“И родените от теб ще съградят отдавна запустели места...” (“Исая” 58/12)

Колажът е на моя син Вениамин, който е наложил своя силует върху моралните и духовни руини на заобикалящия ни свят, а те биха могли да бъдат представени и по тоя апокалиптичен начин - защо пък не?

Аз като негов баща вярвам, че това е неговата съдба.

Затова си спомних нещо, което тракнах преди време.

Бленуваната Обещана земя за нас - земя, където Богът на мира смазва сатана под нозете ни. Където тръните и глоговете в живота ни се превръщат в “дървета на правда, насадени от Господ, за да се прослави Той.” Където падат оковите, защото “където е Господният Дух, там е свобода”. Където пепелта от пораженията бива отвята до последната прашинка и на нейно място биват издигнати Венците на победите. Където с камъните от развалините се строят Триумфални арки и се отварят Перлени врати, за да влезе Царят на Славата. Където задълго копняни обещания, често изглеждащи ни като миражи, се изпълняват дори много извън тяхната копнежна мярка. Където срамът и позорът от греха се заменят със свещенодействие и царуване в тогите на праведност. Където вместо ограбването от алчните, получаваме двоен дял от Божието наследство. И където бликащите порои от сълзи на скръб и отчаяние се превръщат в живи извори на радост, благодарение, хвала и див възторг от страхотните и велики дела на нашия Господ и Спасител!...

Земя, в която Бог присъства... владее... царува...

Нашата Обетована земя...

*

Винаги ми става толкова приятно, когато някой човек около мен прояви искрено любопитство и е готов да ме изслуша няколко минути, за да разбере защо съм станал от заклет атеист в промит чак и в червата си с правата вяра християнин :) Разширената версия на тая история е цял един роман, който някога написах. Доколкото се познавам, трябва да съм бил доста вдъхновен, за да го направя. Понеже никога не съм имал амбициите да ставам писател и да популяризирам името си като такъв.

В същото време, съвестта ми винаги щеше да се чувства гузна, ако бях премълчавал преживяното от мен. Не съм искал да го натрапвам на никого. Ама понякога... в разгара на разговора... Знаете как се получава. И никога не съм съжалявал за това. Тъкмо обратното. Макар да съм се откривал пред шефове в работата; както и пред хора, за които съм усещал, че неиминуемо ще ме сметнат за "хахо неккво" :)

Беше свръхестествено!

Ако не ми се беше случило, трудно щях и аз да повярвам в “деветините на баба ми” (това не е просто израз - наистина моята баба се опитваше да ме закърми с християнската вяра, докато аз дивашки й се присмивах).

Накратко, във въпросния ден на 17-ти февруари 1991-ва година, в будно състояние и без да бях употребил каквито и да било опиати, след отчаяна молитва незнайният за мен Бог да ми прости греховете и престъпленията, Той неочаквано ме събори на земята и за няколко минути в неистови гърчове и задушаване започнах да виждам как през устата ми със силно свистене взеха да излизат някакви същества невероятно уродливи. Тогава буквално усетих как един демоничен звяр ме стисна за гърлото, мислех, че ще умра и само с молитвени спазми сигурно съм молел Исус да ми помогне. Когато тия взривове през мен навън (така ги усещах) престанаха, изведнъж се отпуснах на пода и започнах да се треса в неистов плач. Усещах Ръка, усещах Скут, Някой ме люлееше и галеше (образ не видях наистина, нито пък имах нужда от такъв в момента, обаче цялото ми същество знаеше: “ТОВА Е ИСУС, ТОВА Е ИСУС!”), и така съм останал в продължение може би на повече от час. Плачех, спомнях си за хора, които съм наранил и с които съм злоупотребявал и молех Исус да ми даде сили никога повече да не бъда тоя прокълнат вампир.

Така се родих в едно ново за мен Царство. И макар, че преживях свръхестествено освобождение от демони, никога в живота си по-късно не помня да съм наблягал на това. Не, не се срамувам от него. Обаче ми е ясно как можем да спекулираме с преживелиците си, докато градим своята... ох-ох! - толкоз възлюбена от нас “Вавилония”.

Всъщност, единственото, върху което можем успешно да градим животите си, е канарата Исус и Неговото Слово - съдбоносно, съдбоносно заблудително е да си мислим, че въобще би могло да е нещо друго.

