Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04 17:38 - Вместо приказка за великденското зайче - II
Автор: anlov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 303 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 08.04 22:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Нито се самосъжалявам, нито искам да си правя публично харакири. Но понякога се чувствам много неловко, когато някои мои познати, които явно не ме познават хич добре, си правят опити да ме превъзнасят в техните фантасмагории. Знам, че е с добро чувство и от симпатия, затова не им се сърдя. Самият аз също съм склонен да ги рисувам като Пикасо в неговия „розов период“ :) Обаче преди малко ме връхлетя усещане за мен, което изобщо не беше розово. В зимовището на новата година през очите ми минаха толкова много грешки, които съм направил. На моменти съм бил кофти съпруг, студен баща, незаинтересован син, християнин-плужек, наемен хамалог вей-хай-вей, а също и безхаберен тип, отдаден само на собствените си хобита и удоволствийца. Изговорих през това време хиляди глупости и празни приказчици, подминах хора, нуждаещи се от мен, изричах прокурорски обвинения и издавах съдебни присъди, без въобще да съм имал дори и съдрано парцалче от тогите, позволяващи ми това. Обаче усещах как ми харесва да бъда самозванец както тук, така и там. Приемал съм, че въздухът под налягане би трябвало да тежи даже повече, макар толкова да съм искал да сме Божията тежина на слава заради Него и заради Царството Му. Естествено, няма как Господ да не употреби някоя и друга сърдечна дума, споделена искрено и с вяра, за да Му покади като тамян. Обаче ние никога няма да грейнем ореолни, та да бъдем използвани за Неговите цели и намерения. През сълзи на очи днес отново прозрях, че само... само поради милостта Му е... Поискаме ли го, Той наистина ни очиства и обновява с пролятата си за нас на Голгота кръв...

*

Преди малко се запознах с един полусляп и куц възрастен човек, който дошъл от село да живее при сестра си в София, понеже друга подкрепа в живота не му е останала. На всичкото отгоре, напоследък се усилила и епилепсията му, получена още в четвърти клас след кошмарно преживяване (два-три пъти всяка седмица получавал тежки припадъци). Отчаян и напълно съсипан, старецът не виждал никаква надежда за себе си. Но скоро му се случило да срещне 15-годишно бедстващо момче. Сърцето му не издържало и той му дал последното, което имал, за да може момчето да се закрепи и да оцелее някак-си. Тогава, през нощта, сънувал как едно бяло гълъбче му кацнало на рамото и му прошепнало с човешки глас: „Не бой се! Аз съм с тебе!“ „Какво беше това гълъбче, че така ме съживи?“ - попита ме, задъхвайки се и насълзявайки се дядото. Бяхме в поликлиниката, наоколо имаше толкова много хора и аз положих неимоверни усилия, за да запазя самообладание. Тези, които ме познават, могат да се сетят какъв е бил отговорът ми. И знаете ли какво? Само като чу за Исус, човекът започна неудържимо да плаче и да се тресе целият. Опитах се да го успокоя. Но в същото време, мисля, че разбирах какво му се случва. Хората - с каменни изражения в тоя момент, явно вече бяха чували за това Име...

*

Ако не прекарваме достатъчно време с децата си, няма как да им предадем факела на нашите ценности и вяра. Нито със засипващата жарава в пещта на нашите желания става, нито с лумващите от време на време молитвички само. На нас са ни нужни посветени и заветни взаимоотношения с тях. А на децата ни - дори още повече. Печелим отново и отново... ден след ден и час след час най-свидните си, като ги обичаме на нивото на техните практични нужди в тяхното собствено ежедневие. Нали те израстват, почти хипнотично вглеждайки се в нас? Търсейки примера, опората, вярата, надеждата и любовта в своите собствени създатели. Не им ли ги дадем, бидейки до тях посред болките и неизброимите въпроси на израстването им, ще ги връхлетят узурпаторите на невинни души - каквито са медиите, улицата, яслите, градините, училищата... А техните предложения и съблазни винаги се оказват деградиращи... Още от времената на индустриалната революция, която направи майката изнемогваща труженица, изтръгната от дома. Комунизмът повтори това извращение по свой собствен начин - майката хвана първо сърпа, после чука, кормилото на комбайна и трактора, докато чадата й (както всичко останало) бяха одържавявани. Таралежчета, на които насилствено бяха изтръгвани бодличките и превръщани в плазмодии като голи охлюви. Сега европейският светски либерализъм и хуманизъм - чрез оръдията на своя мултикултурализъм, феминизъм, хомосексуализъм и размиването като с жандармерийски шлангове на етническото ни и полово самосъзнание и идентичност, се опитват отново съвсем необратимо да ни деградират. Няма да им се получи, ако прегърнем семействеността, рода и нацията си според вековната християнска традиция. Божието Царство на нашия Господ Исус Христос се гради точно чрез тая възходяща градация...

