Като малък живеех с родителите си, дядо си и баба си в едно село недалеч от Варна. Зиме баирчетата там се превръщаха в свистящи пързалки; през пролетта синевата се постопляше с белота, бродирана с черничко, от долитащите от юг щъркели и лястовички (а и белите орли все по-често кръжаха във висинето и отгоре като възвисили се царе се любуваха на пейзажа); лете горичките, полянките, вирчетата и рекичките имитираха Андерсенова приказка в 3D; пък през есента птиците, които оставаха сгушени наоколо, не умираха сами, понеже им ковяхме хранилки и ги пълнехме със семенца.

Беше такава романтика!

И как да не се влюбиш още на пет годинки?!

Казваше се Диди и с нея си играехме на семейство в нашия плевник. Вярно, попът не ни беше венчал и кметът нищо не знаеше, та и това допълнително налагаше да се крием в сеното, да се размечтаваме там и да си бъбрим за какво ли не. После аз ставах и “отивах на работа”. А когато се приберях, на трапезата ме очакваха няколко чинийки, пълни с пясък и вкусни камъчета. От благодарност поради тая грижа за мене редовно обирах цветята в градинката на баба си и ги подарявах на Диди. Охоу... за което тя също ме “нагостяваше” доста соленичко след това и никакво маминкосване и ала-бала обяснения изобщо не помагаха!:)

Десет години по-късно аз вече бях ученик във Варна, живеех сам в апартамента на родителите си и страдах, нещастно влюбен в Исито. Бяха ми казали, че си имала гадже, а пък моето самочувствие беше като на смъртно ранен пъпчив крокодил, от който тя даже и чанте тип “кроко” нямаше да иска да си направи. Постоянно си набивах в главата неща от сорта: “Тя е изящна балерина и сякаш не ходи по тая земя, а плува върху нея като грациозен лебед. А ти какво си? Някакъв грозен и тъп селски галош. Е няма как да сте заедно в едно “Лебедово езеро...”

Направо не ми се живееше. В оня голям апартамент, уж заобиколен от охолство и угаждане на всяка прищявка, помня, все по-често започнаха да ме навестяват едни странни прелъстителки - мислите за самоубийство. И добре, че Господ ми е пратил тогава скъпоценния Марио и сигурно му е казал, влагайки му в сърцето: “Бъди до него! Не го оставяй сам!” И ако не беше това приятелство, аз нямаше да издържа и щях да последвам някоя от тях...

От самосъжалението и самоунижението започнах да се самоспасявам с пиене. А те от това ставаха сякаш още по-кошмарни и премазващи. Понякога плачех с часове. Слушах тъжната мелодия на “Професионалистът”, блусовете на “Скорпиънс” и “Рейнбоу” и си представях как моята любов никога нямаше да се сбъдне на земята. И затова - ако имаше нещо някъде отвъд, то по-добре оттам да й бъда верен...  

                  Каквото ще да е! - да гасна без надежда
                           и тоя мрак от поп да е опян -
                           аз пак ще те обичам, моя нежна!
                           Ти пак ще бъдеш моя огнен блян...

Това измисляно от мен трагично любовно риалити ли беше или имаше и нещо друго?

Все-още не знаех...

Но постепенно и някак си неусетно се превъплъщавах в ролята на някакво цинично и садистично същество, което уж трябваше да бъде отблъскващо за другите. И зло. Ако женският свят можеше да ми донесе толкова много болка и страдание, значи трябваше да си ги получи обратно!

И аз оставих само външните си белези да ме числят към мъжкия пол, като тотално исках да залича скрупулите и задръжките си. Напълно се лиших от достойнството си. Станах подлец, грубиян, перверзник и насилник. А литрите алкохол само ме опияняваха още повече, вдъхновявайки ме с някаква сатанинска изобретателност при прилагането на схемите “Хищник - жертви”. От нощ на нощ (понеже дните тогава обикновено ги проспивах) се сгромолясвах все повече надолу и не виждах кой можеше да ме спре...

