман, в който главният герой е български евреин. Един от най-големите ми приятели е такъв и винаги покрай него съпреживявам ужасите на омразата и насилието, на които дяволски често се е налагало да бъде подлаган самият той. Затова разберете ме: като българин и като християнин не мога да не обичам Израел! И колкото повече в злобата си антисемитистите се опитват да ми го оспорват и дори да ми го отнемат това право, толкова... ама толкова повече!

*

Когато ислямът няма цялата власт в една страна, той предпочита да крие свирепото си лице и кървясалите си очи на хищник и злодей зад фереджето на една миролюбива религия. Което и заблуждава неговите наивни домакини относно коварните му, стаени още в подмолите на порочното му зачатие и налагането му с бруталността на Звяра чрез кланетата на Мохамед световно-имперски намерения. Понеже с всеки свой хрип, с всяко свое издихание, изпепеляващо с жупела на смъртта земляните, Негово Мракобесничество Ислямът се стреми да стане единственият Падишах на земята. О, как той само мрази това, което ние обичаме! За него нашите светини носят погнуса, омерзение. Беснеещото му божество може всеки миг да покосява десетки, стотици, хиляди, дори милиони човешки животи (както вече е и ставало). Свободата за него е от ада и тя трябва да бъде сломена, поробена; после запратена отново там. Светите земи, където се е родил, живял, умрял и възкръснал нашият Господ и Спасител Исус Христос, са земи, които в момента “биват населявани и омърсявани от еврейските свине и маймуни”, поради което “те трябва да бъдат изтребени до крак”. САЩ - техният защитник, е “Големият Сатана”, чиято участ трябва да бъде абсолютно същата. Да се чудим ли тогава защо мюсюлманите наричат джамиите си казарми, а минаретата им - щикове на правата вяра? Нима пацифистите още се надяват, че ако флагманът на модерния ислям Иран бъде оставен сам да произведе ядрено оръжие, земята ни ще продължи спокойно да се върти около остта си и земният ни дом няма да се превърне в ядрена пещ? Блажени са вярващите, да... Но не и наивниците и безумците...

*

Към демона на исляма някои християни се отнасят толкова нежно и мило, че сякаш той ще подложи на детоксикация заради това своето жило. Но така е, понеже те не живеят в Ливан, Пакистан, Афганистан или Иран и по тая причина не могат да бъдат превърнати толкова лесно в негов курбан.

*

Винаги са един до друг: злото, което прилича на себе си - ислямският тероризъм, и злото, което не прилича на себе си - “мирният” ислям. Първият убива жестоко и с наслада, а вторият изпада в екстаз, докато брои труповете, понеже се храни с тях. Това е неговото истинско свинско месо, тъй като той счита враговете си за свине, ако не успее да извие вратовете им и да ги просне по очи пред Аллаха. И както казва Джим Крофт, ние виждаме само горната перка на тероризма, но не и скритото туловище на акулата, тази най-голяма и грозно спотаена заплаха за свободата - Шариата.

*

Всички ние, които живеем в нашата родина България, би трябвало да сме оцветени в бяло, зелено и червено, а не в черно и бяло. Крайно време е на някои пещерняци да им проблесне светкавицата, че расизмът и ксенофобията са изродените в някакъв зверилник фалшификати на истинския, патриотичния национализъм.

*

Както навън, така и тук някои използват илюзионаторите и симулаторите на своята петминутна популярност, за да развращават народа с перверзиите си. Но това ще им е ихуто и ахуто на тях, понеже все-още не знаят, че за злоупотреба с дарби и харизма също се заплаща. И цената я определя Този, който им ги е дал. И колкото повече им е било дадено, толкова повече ще им бъде отнето. А не трябваше ли да бъде така: привдигни падналия и никога, никога не се опитвай да събаряш изправилия се вече на крака?

*
"Не е възможно да не дойдат съблазните. Но горко на онзи, чрез когото те идват!"