*

Любов към враговете на Кръста не означава да ги пуснеш като осквернители, изнасилвачи и опустошители на твоя християнски дом, а да го защитиш и да се погрижиш първо за своите си, за да не се окажеш и от безверник по-лош („Първо послание към Тимотей“ 5/8 и „Галатяни“ 6/10.) Ако изпълниш това условие, тогава бъди добротворец на воля дори и към кучите синове наоколо и към най-най-проклетите дъщери! Обвини ме, че просто си хейтя, обаче аз ще ти кажа, че десет години съм се опитвал да го правя с най-мразените, с най-низвергнатите деца на България. Вадили са ми нож, заплашвали са ме и с убийство, за да се откажа (когато обикалях софийските потайности). Но дори и моите печени колежки не го направиха. Нито мутри, нито наркодилъри, нито сводници, нито педофили успяха да ни прекършат крилата. Тссссс... и тогава дойде тя... Общината... Веднага се усети, че милосърдието не е държавна практика. Така че го очаквайте само от държавата "Утопия"!

*

Днес ме привикаха да се явя като свидетел по дело ХYZ в „Съдебната палата“. Навремето мой приятел работеше там като криминолог, но понеже беше близък на „самоубилия“ се прокурор Николай Джамбов, джелатинът Филчев и него го докара до лудост и до желанието да избяга колкото се може по-далеч от тая държава. Спомних си, че когато отидох да го видя в кабинета му тогава, той вече беше направо смачкан от оказвания му всекидневен тормоз и аз се почувствах така, сякаш ме бяха телепортирали с нагайката във времената на Лаврентий Берия. Та влязохме ние с адвокатката в съдебната зала и ето, отново почувствах същата атмосфера. Въздигнатият по един тоталитарен начин таван сякаш ми внушаваше: „Бог високо, цар далеко.“ Вторачих се в претенциозната фризура на съдийката. Оу, и каква дикция само! Веднага си я представих как коли и беси с корона и жезъл. (Е стига де, нагайките са за по-нисшите чинове!). В следващия момент ме приканиха да напусна залата, за да изчакам призовката отвън. После ме помолиха пък да конвоирам един друг призован до тоалетната, за да не избяга :) Отново се върнах в залата и отново бях натирен отвън. Замечтах се за Христовото милостиво съдилище... Но изведнъж се озовах в суровата реалност и съдийката ме метна. Усещах в гласа си емоция и ангажираност до степен на недостиг на въздух и преглъщане. Но къде си тръгнал, бе, братче?! Протоколност, суха като пустините Гоби, Сахара и пасбищата на овчарчето Калитко, ме накара да попритихна. До мен прокурорската тога, увенчана с женска глава, така и не помръдна. Нито гъкна, нито мъкна. Погледнах да видя дали ще открия дори и следица от мимика върху нея, но мернах само една красива и безизразна физиономия. С нейното „Неам въпроси“ за трети и последен път ме натириха от залата. С мисли пък колко е належащо да се реформира съдебната ни система от съветски тип аз потънах в метрото. Не бях го ползвал от много време и се молех дано успея да се справя с билетчето така, че да ме пусне запрещанката на входа. Озовах се в мотрисата как да е и попаднах на десетки млади и по-стари хорица, вторачили се в смартфоните си. Отсреща трима „юноши бледни“ бяха сложили слушалките си и атрктивно и гламаво се поклащаха като на техно-парти. Нямам умно телефонче не понеже съм против, а понеже ми липсва и грам тръпка към технологиите. Така че си изкарах допотопния вестник и усетих как веднага се превърнах в нещо като кръпка върху дизайнерски „Армани“. Обаче ме владеше чувството отпреди час, че наоколо всичко е застинало като във времева пустиня на някакво тотално отчуждение. И какво облекчение беше само, когато излязох от подлеза и видях една майка леко да подръпва косите на дъщеричката си, като й подвикваше: „Родих те толкова красива, ма! А ти снощи да не се изкъпеш и сега косата ти е на клечки. Трябва да се грижиш за себе си бе, маме!“ :) Ех-ех-ех... здравей отново, живот!