*

Опитвам се (и наистина се старая да го правя, макар не винаги да ми се получава) да гледам на хората около себе си от височина горе-долу няколко педи над земята - колкото e един детски ръст. Защото за години съм живял на върха на кулата на собствената си гордост, мятал съм отгоре презрителни погледи като мълниите на Зевс, превъзнасял съм се като изпуснат от бутилка гротесков джин в приказка на Шехерезада, докато един ден не разбрах какво е искала да каже Библията с това: „Гордостта предшества погибелта, и високоумието - падането.“ (Притчи 16/18) Затова сега един от любимите ми завети на Исус са ония Негови думи, с които Той ни напътства да станем като децата, ако искаме да влезем в Божието царство. А децата - при все тяхната своенравност, не умеят да затаяват дълбоко в себе си зло, спонтанни и чистосърдечни са в своята обич и привързаност и могат лесно да почувстват съкровището на всяка една човешка душа. Ей, имаш всички шансове да се превърнеш в герой, ако насреща ти стои едно такова дете, нали? :) И много хора да се превърнат от отрицателни, в положителни герои, ако пробудиш детето на Исус от омайната люлка на егото в теб. (Хммм, друг е въпросът, че за някои самоубийствени кумири и идоли в твоя живот трябва да станеш максимално милитаризиран и вписващ се в графата: „Побеждава оня, който остане прав.“ А също и за перверзиите наоколо ти...)

*

Дори смъртта в пещерния гроб не можа да задържи Исус за повече от три дни. А доста от нас понякога сме склонни да си мислим, че понеже вярата ни в Него трябва да е тайна и интимна, значи ние можем. Но дали някакво друго мъртвило не е заринато там - в тия гърди като пещери? Исус привлича души при Себе само тогава, когато възкръснал, Той бива издигнат. (“Йоан” 12/32)

“Защото ако се срамува някой поради Мене и поради думите Ми в тоя блуден и грешен род, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели.“ (“Марк” 8/38)

*

Моите дядовци сами са си построили къщите. Е, помагали са им и майстори, но са били толкова сериозни и отговорни към семействата си, че макар и крайно бедни, са работели по 16 и дори повече часа в денонощие, само и само да могат да им подсигурят покрив над главите и храна. А и ценностите им са били непоклатими. Дядо ми за пръв път е целунал баба ми на сватбата. И никога, никога не са си изневерявали. Баща ми бил щастлив да щъка постоянно около тях, а не като мене - още на две и нещо са ме зафичили в яслите. И каква мъжественост и чувство за семейственост после да очакваш? Ако не беше християнската вяра да ми преинсталира мирогледа, аз дотогава знаех само едно - да угаждам единствено на себе си. Женският пол го ненавиждах вдън-душа. Ако можех да го поизпържа за свое удоволствие, ставаше. Иначе - не.

И като гледам, това е поколението, което и в момента расте у нас без Христовите ценности. Отвън искат да изглеждат като мъже. Помпат бицепси, трицепси, ваят плочки, гърбове, рамене... (а жените по същите тия причини се силиконизират, ботоксират и тям подобни). Не знам дали вече сте чули, обаче в момента хит на пазара били миглите за мъже. А и лак такъв отдавна има... Въобще, върви тотален култ към Визията и Тялото. Върхът на всичко това са живите кукли Барби и Кен, пръснали стотици хиляди долари за стотиците си пластични операции. За да се превърнат в какво? В някаква стъписваща ни гротеска. А отвътре в целия тоя показен кич е разлагаща се гробищница. Ето това е, за което се плащат луди пари и хората стават до гроб длъжници на банките. Поддържат горещи нива на зрелищност и атрактивност, като се пръкват в техни зомбита. Както и на онези, които всъщност инжектират демонизма си в цялото това бляскаво шоу. Костюмите им какви били... роклите им... къщите им... колите им... А аз искам да ги питам какви кошмари сънуват наяве и насън? Дали и те затова не посягат към опиатите като нещастните фейс-икони Мерилин Монро и Джим Морисън? Понеже няма чак такова съдбоносно значение как изглеждаш, нито какво притежаваш на тоя свят, а кой е тоя, който теб те притежава в действителност. Свободен ли си, за да можеш ти да избираш, ти да решаваш и впоследствие да се посвещаваш с цялото си убеждение и сърце, или не си? Първото те изгражда като истински мъж и като истинска жена. Обаче второто - то те употребява като една почти безполова марионетка. Вече откупена, понеже се е продала сама.