(Това добре познато ни пророческо предупреждение на Господ Исус Христос - този път написано на едно резедаво картонче, моята петгодишна дъщеричка Мила-Роза донесе в къщи, като го сложи под огледалото в антрето, усещайки може би, че то трябва отново да се прочете от всички.)

Воденичен камък на шията наистина би тежал нищожно малко в сравнение с тези думи, вещаещи за съблазнителите Страшен... Огнен Съд... *
Алчният дух на материализъм, който ни обсебва все-повече и повече, наистина ни е осакатил и е погубил много от мечтите ни, преди те да са избуяли в нас. Жалък факт! Но винаги ще има хора като вас, приятели, които с катрана му ще намазват факлите си, за да може те по-ярко да светят и да жарват дори излинелите от ситост търбуси.

Хариет Бичър Стоу е била малка женица, грижеща се за няколко деца, обаче омразата й към робството в Америка я е подбудила да напише "Чичо Томовата колиба", разпалила каузата за неговото премахване.

Големите мечти нямат предели и самият ти даже не можеш да предвидиш докъде те могат да те отведат.

Защото те си имат свои криле, които ти дават под наем, за да може да помогнеш на много хора да напуснат окаяното състояние на своята скотщина и да бъдат преселени в едно по-добро царство.

Поради свойнствената ни дребнава андрешковщина и закоравял гьонсуратлък, много малко от нас, българите, все още се възползваме от крилете на мечтите си.

Обаче ако не искаме ние да го правим, то поне нека не пречим на ония, които ще дръзнат да го сторят вместо нас!

И... заради нас.

Ех... ако можехме да не предаваме отново и отново своя "Левски"!... *

Циниците и безпардонниците винаги ще изхрачват своите апокалиптични диагнози с гръм и трясък, разлагащи се някъде там, в своите гнусилища. А други - често незабележимо от погледите ни и от дебнещите навсякъде в днешно време очи на камерите, ще заставят битието ни да се променя според мечтите им и според вярата им. Десантчици, като че ли приземяващи се отново и отново тук от онзи Небесен Олтар, където са били само те и Той...

*
Да, сега бай Ганьо махна смачкания си калпак и потурите, обръсна си лицето и главата и стана емблемата на нашенското новобогаташество. Андрешко пък продължава да се надхитря на дребно с всеки, кой-където завари, а Кириак Стефчов управлява продажнически цялата държава.

Казано с други думи, битието определя всичко и то и само то е центърът на вселената ни. Практични сме, земни сме, измерваме смисълът на нещата с "гювеча и келепира", искаме "око да види и ръка да пипне". И ето къде се вмества нашата гениална изобретателност: за мен да има, а след мен - потоп.

Искам да кажа, не се задвижваме от идеи и каузи, както е било при Васил Левски, а повсевместно робуваме на материалистическата алчност и на желанието да прецакаме тоя до нас. Няма значение, че той бил нашият ближен...

Та като си говорим за идеи и каузи, аз лично смятам, че ние трябва да приемем по-насериозно християнството, понеже неговата сила да облагородява, сплотява и възвисява общества и народи неведнъж е била доказвана.

Не може да се живее само в приземния етаж от "пирамидата на Маслоу", където се намират гастрономическото, напоителното и отделителното отделение. Не трябва разбира се и да се хвърчи само в небесата и да се отдаваме на фантасмагории за отвъдния живот. Съзерцателният религиозен мироглед също води до разтление и това не подлежи на доказване.

Националното самоосъзнаване обаче, пречистено и вдъхновявано с бисерите на Христовото Слово, може да сътворява чудеса.
*
Псевдохристиянско, или - да си го признаем направо, езическо общество, е равно на агресия, хаос, лудост, бясна надпревара, безмилостност, консуматорщина, хедонизъм, показен разврат, злоупотреба с властта, тъпчене на падналите, жертване на Мамон, зверско оскотяване, Богопредателство под формата на религиозна искариотщина и идолопоклоннически панаири, безкрайни криминални хроники... и много... прекалено много смърт!... Защото каквито са ни ценностите, такъв ни е и живота, нали? И ако искаме да го променим, трябва да започнем от тях. От "Проповедта на Христос на планината"... *

Как един народ да има свобода, идентичност и просперитет, като няма действена християнска вяра (а само ритуална, трапезна и суеверна), нито истинско упование и живот в присъствието на Бог, благославящ с тях търсещите ПЪРВО Неговото Царство?