*


Светска власт, която счита себе си за независима от Божията и не я признава за върховна, а себе си - като проводник на нейните ценности, принципи и закони на земята, няма как да не е безбожна, корумпирана и тиранична (в една или в друга степен). Същото се отнася и за религиозните власти, печелещи от търговията с души и затова тънещи в охолство в пищните си институционални храмове - такава мерзост винаги води до запустяването им и до превръщането им във „варосани гробници“ и „разбойнически вертепи“. А особено брутална е тяхната симбиоза, понеже налага уродлив религиозно-държавен монопол върху цели общества. Обаче Господ Исус Христос, Неговото Царство и Църквата Му, са войнстващ антипод на цялото това мракобесничество. И много преди Второто пришествие тъкмо то ще усети посред пиршествата на търбусите си тяхното нашествие :) Защото под престилките си на слуги синовете и дъщерите Божии имат всеоръжия, срещу които никой враг не ще успее. ("Исая" 54/17 и "Ефесяни" 6/11-18)


*


Апостол Павел, плуващ на една греда от кораб след корабокрушение - такова е моето виждане за християнството в тоя мътен, дълбок и удавнически свят. Но защо не, ако това е цената, за да свидетелства на Цезаря?! И ако това впоследствие ще срути цялата римска империя, градена върху разкош, хедонизъм, извратеност, насилие и отвратително богохулство... Иначе нищо против благословенията, стига да не изместваме Бога с тях в нашия живот. Просперитетното християнство с нищо почти не се различава от вавилонщината на корпоративно-поднебесно-надигащият се свят - Империята, която отново безбожно и безскрупулно щурмува небесата. Парите, кариерата, славата и удоволствията са тяхното обсебване, докато газят ценности, личности и животи. Да не би това да е за нас?!

*

Да бъдеш лицемер, който мисли едно, говори друго, има трето предвид, а прави четвърто на сцената, обаче зад завесата - пето (и точно това му е коронната роля, пък останалото са просто напъни и имитации), си е традиционният спектакъл в тоя свят, независимо дали афишът му е светски или църковен. Тартюф явно е вечен образ и никога няма да увехне, понеже неговите поклонници - тайни или явни, му мрат по призванието и занаята. Не ми се вярва някой човек да не е изкушаван ежедневно от лицемерщината да се прави на такъв, какъвто не е, за да си постига скритите цели и намерения, но тук явно въпросът винаги опира до нашите ценности. Безскрупулността и перфидността са отвратителни. Но не по-малко коварен е и страхът да се конфронтираш с общоприетите, налагани агресивно от безбожната либерална пропаганда световъзприятия и канони, за да отстояваш собствените си възгледи. Средата около нас е доста тинеста и винаги ще се опита да ни изцапа и всмукне. Трябват ни съпротивителни сили, които за мен винаги са идвали чрез християнската ми вяра. Тогава, когато съм хладък и компромисен с нея, пропадането ми в някаква яма сякаш като по закон Божи е бил пътят на моето отстъпление. И като си мисля за това, няма как да не се сетя за моя дядо (кръстен съм на него, обаче повече от това - обичта му и примера му завинаги ще си останат отпечатани в сърцето ми). Та не помня никога, никога, никога дядо ми Ангел да е казал едно, а да е направил нещо друго. Беше пестелив на думи и на обещания. Обаче олицетворяваше с живота си всяка една своя дума и изпълняваше всяко едно свое обещание...