Обаче Той го направи.

Не съм го споделял тук, в блога си, само съм загатвал понякога за това свое свръхестествено преживяване.

Накратко, във въпросния ден на 17-ти февруари 1991-ва година, в будно състояние и без да бях употребил каквито и да било опиати, след отчаяна молитва незнайният за мен Бог да ми прости греховете и престъпленията, Той неочаквано ме събори на земята и за няколко минути в неистови гърчове и задушаване започнах да виждам как през устата ми със силно свистене взеха да излизат някакви същества невероятно уродливи. Тогава буквално усетих как един демоничен звяр ме стисна за гърлото, мислех, че ще умра и само с молитвени спазми сигурно съм молел Исус да ми помогне. Когато тия взривове през мен навън (така ги усещах) престанаха, изведнъж се отпуснах на пода и започнах да се треса в неистов плач. Усещах Ръка, усещах Скут, Някой ме люлееше и галеше (образ не видях наистина, нито пък имах нужда от такъв в момента, обаче цялото ми същество знаеше: “ТОВА Е ИСУС, ТОВА Е ИСУС!”), и така съм останал в продължение може би на повече от час. Плачех, спомнях си за хора, които съм наранил и с които съм злоупотребявал и молех Исус да ми даде сили никога повече да не бъда тоя прокълнат вампир.

Приятели, всичко това се случи в един бивш ОФ-клуб, където младият тогава пастор Георги Бакалов споделяше Евангелието...

На другия ден и аз не можах да се позная в огледалото: чувствах се толкова свеж, толкова екзорсиран и свободен! :) Нито ми се пиеше, нито вече можех да излъжа, нито даже да напсувам някого както преди. Скъсах с помиярските си връзки, както и разкарах от пътя си един престъпен тип, с когото здравата щяхме да далдисаме в блатото. Родителите ми и приятелите ми задълго не искаха да ме приемат такъв, ама им се наложи. Разбрах, че връщане назад нямаше...

И така, заживях си аз един съвсем умиротворен и вече хормонално-балансиран безсексуален живот. Имах ли изкушения? О, да - породата ми беше от лесно влюбчивите, все-пак. А когато си на малко след 20, можеш лесно да бъдеш завлечен от приливите на чувствата си и удавен във водовъртежа на страстите си. Докато си мислиш, че всичко това е любов... Обаче аз се улових в един момент, че вече сериозно мисля за семейство.

Помня как една сутрин се събудих много рано и отворих Библията си. “Стани, любима моя, прекрасна моя, и ела! Защото ето, зимата отмина”, прочетох аз и нещо ми пламна сърцето. Това е то! “Тоя стих ме ожени”, написах отгоре на страницата.

Беше февруари - добро време да натирим тая зла баба Зима!

Знаех, че Господ вече заплита пролетта в косите на Неговата избраница и скоро щеше да ми я доведе, дори ако трябва преди щъркелите и лястовиците. :)

И на 10-ти април някой доведе едно непознато момиче на купона, който организирахме с моите приятели. Защо помня датата ли? Ами защото тя тогава тъкмо била отпразнувала рождения си ден, а после продължи до късно заедно с нас. Някъде след полунощ излязох да я изпратя... и се видях отстрани как й пея и танцувам, как й рецитирам стихове (не зная откъде пък ми бяха дошли наум), а тя ми отвърна с една дълга любовна поема, която просто ме довърши.

Два месеца бяхме гаджета. После още два месеца - годеници. На четвъртия месец се оженихме (не го препоръчвам на никого като модел; само споделям как при нас беше).

И на сватбата ни една наша приятелка пожела да ни поздрави с песен, изсвирена от нея на пиано. “Професионалистът” на Енио Мориконе... Беше си измислила свои стихове и с тях тя ни пееше за Божията любов към нас...

Така Господ създаде семейството ни.

Той взе калта от един пропаднал тип и вдъхна в нея жизнено дихание.