*
Май имаме нужда от Боримечки, а не от още повече бориклечки, от заредени “черешови топчета”, а не от наредени продажни попчета, от буйни герои на съпротивата, а не от избуяли плевели на нивата... :) *

Освобождението от Изток никога не се е състояло, така както няма да се осъществи и от Запад. Трябва ни освобождение Отгоре...

*
“Знаете ли какво е чироз? Кит, преживял комунизма.” Мисля си, ако ги обърнем нещата наобратно, може да звучи така: “Знаете ли какво е кит? Чироз, който е станал поп или пастор - агент на ДС.” :)) Къде сте, китоловци?! *
Предпочитам да съм от нелегалната "банда" на Давид, а не от агентурната "църква" на Саул, която преследваше Божия помазаник и завърши историята си трагично - прободена със собствения си меч, с който беше призвана да освобождава, а не да се самопогубва. И ако ти си искрено православно вярващ, моля те, не се засягай - това изказване е срещу тези, които те мразят не по-малко, отколкото е омразата им към такива като мен! Искариотите от ДС... Независимо как се наричат: "православни", "протестанти", "католици"; "пастори", "патриарси" или "владици"... *
Предлагам всички агенти-владици и пастори оттук насетне да ходят с кърваво-червени раса, с ботуши със шпори под тях, с шапки будьоновки върху “хладните си умове”, с медальони "Сърп и чук" върху “горещите си сърца” и да не са посмяли да носят Библията, а "Капиталът" на Маркс в “чистите си ръце” (след като са наследници на чекистите и на Дзерджински, не трябва ли да е така?). И да си проповядват на воля в кварталните клубчета на БСП-то, понеже там може и да им внесат членски внос по банковите им сметки и те пак да си намажат лапичките.

Понеже дойде денят, в който някои подлости Бог изкарва наяве... *

Човек, който е получил и запазил църковната си позиция в резултат на подлостта си и не желае по никакъв начин да се раздели с нея, не е преставал никога да бъде най-долен подлец.

*

Ние, вярващите, не бива да толерираме с безразличието на някакви самоубийци порочните и самокомпроментиралите се "Божии служители", понеже това е греховен квас, който заразява и отравя цялото тяло; а също клейми и опетнява Божието име.

Ще си позволя да ви припомня края на втората глава от “Откровението на Йоан”. Там ще видите как Исус се отнася не само към съгрешилите Негови служители, но и какви предупреждения дава на хората от тиатирската църква, които виждат какви издевателства се извършват над тях и овчедушно и безропотно ги понасят.

Наистина: понеже всички ние съставляваме Христовата невяста, необходимо е и всички ние да пазим нейната непорочност и неоскверненост от греховете на света.

Това е подготовка за Сватбената ни Вечеря с нашия Младоженец, а не лов на вещери и вещици, за какъвто искат да го представят наемните религиозни убийци на сатана.

Съденето по-скоро е отношение на високомерно критикарство, одумване, хулене и заклеймяване от позицията на собственото ни его, в което ние сами си навличаме тогите на съдии и лекомислено раздаваме присъди, без да зачитаме достойнството на другите и без да искаме реално да им помогнем. То е "гредата в нашите очи", която ни пречи да виждаме собствените си грехове и затова постоянно ни кара да се занимаваме с чуждите.

Дали такова отношение проявяваме към вълците, които са изпълнявали непосилната за тях задача да ни пазят кошарите? И то задача, поставена им от антихристката власт на ДС...

"...да не общувате с някого, който се нарича брат, ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител! С такъв нито да ядете заезно!" (“Първо Коринтяни” 5/11). Обвързаността с ДС – особено ако е разпозната по плодовете и доказана по най-безспорен начин, поставя такива вълци в овчи кожи и в четирите категории едновременно. "Отлъчете нечестивия човек изпомежду си!", категоричен е апостол Павел. "Не знаете ли, че малко квас заквасва цялото тесто"?

