Прочетен: 2008 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 21.01.2015 19:33
Когато прочетох тая история в блогчето на нашата семейна приятелка Краси, останах доста впечатлен.
Накратко, във Вашингтон, сутринта, когато хората бързат за работа, до една от многото метростанции стърчал уличен музикант и с вдъхновение свирел на своята цигулка. В краката му тъмнеело дъно на шапка и просешки подканяло минувачите да пускат по нещичко в нея. Но къде ти! Алчното ежедневие и гонката на милион задачи сякаш превръщали препускащите наоколо в стада от побеснели мустанги. Повечко децата се заслушвали в небесните звуци, обаче майките и бащите им ги изтръгвали от захласа, за да ги тласнат обратно към сивото клокочене, всред потопа на повтарящото се все едно и също. И макар даже и въздухът да ехтял от красотата и величието, от което всички потръпвали, но от досада по най-бързия начин да се плъзнат край тях и да потънат в земята, просто нямало никакъв, ама абсолютно никакъв шанс те да не бъдат оценени само с някакви си монетки и с още толкова дребни доларови хартижки.
А само два дни по-рано същият гениален музикант, със същата ултраскъпа цигулка, бил напълнил една от най-известните зали в тоя град.
Джошуа Бел.
Дали името му, си мисля сега, е случайно?
Понеже с нашия Исус не се ли случи същото?
А то и продължава да се случва...
Защото ние искаме величието, увенчано върху пиедестал, а не сменило царската си мантия със слугинска престилка.
Искаме “Златното теле”, а не някакви си каменни плочи там, па макар и заповедите им да се наричат “святи”.
Да, искаме да ги заличим от съвестите си, където с раждането ни още те са врязани от Бащината Му ръка.
Той избра да се роди в обора, без златна лъжичка в устата, а ние бленуваме за знатен произход, осигуряващ ни пожизнена лапачка (и естествено, че с всичките й придружаващи екстри).
Избра дома на дърводелеца, безславието на пустинята, приятелството на бедните, отхвърлените, прокажените, най-презрените.
А накрая и позора на трънения венец, римските бичове, пироните, кръста за своя съдба.
А ние?
Ние ли?
Ние ще предпочетем дори чумата на Средновековието пред тях.
Яздещи върху гърбовете на ближните си и на неутолимите си амбиции, оковани от делниците, разюздани от празниците, ние се молим на “Златното теле” да ослепи в нас Божията красота и да засенчи величието на Тоя, който иска да ни привлече вниманието, преди още да са ни завлекли безбройните подземни течения, реките от сълзи, потоците на кръвта.
А те шуртят ли шуртят по земята и се стичат надолу...
И всичко това, защото в свръхзвуковото си ежедневие някои от нас избират да прелетят над кръста на Исус, не виждайки нито величието му, нито спасението си чрез него.
Приятели, макар да е напористо и да ни изглежда целенасочено това движение напред, накрая то винаги... винаги... винаги се оказва безпътно.
Защото Единственият Път си има Име.
Както и Единствената Истина.
Както и Единственият Живот на света.
ИСУС...
АЛФАТА И ОМЕГАТА...
НАЧАЛОТО И КРАЯ...
ЗАЩО НЕ СПРЕШ И НЕ СЕ ВСЛУШАШ СЕГА?...
В МЕЛОДИЯТА НА ДЖОШУА ОТ НАЗАРЕТ...
Между другото, Джошуа Бел, който е носител на наградата “Грами”, на 9-ти февр. тази година ще изнесе концерт в зала “България” (вметвам го само за заинтересованите).
2. Блогът на Иво Койчев
3. "Пророческа кула" - Сунай Маджуров
4. "Мисли на глас" - Калоян Курдоманов
5. Блогът на Даниела Беличовска
6. "Свободата" - Едвин Сугарев
7. "Проклятието на Вълчата Дева" - кратко представяне на моя роман-притча в първия ми блог "Изповедалнята на Ейнджъл"