*

“Да продаваш грях е лесно” - това го знае всяка продажна душица, която оглозгва греха до кокал.
И той нея - също.
А праведността се купува.
Като се съразпваме заедно с Исус на Кръста.
Аутодафето на нашето Его.
Неизплатимият, всъщност, Божествен дар.
Но тогава над нас няма власт нито тоя преминаващ като метеор пред очите ни свят...
...нито червеят, гризящ съвестта ни...
...нито огънят на преизподнята...  

*

Човекът прави парите, ала парите не могат да направят човека - освен когато вече е позаприличал на човек (искам да кажа, по Божий образ и подобие, а не по родството си с Тошко Африкански :) ). Ако алчността кади на Мамона от върховете на своите грамадариуми от всевъзможни излишества и приема властта му, за да граби, експлоатира и мърсува, то тогава Перлените врати на Рая се смаляват повече от иглено ухо за всички онези кервани, влачещи ли влачещи Клондайк след Клондайк...

“А отвън ще бъде плач безкрай и скърцане със зъби”...

*

Според Библията, неточните везни са мерзост и богохулство („Притчи“ 11/1). Затова пазарът трябва да бъде място, където не просто да се продава или купува, а да се въздава справедливост. Кога в България най-сетне ще започнем да гоним търговците от Храма, но да изграждаме храмове от всеки един вид бизнес? Ако пазарните ни играчи и шмекери дръзнат да осветят себе си точно като такива храмови служители, само тогава те ще познаят истинското Божие благословение. И няма да са по лесния и трагично-комичен начин господинчовци за един ден...

*

Ние тук все още пролетарски мразим богатите, склонни сме да крадем откъде ли не, самосъжаляваме се в окаяното си битие, ама като цяло хич не правим достатъчно настойчиви опити да го променим (нито в личен, нито пък в обществено-политически план). Да не говорим, че имаме манталитета да се оправяме поединично, или най-много в тесни престъпни или полукриминални групи, където алчността е обратно-пропорционална на сигурността на живота и обикновено прецаква обладаните от нея. Постоянно се надхитряме и с работодатели, и с бизнес-партньори, и с измамницата-държава, а пък приятелите си губим по класическия Шекспиров маниер: просто им даваме пари назаем. Оу... и това, разбира се: готови сме даже да си продадем гласа за едното миризливо кебапченце, понеже заради мързела си няма и да се напънем да го изкараме, а ни е по-лесно да разпродаваме себе си ей-тъй... на безценица - за да преживяваме криво-ляво. А знаем, че свещените еврейски писания само осъждат сребролюбието, но не и стремежът към придобиване на богатства (а парите и вещите са само част от тях). И това е така, понеже в ценностната система на истинския богаташ те са дар Божий, който да споделяме с ближните си. Със сигурност за евреите парите не са проклятие, а са благословение, с което свободно можеш да служиш както на Бога, така и на хората (даже те използват една и съща дума за работа и за свещенодействие - “авода”). Богатството е преди всичко задължение и отговорност, средство за създаване на блага и за превръщане на пустините в живота ни в райски градини. Ако не дай си, Боже, случаят опре до "Парите или живота?!", ние съвсем естествено сме склонни да се лишим от притежанията си, само и само да останем живи :) Ала във всички останали случаи би трябвало да предпочитаме да богатеем и с едното, и с другото. Бедността може и да не е порок, обаче "сиромах човек - жив дявол", както мъдро го е казал народът ни.

*

Прабългарското и славянското езичество бяха насилствено асимилирани от едно уродливо копие на християнството - и то с цената на кръвта на невинни деца. Не стига това, ами малко по-късно родихме, отгледахме и заразихме света с богомилската гностическа ерес (наследена през 20-ти век от нейната модерна дъновистка интерпретация). Вярвам, че това оскверняване на чистотата на Христовото спасение е една от основните причини да паднем под табаните на Аллах и под ударите на ятаганите и боздуганите на неговите мюсюлмански орди. Където придобихме този робски манталитет, с който трябваше апостол от ранга на Васил Левски да воюва отново и отново, докато сам не увисна на бесилото, покосен от неговата предателска ръка. И понеже не дръзнахме сами да извоюваме свободата си тъкмо поради това, се наложи други да проливат кръвта си за нея. Обаче най-лошото е, че трябваше да си платим за „услугата“ пак с цената на собствената си... пълна зависимост... И позор... О, да! Всред въртопите на едно почти нестихващо национално самоизтребление. Превихме отново гръбнак пред озъбения ръмжащ ислям, а с комунистическия гнет и мафиотщина сякаш пак се примирихме. Но никога... никога не е късно да си спомним, че само вярата в Исус и Неговите истини ще ни направят свободни. Не само като личности, но и като общество...