Иначе в какъв хляб се превръщаме като българска православна, католическа или протестантска църква? В безквасен – като нашия Господ Исус Христос, или в натровен от света и от тоталитарните му учения и практики?

Е стига отрови за народа ни вече!...

* Винаги съм вярвал, че има будни умове в България, които пребивават в летаргия, воли, които временно са пречупени от местния гнет, но които ще се изправят един ден, а няма все-така да лазят по земята поради съскането на бича, призвания, които ще бъдат избълвани от Лазаровите гробища и ще захвърлят всичките увиващи ги през устите, ръцете, нозете... савани. Просто ако Църквата се освободи от тия тоталитарни кърлежи, впиващи се все-още в плътта й и изсмукващи кръвта й, от тая фарисейска религиозност и тоя унес да витае високо-високо-високо извън проблемите на деня и на земното ни, сътворено от пръст и кал битие, те няма, вярвам, чак толкова много да се забавят... *

С моята малка Мила-Розичка обичаме да си гледкаме как мисията за справедливост и битката за свобода превръщат страхливичкия Диего в безстрашния Зоро. Мисля си, ако нещо подобно започне да се случва и с нас, българските момчета, мутро-олигарсите ги очакват големи ядове... :)

*

Бленуваната Обещана земя за нас - земя, където Бог на мира смазва сатана под нозете ни. Където тръните и глоговете в живота ни се превръщат в “дървета на правда, насадени от Господ, за да се прослави Той.” Където падат оковите, защото “гдето е Господният Дух, там е свобода”. Където пепелта от пораженията бива отвята до последната прашинка и на нейно място биват издигнати Венците на победите. Където с камъните от развалините се строят Триумфални арки и се отварят Перлени врати, за да влезе Царят на Славата. Където задълго копняни обещания, често изглеждащи ни като миражи, се изпълняват дори много извън тяхната копнежна мярка. Където срамът и позорът от греха се заменят със свещенодействие и царуване в тогите на праведност. Където вместо ограбването от алчните, получаваме двоен дял от Божието наследство. И където бликащите порои от сълзи на скръб и отчаяние се превръщат в живи извори на радост, благодарение, хвала и див възторг от великите и пречудни дела на нашия Господ и Спасител!...

Земя, в която Бог присъства... владее... царува...

Нашата Обетована земя...

*
Верните Йосифовци понякога биват изоставяни и предавани, но в затворите на отхвърлянето Бог само подпечатва тяхната изпитана вярност. И после избива вратите на занданите. Извежда ги като Петър, за да свидетелстват за Него. Дарява ги с благородството на апостол Павел, за да изтръгват призраците от тъмниците и да ги завеждат на онова копнежно място, обляно цялото в светлина и свобода. Възцарява ги като Цафнат-Панеах... като Давид... като Христос Нашият Господ, за да спасяват този погубен свят... *
Какво ли е да стъпчеш клеветата?
Не е ли е да си нараниш петата
докато строшиш главата на змията,
а истината да надвеси небесата? *
Като християнин, под думичката “гордост” разбирам себецентричния живот на човешкото его (Библията го нарича още “падналата Адамова природа”, “плътското естество”, “необрязаното сърце”, и т.н.). И си мисля, че точно там може да припълзи змията на вината, безнадеждността и отчаянието, чието ухапване е смъртоносно, тъй като Божието изобличение винаги ни води до освещаване и е проява на Неговата благодат. То е осъзнаване на греха и скърбене заради нараняването на Бащиното сърце.

Докато себебичуването - под каквато и да е форма, е самоналожено наказание, което изтърпяваш в каторгата на изтерзаното греховно его. То измества кръста и страданията на Христос на него и предлага собствено изкупление за вината. Като по такъв начин на практика отхвърля Голготското дело и изкупителната благодат на Бога.