После го събуди и му показа тази, която му е изпратил.



И разбираш, че ако го искаш... ако го цениш... скъпоценният семеен дар може и за теб да е като Божият Едем отпреди грехопадението.

Където всички пътища в сърцето на един мъж водят към сърцето на една-единствена жена.

Както и обратното.

Едем от взаимно посвещение и вярност - свят Божий олтар...



































































































































































































































Ако желаете, можете да се включите в предизвикателствата на "Седмицата на брака" чрез сайта на Асоциация Общество и Ценности, на която лично аз силно симпатизирам - http://www.brak.bg

:) Роман би могъл да напишеш:)

Вече се отсрамих по случая и даже се престарах :)

:) Не знаех:)) Браво!!!
Ще прегледам и прочета и предишните ти публикации:)

Мисля, бях някъде на 17-18 години, когато започнах да си мечтая след време да създам свое собствено семейство. Впоследствие обаче си казах, че такъв грозен и целият прогнил отвътре тип като мене няма право на подобна привилегия. Самосъжалението ми се редуваше с откровена омраза към отражението ми в огледалото, а дори още повече към онова, което се опитвах да изиграя с гримове и пози пред другите. И ето как всяко мое увлечение към момиче избиваше в лудост и перверзия. След казармата заживях в София - далеч от родителите си на село и от приятелите си във Варна. А тук сякаш деградацията ми започна да протича с часове. Отнесена към изваяното женско царство, тя ме караше да приличам на някаква дива и смрадлива свинчуга в галерия като Третяковската. Направо сюрреалистичен сюжет, нали? Обаче когато в падението си се обърнах за помощ към Исус, смаян, аз я получих. И веднага разбрах: така, както без спасението Му няма живот, така го няма и без семейството.

Посвещението в една връзка никога не е лесно нещо и изкушенията да злоупотребяваме един с друг поради близостта си в нея са опасни мини, които са навсякъде около нас. Наистина трябва да сме много внимателни, но ако се грижим любовта да е водещия ни мотив, тя ще ни преведе покрай тях невредими. Понеже е най-проницателният и победоносен дар, който Господ ни е дал на разположение. Несправедливостта и греховете на егото пак ще продължават да са ни по петите, обаче няма да имат власт над душите и над сърцата ни. Докато собствената ни правота - дори и да е доказана с железни аргументи, няма да спаси никого от брачните му проблеми. Тя само ще ги задълбочава и множи и ще изкопае още по-голяма бездна помежду ни...

Нали днес е празникът на християнското семейство, та сигурно по тоя повод се сетих аз как преди време една врачка ми предрече четири развода. Тогава не бях християнин и само мазничко се подсмихнах. „Значи ще поразнообразя - казах си, - и кво... хич няма да ми е толкоз скучно.“ Обаче взех, че здравата повярвах в Исус Христос. И тогава в един момент ми светна: „Бре, тая жена ме прокле, бе, мама му стара!“ Веднага взех мерки да разчупя проклятието.

Ала не щеш ли, в един момент ми се позажени. Влюбвам се аз, обяснявам се... и хоп, отрязват ме. Влюбвам се втори път... коленича даже... поднасям цветя и рози (в цвят „бордо“), макар цял-целеничък да ухая на любовни изпарения... Ооо, не! Пак червен картон! Ах, Ромео, Ромео, пак ли посечен и вън от играта си, бе, момче?! Минава време, церя, мажа, ближа рани, със свито сърце се опитвам да обърна мача... Ей, не става и не става! До такава степен ли беше разчупено онова проклятие, че не можех да започна даже и една кьорава връзка, камоли после да я задълбоча, да я узаконя, а накрая да си платя таксичката за развода? Обаче на четвъртия опит една красавица с опасен чар, без много-много да му мисли, взе, че ми каза „Да“ (в смисъл, „Защо пък не?“). И така, с благоволението на великодушната Аги, днес имаме повод да празнуваме...