Когато прочетох тая история в блогчето на нашата семейна приятелка Краси, останах доста впечатлен.

Накратко, във Вашингтон, сутринта, когато хората бързат за работа, до една от многото метростанции стърчал уличен музикант и с вдъхновение свирел на своята цигулка. В краката му тъмнеело дъно на шапка и просешки подканяло минувачите да пускат по нещичко в нея. Но къде ти! Алчното ежедневие и гонката на милион задачи сякаш превръщали препускащите наоколо в стада от побеснели мустанги. Повечко децата се заслушвали в небесните звуци, обаче майките и бащите им ги изтръгвали от захласа, за да ги тласнат обратно към сивото клокочене, всред потопа на повтарящото се все едно и също. И макар даже и въздухът да ехтял от красотата и величието, от което всички потръпвали, но от досада по най-бързия начин да се плъзнат край тях и да потънат в земята, просто нямало никакъв, ама абсолютно никакъв шанс те да не бъдат оценени само с някакви си монетки и с още толкова дребни доларови хартижки.

А само два дни по-рано същият гениален музикант, със същата ултраскъпа цигулка, бил напълнил една от най-известните зали в тоя град.

Джошуа Бел.

Дали името му, си мисля сега, е случайно?

Понеже с нашия Исус не се ли случи същото?

А то и продължава да се случва...

Защото ние искаме величието, увенчано върху пиедестал, а не сменило царската си мантия със слугинска престилка.

Искаме “Златното теле”, а не някакви си каменни плочи там, па макар и заповедите им да се наричат “святи”.

Да, искаме да ги заличим от съвестите си, където с раждането ни още те са врязани от Бащината Му ръка.

Той избра да се роди в обора, без златна лъжичка в устата, а ние бленуваме за знатен произход, осигуряващ ни пожизнена лапачка (и естествено, че с всичките й придружаващи екстри).

Избра дома на дърводелеца, безславието на пустинята, приятелството на бедните, отхвърлените, прокажените, най-презрените.

А накрая и позора на трънения венец, римските бичове, пироните, кръста за своя съдба.

А ние?

Ние ли?

Ние ще предпочетем дори чумата на Средновековието пред тях.

Яздещи върху гърбовете на ближните си и на неутолимите си амбиции, оковани от делниците, разюздани от празниците, ние се молим на “Златното теле” да ослепи в нас Божията красота и да засенчи величието на Тоя, който иска да ни привлече вниманието, преди още да са ни завлекли безбройните подземни течения, реките от сълзи, потоците на кръвта.

А те шуртят ли шуртят по земята и се стичат надолу...

И всичко това, защото в свръхзвуковото си ежедневие някои от нас избират да прелетят над кръста на Исус, не виждайки нито величието му, нито спасението си чрез него.

Приятели, макар да е напористо и да ни изглежда целенасочено това движение напред, накрая то винаги... винаги... винаги се оказва безпътно.

Защото Единственият Път си има Име.

Както и Единствената Истина.

Както и Единственият Живот на света.

ИСУС...

АЛФАТА И ОМЕГАТА...

НАЧАЛОТО И КРАЯ...

ЗАЩО НЕ СПРЕШ И НЕ СЕ ВСЛУШАШ СЕГА?...

В МЕЛОДИЯТА НА ДЖОШУА ОТ НАЗАРЕТ...




Между другото, Джошуа Бел, който е носител на наградата “Грами”, на 9-ти февр. тази година ще изнесе концерт в зала “България” (вметвам го само за заинтересованите).

Не съм фаталист и не го свързвам с числото 13, но странничка беше новогодишната нощ за мен. Около 8 ч. - приготвяйки се да тръгнем за празненството с приятели, така яко си нацепих главата над лявото слепоочие (там, където преди години един луд ме беше халосал с брадва и това за малко да ми бъде последното, което трябваше да изтърпя на тая земя), че първо ми пречерня, а после ми просветна: дааа, сигурно ще ни трябват много здрави глави, за да пробием с тях през 2013-та. Все-пак, някои вече изброиха четвоеручица годинки, откакто Несветата Кризка без милост всяка ни изгризка. :) Но дали и те ще ни бъдат достатъчни? Изпратих семейството си да празнува навън, понеже децата настояваха, и според лекарското предписание се озовах сам и на тъмно в леглото. Телевизорът бързо ми омръзна. Апетитът ми също се беше изпарил. Поне чаша-две вино? Ако не знаете, аз съм като младоженеца от Кана Галилейска и очите ми първо светнаха при тая мисъл, но после бързо угаснаха. Усетих, че имам нужда друг огън да ми разпали кръвта... Замислих се за Исус... Затъгувах по Него... Знаех, че толкова пъти съм Го пренебрегвал заради всякакви светски суетни, но сега исках да съм изцяло Негов... Дори и не се молех на глас... Само Го призовавах в мислите си и почувствах, как Той само това е чакал... Прекалено... прекалено дълго го е чакал... Преди това работа... после колихме прасе на село... три дни го разфасовахме... после пак работа... сетне задължителното суетене около трапезите... За да пуснем водата в казанчето накрая, както се казваше в един руски филм. Когато усетих всепоглъщащото Му присъствие да ме завладява, без ни най-малко да заслужавам да съм в присъствието на Царя, отново разбрах: аз съм роден за нищо по-малко от това. Но и ти, приятелю... и ти, приятелю, също. Не Го подминавай като презрян просяк в залутаните просеки на живота си! Дори и така, очакването Му пак ще е по-силно от укора Му. Но докога... докога?... И някъде много надалече тъмнееха по това време празничната заря... гърмежите... залповете... илюминациите на света...