Да не говорим, че точно там старовремската змия, чието име е дявол и сатана, изхвърля най-коварната си отрова и мъти своите ехидни яйца. Сам той - осъден завинаги, чрез своите слуги демоните и легиони от зли духове и бесове, изцежда осъждението си в нищо неподозиращите жертви.

Това, мисля, е отпадането от благодатта – да избереш САМ да се бориш с най-ужасните си кошмари... *
Модерността наложи фрази като "Всичко е приемливо", "Живей си живота и остави и другите да го живеят", "Не ми се бъркай, това е моят живот и аз ще си правя каквото си поискам" и един куп други подобни. Но дали свобода или илюзия за нея ти дава доживотният карцер на егото, чиито врати, стени и решетки могат постоянно да бъдат избивани по Христовия път от Гетсимания до Голгота? *
"Синьото" и "сивото"... само две малки буквички са разликите между тях. Дали не затова хората толкова често ги объркват? Но аз с радост виждам, че освен калните пороища, върху тая земя тече и един бистър син ручай от жива вода, който може да изцери раните. Да напои напуканите от сухота кътчета на душите ни. Да отнесе затлаченото и мръсотиите надалеч. Да освежи и пречисти - като до дъно изпита чаша на молитвено Причастие. Живите води на Божието Слово, в които плуват самите Небеса...

*

“В сърцето са изворите на живота.” (Притчи 4/23) Затова, когато влагаш цялото си сърце и душа в нещо, то не може да не оживее... *
След кибератаките на Китай Пентагонът призна виртуалното пространство като пълноценно за водене на бойни действия. И дори като територия със стратегическо предназначение. Мисля, че всеки, който е избрал да воюва в живота си на страната на нашия Господ Исус Христос, не трябва да подминава тоя факт.


Тоя свят е впрегнал милиарди по милиарди "коне" в колесницата си, за да бъдат влекачите на неговата мощ, величие и възход. Последната човешка цивилизация отново щурмува небесата, за да ги превземе със свои сили. И отново като че ли тя е на път да забрави, че Оня, който я посети, възседнал магаренце, имаше власт над всичките световни и дори вселенски стихии. И че Той отново царува на земята, яздещ по нея на бял кон, а върху мантията Му е изписано: “ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ”.

Затова нека гордите безбожници и лицемерните набожници да Му се поклонят, ако не искат зверщината им да бъде пронизана с жезъла Му.

Все-още Царската милост тържествува над Съда...

(по “Апокалипсиса на Йоан” – 19-та гл.) *

Само истината може да ни освободи (а абсолютната – абсолютно :). И само свободните могат да избират. И само избралите със свободната си воля могат да отстояват своите избори с волно сърце и до самия край...

*

Красиво и сладко е усещането за вътрешна свобода. В него приемаш хората, чиито принципи, излъчване и въобще цялостен начин на живот може и хич да не ти харесват. Обаче винаги намираш нещо, с което да им се насладиш. Приятел те предава в тежък момент. И въпреки, че се отваря рана и сякаш слънцето за теб залязва, то изгрява още рано сутринта на следващия ден. Не искаш никой да зависи от теб и от “вишочайшето” ти благоволение - абсолютно никой. Никой да не ти се чувства длъжен, за да те приема като някой сюзерен дори и в собствените ти владения. Даваш, но не и с подмолния мотив да си го получиш обратно с лихвите. Радваш се, когато друг изкачи върха вместо теб. Презират доброто, което си им направил от все сърце, обаче от теб не излиза ни вопъл, нито стон... а само някоя и друга въздишка, може би. Провалът е просто поредният неуспешен опит, който те доближава до успеха. А успехът - е, сори, мое Его, той не е за теб! :) Уффф, тогава сигурно ще се сториш на всички около теб толкова смахнат, че ще им се прииска да ти надянат усмирителна риза, да те въдворят в пълна изолация, дори да те проснат по лице и корем в затвор. Такава свобода е опасна за робите на тоя свят. Ала знаеш ли какво? Това се случи и с човек като апостол Павел. Обаче нито веригите, нито ключалките, нито решетките, нито затворническите стени дори успяха да спрат порива на свободата в него. Понеже това е свръхестествената свобода, която се дава само на онези, които са близо до своя Господ и Спасител Исус Христос.