*

Когато Господ каза, че хората Му погиват поради липса на знание, това най-вероятно означаваше невежество по отношение на Неговите Слова и Дела, записани от пророците Му. И както в случая се вижда, невежеството не беше омилостивено и опростено, а даже беше изговорено предупреждение, че то винаги е водило - и винаги ще води до погибел. Така че духовното просвещение е път за спасение както на самите нас, така и на хората в нашето собствено обкръжение. И ако Библията му се струва архаична, ние трябва да я преведем и споделим на неговия език, понеже помним, че Вавилон тотално е разбъркал езиците. Съвременна християнска апологетика ли? Оу, защо не! Обаче явно, че тя няма как да звучи схоластично-средновековно. Нито пък синодално и пастирски-агентурно, понеже силата на Божието слово винаги се е доказвала в плът и кръв и на дело в живота. Неговите прокламирани, обаче неживяни истини само ще ни прокудят с бич Божи от Храма. „Говорещите глави“ на християнството не винаги са от най-верните последователи на Исус, често са такива от тщестлавие и алчност, а така само замятат върху себе си мантията на Юда. Смъртоносно е да се храним от „дървото на познанието“, отхвърляйки „Хляба на Живота“. Което не значи да не развиваме интелектуалния си потенциал и за всеки голям ум да приготвяме клада. Значи единствено да бъдем неразломени и цялостни в мисли, намерения, мотиви, думи, дела. Тогава никоя зла сила не може да заглуши арфено-кинжалния звън на свидетелствата ни. Да не би да успя с Йосиф, Моисей, Данаил, апостол Павел?! Не последваме ли техните стъпки, ще угаснем, без да ги продължим и да оставим следа към хоризонта и към необята. Наднационалните и бюрократично-държавните елити - заедно с озверелите глутници от всевъзможни компании и корпорации, тогава ще си отгледат достатъчно изкуствен интелект в една безмозъчна и куха духовно-интелектуална среда. Нарича се „Робството на модерността“...


*


"Новото създание в Исус Христос" е разделителната линия между спасителната вяра в Кръста и религиозната имитация на човеците, пълнеща очите отсреща в спектаклите на невидимите от тях герои като Гордостта, Лукавщината, Лицемерието, Сребролюбието, Фарисейщината. Помните ли? - всички те имаха ключа на знанието и как да преминат в Божието царство, как да изтръгнат жилото на смъртта и да възкръснат за нов живот. Обаче нито се възползваха от него, нито пък го дадоха на простосмъртните. Такова знание се превръща в тайно и забранено, в окулт. Не случайно то се изроди отново малко по-късно, издигайки кладите на средновековното мракобесничество. Ако „даром сме получили, нека и даром да даваме“, нали? Така бяха призовани първите приятели на Исус - те оставиха всичко - само и само да бъдат с Него. И доказвайки верността си, получиха настойничествата на тайнствата, откровенията свише за Божието царство, мандата да споделят това, което се завещава като най-безценно на най-най-скъпоценните. Отдадоха животите си, обаче не измениха на Исус. Така и нас приятелството ни с Него не ни ли задължава? Да споделяме думи на живот. И още повече - живот без думи! Останалото... О, то е както обикновено... Една искариотщина за трийсет сребърника... Поредният фарс от най-отвратително, долнопробно естество...

