Имаше време в моя живот, когато бях с момичета, само за да се възползвам от тях. А всъщност, те не ме интересуваха изобщо. В тогавашния ми начин на мислене те съществуваха единствено, за да задоволяват нуждите ми. И естествено, че го знаех, но пред тях играех театър. Чувствах, че някои ми отвръщаха със същото. Тогава свалях маската си, премахвах скрупулите си и ставах един ужасен гадняр. И след като се разкривах в тая светлина, което като изчадие на мрака изобщо не ми харесваше, тръгвах на лов за следващата си жертва. Е, правех и опити да се самозаблуждавам, за да понеса по-лесничко собствения си позор, но обикновено техниките за манипулация и измама запазвах за щрактнатите в моя капан. Нараних и обезобразих толкова прекрасни момичета, че когато срещнах Бог през 1991-ва година, не ми беше изобщо трудно да разбера, че съм се превърнал в жалък изрод. И че не мога до безкрай да продължавам така...

Обаче най-лошото е, че светът гъмжи наоколо от такива отрепки. Мъжете сме загубили сърцата си, големите си и благородни цели, идентичността и призванията си. Като голи Адамовци само гледаме да се оправдаваме с греховете на голите Еви. Как да обичаме, как да даваме тогава, като самите ние не знаем кои сме и за какво сме родени на тая земя?

От това дълбинно объркване произтича и дълбокия ни егоизъм. И това, че използваме дарбите си и силата си, за да нараняваме по-слабите и по-чувствителните от нас. Вместо да видим, че призванието ни от Бога е да се грижим, да защитаваме, да сме верни докрай - пък дори и тогава, когато нас самите ни предават.

“Мъж” трябва да е синоним на “чиста любов”, на “достойнство”, на “закрила”, на “сигурност”... Познаем ли Тоя, който ни е създал, бавно и трудно, обаче ще започнем да влизаме в даващия ни се Отгоре образ.

Понеже както истинската любов, така и истинската сила на един мъж минават не през стомаха му, а през смирението на неговото сърце...

Първо пред Господ, а после и пред хората, които той е обикнал...