*

По време на Първата световна война антропологът Бронислав Малиновски се срещнал в Папуа и Нова Гвинея с един стар канибал. Ето какво споделя накратко той за тази среща: “Разказвайки му за войната в Европа, старецът се заинтересува как ние, европейците, успяваме да изяждаме такива големи количества човешко месо. След като му обясних, че в Европа не ядем умрелите си врагове, той ме погледна с ужас и ме попита: “Що за варвари живеят тогава в Европа, та да убиват без причина?!” И това, преди още да са ни връхлетели чудовищата-кръвопийци на комунизма, фашизма, мафиотщината, тероризма... Въобще, как е възможно същата тая Европа да бъде наричана “християнска”, след като се е предала на самоизтребление, по-абсурдно даже и от канибализма?

*

Човек, който не се вслушва в гласа на съвестта си, насила я смълчава и желае да я направи няма. А тя вирее само на светло и е толкова чувствителна на глухота и непрогледност, че това я погубва. Обаче лошото е, че без тоя морален компас и ние ще потънем един ден в мътния, студен и ужасно дълбок океан на живота. Докато все още неумъртвената съвест може да се окаже нашата единствена пътечка към Кръста на Голгота. А оттам - и към самите Небеса...

*

Знаете ли защо никой не може да си представи Исус с издутото като шотландска гайда шкембе на Буда? Ами защото Той никога не изпада в летаргията на медитацията и транса, за да търси Бога - понеже Той Е Богът. Никога не бива погълнат от мисли за собственото Си духовно самоусъвършенстване - понеже Той Е Самото Съвършенство. Никога не го е грижа първо за Него Самия, за да се облагодетелства от положението Си на Господар на цялата вселена (както примерно алчните и развратни хедонисти, които често се случва да управляват своите оскъдни земни владения), а непрестанно... всеотдайно... посветено преследва мечтите Си за теб и за мен, изграждайки заедно с нас Божието царство на земята. Защо да не Му помогнем да ги осъществи тогава? Не е ли прекрасен нашият Бог, не го ли заслужава???

* “ЙЕСУ ДЖИДУ ШЕ-ШЕН!” Все по-често тая фраза, която означава “ИСУС ХРИСТОС Е ГОСПОД”, се чува в будистки, конфуциантски, даоистки и комунистически Китай. А у нас, в “християнска България”, за мнозинството тя е само едно великденско и рождественско отвлечено някакво си там попско-пасторско песнопение. Но какво означава сега и в безкрайността ще научи единствено онзи, който потърси Спасителя с цялото си сърце и душа - чрез чудото на поисканата и получена от Него прошка. Искреното покаяние за нашите грехове и отричането от безбожното ни его ще ни отведат право в нозете на Христос. И ще ни влюбят в сърцето Му, което ще искаме да опознаваме повече дори от ця-а-лата тая една нескончаема вечност (с всичките й тайни, загадки, мистерии, изкушения и прочее)... *
Колкото Исус мрази греха от най-бездънните дълбочини на сърцето Си, толкова повече Той обича да го прощава и да го изличава от нас като Единствен Спасител. По-голяма е може би само омразата Му към лицемерието, което го прикрива... *

Имаше време, когато Исус вършеше делата Си в тайното. Там Той смиряваше душата Си и кастрираше изкушенията Си да върши всичко пред хората, а не пред Своя Отец. Но после дойде сезона на явната демонстрация. И понеже “смирението предшества славата”, невидяното дотогава от тая земя смирение избухна в невиждана и нечувана слава, чиято тежина усещаме дори хилядолетия по-късно и чиято сила преобразява милиони сърца и днес. Ето, такъв сезон вярвам да настъпва за “подземната” църква у нас, която след годините на свръхестественото си славно раждане се е стремяла да погребва надълбоко неприсъщото за нея тщестлавие. Кармилският огън чака да падне на нейните олтари, а Лазаровото възкресение да изведе нацията ни от дяволското гърло на атеизма, комунизма и парадната религиозна церемониалност. Модерно като начин на изразяване и хилядолетно според своето родословие, християнското Просвещение трябва да нахлуе и в България. Помогни ни да го направим, о, Исусе! Амин и амин!

