Още със своето раждане всеки потомък на Адам и Ева първо изплаква копнежа си по техния изгубен Рай. А майчиният скут би трябвало да е онова люлеещо те небесно лоно, където всяка целувка, всяко докосване и звук се превръщат в карнавални любовни зари. Гукаш и дори пищиш от удоволствие, усещайки се като едно неизразимо желание да зърнеш най-накрая лицето... сияещото слънце над теб. И когато прогледнеш най-накрая през пелената - УАУ! - виждаш Божий образ, надвиснал отгоре ти.  

Нали това сме търсили винаги? 

Макар и смътно и неосъзнато, но дълбоко в нас още оттогава извира влечението ни да видим Отец. 

Извира и тече през долини на скърби и мрачни сенки, където сме Го изгубили... 

Авраам Го посрещна преобразен като тримата странника; Моисей видя Божията ръка да изписва скрижалите; Илия бе разлюлян от земетръса и огъня Му, чу гласа Му; но на никой от тях не му бе позволено да Го зърне лице в лице. 

Огромна, тежка и непроницаема бе завесата, разделяща Апотеозът на светостта във вселената от очите на греха.

Всъщност, точно тая завеса винаги е изкушавала човешките религии да се опитат да проникнат зад нея. С магьоснически слова да обрисуват своите въжделения и представи, да градят пясъчни вавилонски кули и да ги представят като храмове за стълпотворения на цивилизациите. Използвайки завесата като платно, те прожектираха върху нея своите фентъзи-истории в 3D и предизвикваха масови халюцинации. Скулптурите им бяха изящни, стенописите с ореолите им - сакрални. Сякаш завеса изобщо нямаше, докато Бог не я раздра отгоре до долу на две с предсмъртния вик на Сина Си („Марк“ 15/37-38).

Тогава Той ни показа лицето Си. Но „то нямаше благообразие, нито приличие, та да го гледаме, нито красота, та да го желаем. Толкова бе погрозняло лицето му! - повече от лицето на който и да било човек...“ („Исая“ 52 и 53 гл.)

И отвратени, ние отвърнахме очи от Него и Го презряхме...

И пак не можахме да Го познаем...

Понеже този път - и завинаги, Той бе взел и лицата ни, и личните проклятия за нашите грехове...

 

И аз имам една такава визия, за завесата, която разделя човешкия от отвъдния свят.
И ако хората не са твърде много вързани в земното си, материално битие, и ако желаят, могат да надникнат отвъд и да видят невидимото.

(по тоя повод, ето нещо кратичко и силно)

В Библията е написано, че Бог пази милостта си за хиляди поколения, но Неговият съд се простира едва до внуците и правнуците на родителите („Изход“ 34/7). Ето какво значи „милостта да тържествува над съда“ („Яков“ 2/13). Всъщност, последствията от греховете ни на практика са неизбежни и какво сърце на баща, какво сърце на майка трябва да имаш, ако знаеш, че ги причиняваш на най-най-милите си?! Виждаме как лошите семена правят плода ни гнил и въпреки това продължаваме дебелокожо, коравосърдечно да ги сеем. Спрем ли се обаче да го правим, разкайвайки се за нашия егоизъм, алчност, похот и всякаква друга злотворщина, ще разчупим семейни проклятия и ще изпратим небесни благословения до своите потомци от Бог на милостта. А тя е вечна и денем и нощем ни зове при себе си...

Говорим си с един приятел и той ми казва: „Харесват ми хората, които правят нещата със страст, с изгарящо желание. Така няма как да не запалят и другите.“ Веднага си припомних думите на Исус: „Огън дойдох да хвърля на земята; и какво повече да искам, ако се е вече запалил?“ Нашият Господ е дошъл тук с мисията да ни възпламени, да ни превърне в бушуващ пожар и неизтляваща стихия. Да ни запали като светилници. И тогава не просто думите ни - делата ни да светят. Да бъдат като въглените, парещи върху Божия олтар. Не е ли Изкупителят ни „огън пояждащ“? И не иска ли в такива пещи за греха да превърне и нас? Що за вяра е това, криеща се в пазвите ни? Дори да блещука оттам с кръстчета разни - златни, сребърни, медицинско-стоманени... Ако сме хладки, няма ли Бог да ни избълва? („Откровение“ 3/16)