*

Може да се наричаме всякакви: „православни“, „протестанти“, „католици“. Но докато не се освободим от доброволното си заточеничество на нашите малки островчета на спасение, където обикновено ближем собствените си рани и медитираме в изолаторите на мистично реещите ни се полувери-полуутопии, ние не можем да бъдем „квасът на Царството“ в тоя свят. Лутер го направи в своето време. Левски - по своя си начин. Самият Исус не основа манастир, нито построи храм, нито даже параклисче освети. Обаче беше наречен „приятел на бирниците и грешниците“, понеже Го бе грижа за тях. Всичко, което Той представляваше, което имаше и което можеше да прави, беше посветено на най-дълбоките нужди, копнежи и стремления на техните сърца. Животът Му, смъртта Му, възкресението Му... Думите Му, делата Му, чудесата Му... Абсолютно, абсолютно всичко беше заради тях. Той нямаше накъде да се възвисява повече от това - да зареже цялата слава на Небето, царствеността, божествеността и господството Си там, за да дойде и да се сприятели с такива създания като нас. Издевателстващи върху себе си и върху себеподобните си и тотално обезобразени от греха... Но Исус се обвърза и се сближи със сребролюбеца, с блудника, с маниака, със злодея... И то по възможно най-заветния... по възможно най-вдъхновяващия и преобразяващ ги начин... Същото се случва и сега. Стига да приемем поканата му за приятелство, обаче не по тоя формален начин, по който това нерядко става във „Фейсбук“. И всеки, който обича своя Господ, не може да не създава такива връзки от типа: „Земя вика Небе“ и „Небе отговаря на Земя“ :)

 *

Не можем да живеем без вяра и без убеждения - те са ни толкова скъпи, колкото е ценността на собствения ни живот. Но Библията поставя любовта даже още по-горе и от тях. Понеже ако и да творим чудеса от подвизи и да се самовъзпламеняваме като небесни светила с огъня им, не се ли научим, изпепелявайки еготата си, да палим с него другите, значи нищо не сме... Не подлежи на разискване: вярата принадлежи на нас. Обаче чрез силата на любовта, ние би трябвало да принадлежим на ближните си...

*

Явно има страшно много ситуации в тоя живот, в които ще искат да те купят за три, трийсет или триста сребърника. И ако успеят тогава сигурно ще решат, че могат да направят на миш-маш по свой собствен вкус всичките ти ценности, убеждения и принципи. Което ще означава да изтръгнат живо сърцето ти, за да го жертвоприносят на техните трапези за канибали и демони (звучи страшно и като някакво фентъзи, но такъв е духовният характер на тия юдови сделки). И наистина единственото, което може да те спаси от вечния кошмар да продадеш душата си на дявола, е да си спомняш отново и отново на каква цена бе откупен преди повече от две хиляди години. На цената на Божия живот! Което те прави абсолютно безценен и непродаваем на спекулативната борса в света. Затова - след като вече сме Негови, защо ни е да ставаме „роби на човеци“?! („Първо послание към коринтяните“ 7/23) 

*

Зазидан до живот в каторга
и осъждение като китайска капка
влудяващо да я превръща в морга,
дорде увива мама с черната забрадка...
дали това е най-проклетото мъчение?
Или да гния бавничко в калта безбожна,
разлагащ се в греха, не молещ за спасение,
но да наричам „СВОБОДА“ съдбата си каторжна?


ВСИЧКИ ХОРА ВЪЗДИШАТ ЗА СВОБОДА. НО НЕ И ЗА ИСТИНАТА, КОЯТО ЩЕ ГИ НАПРАВИ СВОБОДНИ - ИСУС ХРИСТОС.

Пътят на човека води до безнадежден край; пътят на Бога води до безкрайна надежда.
Поздрав за постовете!
Хубав и слънчев ден от мен!
Дора

Сърдечен поздрав и от мен,

Ангел