Имам няколко добри познати, а също и един приятел, за които _{^{отчуждението - и дори ненавистта към родителите, са станали като хапчета за приспиване и за спокоен сън. Не искат за нищо на света да им простят прегрешенията към тях, изоставянето в най-важните моменти и в най-критичните фази на израстването им, решили са, че могат напълно да ги изтрият от живота си и да продължат напред „без тия дъртофели и навлеци“. Боли ме за тях, понеже виждам как отсичайки корените си, те постепенно изсъхват, красивите им зелени корони постепенно пожълтяват и опадват, а до цвят и до истински сладък и сочен плод те никога не стигат. А са толкова готини, толкова умни и надарени! Защо такъв ценен потенциал се разпада като в ядрена реакция? И точно както в нея, те се превръщат в оръжия за самоунищожение, а дори и за масова кремация на околните. Понеже примерът на отцепредателството пълзи като радиация наоколо. Бащи и майки, свекъри и свекърви, тъстове и тъщи... Погледнали ни накриво, изтърсили някаква дивотия от старческо слабоумие по наш адрес, уау, пък не ни дали къщи, лишили ни от апартаменти, не ни завещали вили, коли и ниви, да му се не види! И какво от това?! А Бог не ни ли е заповядал да ги почитаме, за да живеем добре и дълго? Така заради непростителността си и заради ненаситния покемон на материализма си ще изпуснем безброй щастливи и благословени дни. А най-фаталното за нас ще е, ако се лишим от Небесното царство. Паролата за влизане в него от векове е ясна: ИСУС. Но тогава, когато Му бъдем верни... И само тогава, когато сме Негови...}}