Какво става с децата ни? Буквално за няколко часа ми се случиха две на пръв поглед незначителни събития, които обаче ме накараха вътрешно да потреперя. Понеже страстта на Мила напоследък е да кара кънки в нашия парк, ние я извеждаме, за да й се наслаждава. Но ето, че една нейна приятелка дойде при мен и няколко пъти „припадна“ в прегръдката ми. Все ми казваше детето, че умира и че иска някой да я спаси. Споделих на Аги, че сигурно й липсва бащата - иначе защо да ни разиграва такъв цирк? Но когато малко по-късно едно друго детенце, на което само се усмихвах с искрено възхищение, три пъти дойде при мен, като ми чуруликаше: „Тате, тате, татенце!“, аз буквално се сринах. А бабата все си го прибираше с оправданието, че татенцето било надалеч, понеже печелело пари...

Ако ценим някой и има защо, а той се прави на „дръж ми шапката“, какъв е проблемът да продължим да му пазим мястото в специалните ложи на нашите сърца? Широко ли е там, можем да поберем и приелите ни, и отхвърлилите ни. А за най-презираните и за най-унижаваните, кажи, майко Тереза: дали ти им беше достатъчна?

Сякаш с времето се забелязва, че някои Техни Величества, които искат да се превърнат в икони за поклонение, завършват като едни обикновени карикатури, на които хората реагират къде с присмех, къде със съжаление. Приземяването навреме не е ли за предпочитане пред сгромолясването отвисоко, ако смея да попитам?

Не знам как едно време са си изливали емоциите по седенките, по стъгдите и по чешмите, където ергените са напивали водата от менците на момите, понеже за пръв път брадясах в епохата на рокаджийските купони до изгрев слънце. А там от вълнение не можехме да заспим почти до обяд... Обаче ето, дойде ерата на Фейсбук и сега всички, които не щем да бъдем демодета, налетяхме тук да се вихрим и тук да словоизлиятелстваме :)) Но както и да е - не ми пука, че наоколо нямало кавали... или гайди... или убийствен саунд. Човек винаги има нужда да сподели... Големите тиради да ги оставим за големите оратори и не го казвам с ирония, понеже такива все се намират отнякъде. Аз само искам да се похваля с моята жена. Пак успя да ме впечатли по време на тоя отпуск и защо да бъда оня терк, който да не й го признае? Пльоснали сме се примерно ние по шезлонгите. Аз нехая, съзерцавам миражи, почти удавен в халба бира от „Ледена епоха“ едно, две или три, примлясквам пяната, докато тя се стича по брадата ми и направо плаче да бъде обръсната, както Gilette си мечтае да смъкне брада от Зи Зи Топ :)) А моята Аги ме лишава в тоя момент от компанията си и предпочита да се заговори с мюсюлмани. Бяха семейства и чувах как тя правеше комплименти на жените; подаряваше кремовете си и геловете си от качествено алое на децата им с изгорели като в крематориум рамене и носове; споделяше за вярата си в Исус, без да и им продънва ушите с някакво истерично религиозно сопрано. По някое време се присламчвах и аз, усещайки нуждата да я подкрепя като мъж. Заигравах се с децата, които не знам защо, но някак винаги са ме привличали. После те споделили на майките си и бабите си, че също са ме харесали. Трудно ми беше да им покажа колко много ги обича Исус, но поне се опитах. Понеже дори и за час-два се виждаше как бащите им ги неглижират, а в някои случаи дори ги използваха като евтин робовладелски слугинаж („Донеси ми бира!" "Донеси ми картофки!" "Донеси ми кюфтета и кебапчета!“). А в басейните нямаше кой да се топне с тях, да поиграе на топка, да им демонстрира как се плува над вода и под вода. Надвили си на масрафа хората в Германия и яко се разплули... Усетих как Аллах продължава да „благославя“ от Ориента с обезчадяване, с еничарство от модерен тип. А самите мюсюлмани се държаха с нас толкова приветливо, че нямаше как да не ни станат симпатични. Макар че моята жена, мисля, първа ги спечели. И аз се гордея с християнка, която можа да навали Христовата любов дори и над техните слънчасали глави...