Осъзнаването на това да не знаеш кой точно си… Объркването от ролите, в които постоянно влизаш... И ужасът, когато не можеш вече да излезеш от тях... Обезличаването зад маските... И бягството в лъжите... Заграбването на чуждото (но то никога не става твое)... Безутешността всред заграбеното... И въпреки това – ненаситност за още, за още... Онази престъпна перверзия, отдавна надничаща през твойте очи... Демоните, които мразят да стоят вързани в тялото ти... Бясното преследване на призраците им.... Почти вечната безсъница от техните кошмари... О, но и това глождене на съвестта... И това самотничество, на чийто остров си бил захвърлен... Ти си се крил, ти си бягал постоянно... Преследвал си незнайно точно какво... И ето те сега тук... Толкова далече от всички... Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие... Без нито една абсолютна истина да си познал... И без нито една абсолютна ценност да си прегърнал... Отломък от ледена плът и кръв... Завинаги недостъпен за човешката... за ангелската... за Божията любов... Сякаш никой... никога... никъде... не се е раждал... И не е живял...


                                             *   *   *

Избродил си доста криволичещи пътеки, катерил си сипеи, пропадал си в ями, губил си се всред мъглите преди изгревите на слънцето и си се лутал нощем между сенките, наподобяващи вече сънувани кошмари, само и само да откриеш онази светлинка, която да те води в живота. И ето я - Светлата Утринна Звезда. Тя ти осветява Пътя, озарява те с Истината, буквално избухва в теб за нов Живот. Твоят Създател те е чакал и сега иска да ти покаже за какво те е създал. И само когато започнеш да осъзнаваш Кой Е Той, тогава ще почнеш да разбираш кой си и ти. Ще живееш за убежденията си, а не за нуждите си. Вече няма да си заложник на твоите малки мръсни тайни, нито пък хората около теб. Ще имаш физиономия, по която ще те разпознават дори и прилепите в мрака. Твоята многоликост, в която си бил изгубен дори и самият ти, митовете и легендите ти, които си създавал за себе си пред другите - единствено, за да ги заблуждаваш и използваш за своите цели, ще се превърнат в гранитна монолитност и духовна сплав, която нито времената, нито прииждащите стихии и бедствия биха могли да обрекат на разпад.
  
                          
                                             *   *   *

Усойните, стръмни и самотни пътечки няма ли да ни отведат там, закъдето сме родени и изпратени? Небесният хоризонт не събира ли онова, което сме разпилели вследствие на прекомерно хаотичните си земни траектории? И свободата да изберем това, за което сме родени, не трябва ли да се извоюва не от някой друг, а от собствените ни воли?

Да се открадне от света, който го е похитил и затворил в тъмничните си кули, е може би най-съдбовната битка за всеки един човек на тая земя.

И явно тя трябва да се спечели не само веднъж, а всеки ден да се влиза в нея, понеже мисиите и призванията в живота ни биват направо изяждани от ежедневния конформизъм.

"Дерзайте! Аз победих света!", каза нашият Господ Исус Христос.

Самовъзвеличаването най-много да ни доведе до лудостта на Зевс и фанатизма на Мухаммед.

Самоугаждането - до разпътността на божествата на древния Рим като Калигула и Нерон.

Самоусъвършенстването - до пъпа на Буда, в който може и буквално да се закълнем.

Обаче самоотричането - до Гетсимания и до Голгота...

До Христовия и до нашия Великден....

Не ни остава нищо друго, освен да повярваме на тези красиви думи ))))

Различни са пътеките ни, уроците ни, но вярата ни отвежда всички при Него.

Удивително е как Той събира семейството Си и ни сплотява всички около Себе Си - нас, толкова различните...

Красиво е да се уважават личността, достойнството и мненията на хората около нас. Те го заслужават, а и стават още по-скъпоценни, когато ние признаваме тая тяхна от Бога дадена им стойност. Обаче позволим ли им да ни формират според собствените си виждания и очаквания за нас, желаещи да им угодим на всяка цена и да им се издигнем в очите, изгубваме нашия уникален облик, стил и излъчване. Тогава потъваме и завинаги се изгубваме, завлечени от сивия поток. Вярността започва оттам: първо да се научим да отстояваме най-дълбоките копнежи и въжделения на сърцата си, които Сам Създателят ни е заложил в нас. Това изключва всевъзможните видове изневери и блудства със света, понеже той е експерт само тогава, когато ни използва. А се превръща в пълен аутсайдер за нас, когато се сблъска с истинските ни на/същности. "Хлябът на живота"... "манната небесна", даващи ни сили да го превъзмогнем и дори да го превземем като Обещана ни от нашия Бог земя.

Вярата в доброто у човека изглежда много симпатична отстрани, но в същността си е наивна и самонадеяна до глупост. Тъмната страна на греха в нас е винаги по-силна от светлата. Докато не признаем нуждата си да повярваме в Христос, за да бъдем избавени от нея. Без лична връзка и ежедневна помощ от Господ Исус, "доброто в човека" е само един мит и легенда. За дълбоко вкорененото ни его няма никакъв друг цяр, освен Кръста. Понеже ако изберем да го разпънем там, в замяна получаваме възкресенски живот не от измерението, тленността и тоталното грехопадение на тоя свят...