Бъди благословен!

И ТИ!... :)

Весели празници!

Ще се опитам да намеря филма за да го гледаме вкъщи, благодаря :)
Бог да благослови дните ти, и пази стъпките ти!
Алекс

Благодаря за чудесното пожелание, Алекс! Нека Господ все така да сияе чрез вас!

И нека Истината, Пътят и Животът са твои приятели до свършека на вечността!
Честити Празници!

И ти празнувай бурно, понеже има защо... :)

...хайде вземи напиши нещо по-ангелско, само с добродетелни екстри, че реализмът
някак уморява.
Под каквато и форма да е, реализмът е жесток, защото ни прави тъжни и замислени.
Виж приказките, в тях винаги доброто побеждава и ние сме спокойни и уверени
деца.
Знаеш ли защо ти пиша такъв коментар?!:) Защото на мен никой не ми е чел приказки. Чак, когато бях студентка си купих няколко книжки с приказки, заради красивите илюстрации, но не само, защото ги прочетох с удоволствие и интерес.
Затова си мисля, че когато животът ни не е много радостен - терапията е приказки,
хубава музика и свежи картини, изобщо арт!:)
Слънчево настроение ти желая, татко-лъв! /Много е хубаво да си принцесата на тати, знам го със сигурност!/:)

А аз съм избрал повече да го живея тоя живот, отколкото да го описвам. Така че не знам дали ще стигна някога до приказките. Ангел съм, ама не Каралийчев... :))

"Много е хубаво да си принцесата на тати, знам го със сигурност!" - това се заби в мен и не искам никога да го забравям!

Не се знае, може когато започнеш само да наблюдаваш живота на любимите си хора,
да пропишеш приказки, на спокойствие и хладинка в някоя вила в полите на Витоша?!:)))
Имаш време - животът е пред теб... Трупай опит и мъдрост, за да опишеш след това,
всичко видяно и чуто , а принцесата ти ще е пораснала и ще се гордее с татко си, защото колкото и принцове да има, ти винаги ще бъдеш незаменимият № 1 в живота и`. Изобщо, да си баща и то на момиче, е мисия.
:)

Мони, когато дойдох в София, първо живях на кръстовището на “Витошка” и “Патриарх Евтимий” - на двеста метра под НДК. После се изнесох на квартира до х-л “Плиска”. В леговището ми пък в “Младост” 1 няколко години по-късно се обясних в любов на бъдещата си съпруга. Сега с нея живеем в “Младост” 2, която е още по-близо до Витоша. Така ако продължаваме, вярно може един ден да се озовем в компанията на Иван Костов, Слави Трифонов, Маджо и да не казвам още кого... :) Не че бих се гордял с това, но поне няма да сме в обречена на рухване комунистическа панелка. :)

А за мисията на живота ми - понякога слушам тая песен на Кристина Агилера и тайно в себе си се надявам, че моето момиче никога няма да забрави за мен и за напътствията, които се опитвам да й давам за живота: http://www.youtube.com/watch?v=xlMrs8xIU8s&feature=player_embedded

Бащите играят много важна роля в живота на момиченцата...
Едва ли ще забрави, Миличка ценните ти съвети и красивите мигове, с теб.
А за вилата ти в полите на Витоша, не знам защо така изникна в съзнанието ми?!:)
Може да се окажа и пророчица, защото съм чела романът ти и съм те оценила като писател!!! Много си добър! Ти ще пишеш, защото си духовен човек и си от хората "шило", а "шило в торба не седи!", нали?!:)
Усмихнат ден, Ангелче! Песента е прекрасен фон на диалога ни!

Но пък в същото време ми напомня кои са най-важните неща в живота...

Благодаря ти, Мони, за вярата ти в мен! Знаеш, че е взаимна. :)

Хареса ми Мила-Роза!!!:)))

Уникално готино е!