*

Християнската вяра не трябва да се затваря в един интимен свят, където тя може да влияе благотворно единствено на личността, която я притежава. Да, оттам се започва - вярата ще изгони първо нашия вътрешен мрак, но не бива да се задоволява само с това. Исус казва, че когато се запали едно светило, то не трябва да се крие, а да се сложи на видно място. Светилникът на Христовата вяра трябва да осветява всички сфери на нашия живот и живота на обществото. Нашият Месия е не само Глава на Своето Тяло - Църквата Си, но и "Цар на царете и Господ на господарите". Това значи, че всеки, именуващ себе си „християнин“ и всяка - абсолютно всяка обществено-политическа власт, би следвало да е под Неговия скиптър. Това реалност ли е днес? О, не-не-не - изобщо! Божията воля е ние да сме синове и дъщери в семейството Му, а не наемници с кариеристично-меркантилни амбиции. А властите - наши слуги (думата „министър“ произлиза от латинската ministerium - служител; точно както Исус е казал, препасвайки престилката Си, че който иска да стане голям между човеците, ще му се наложи да им служи на колене в удовлетворяването на техните нужди, а не господарувайки, грабейки и вилнеейки над тях). Така че наш дълг е да изтръгнем управлението на земните дела от сатанинския узурпатор и да го възвърнем на единствения законен Цар. Исусовата молитва винаги е била Божията воля да бъде на земята така, както е и на Небето.


*


Църквата като институция, отделена някъде там - със своите коридори и кабинети на властта, с бюра вместо олтари и с титли и санове вместо сърдечни служения, все по-малко ще влияе на обществото ни. И ще бъде разпознавана или като пазител на формални традиции, или като секта, ако упражнява "духовен" тероризъм в убежденията и действията си. Обаче Църква, която се разпръсква всред населението ("Деяния на апостолите" 8/4) и се засажда здраво всред него, учейки, работейки, празнувайки, жалеейки денем и нощем заедно с него, ала отстоявайки небесния си облик и призвание, докато споделя бремената му, ще представлява тъкмо онова синапово зърно, от което Исус каза, че израства самото Царство.


*


Наконтени, фризирани, напарфюмирани, като „божи кравички“ налазваме Храма. Подскачаме, пърхаме, пляскаме. Нали всяко успешно шоу трябва да продължи?! В повечето случаи обаче стапяме восъчни или парафинени свещички. После излизаме от светилището с усещане за добре изпрани съвести. За да сме такива, каквито винаги сме били. Лъжливи, крадливи, дребнави. Цинични, перверзни, фекални. Себевъзнасящи се и всичкоядни. Тъпчещи безброй паразити в нас с какви ли не отрови. Едновременно химероични и диаболични. Престъпни умове, действащи с опасен чар и не без кадифени ръкавици. Колкото идолопреклонни, толкова повече Богонепреклонни. Обаче там... точно там Исус ни претегля грам по грам и ни измерва сантиметър по сантиметър... Готов винаги да ни прости, ако искаме сърцата ни да бъдат с Него... Стига ние да не се отричахме така от нашия Спасител, Той никога няма да се отрече от нас...


*

Ако душите ни имаха кожени обвивки и ние можехме да ги видим, сигурно те щяха да са набраздени от възпаления, прорези и наранявания много повече, отколкото са телата, които обитават. Спомени нагнояват, рани гангренясват, пораженията са болезнени и кървят ли кървят... Дали ако не обикаляше като призрак наоколо, злото щеше да е по-малко свирепо и безпощадно? И когато омразата му те посече, дали тя не се удвоява и утроява в предизвиканото от нея „сладко отмъщение“? Но дори и стаеният в непростителността ни гняв мислено му отмъщава отново и отново. Въобще... може ли така то да има край? Не! Понеже това е неговият естествен начин да се самовъзпроизвежда. Като вампирясването, причинено от ухапването на вампир.

Тогава?

Знаем го: този зъл дух се бои само от Кръста.

И с право, защото там ние се срещаме с Бога, а той не е поканен на срещата. :)

Проблемът е с кого избираме да бъдем обаче, когато прогоненият се завърне с още по-коварен план...


*

Простените от Бог прощават като Него (ами минимум седем пъти по 70 на ден :) ). Непростени са единствено онези, които никога не са поискали прошката Му.

Те се задоволяват ежегодно с ритуалната човешка снизходителност...


*


При нас "кръвта на Исус" всячески се използва като магическа формула, мантра и заклинание срещу злите сили. Но наистина тя е всепобеждаваща само и единствено, когато ни е донесла преживяно очистване и изкупление, което сме осмислили; за което смирено сме благодарили в тайното светилище; и което сме имали дързостта да оповестим "от покрива", понеже само с кърваво свидетелство и писмо бихме могли да привлечем към кървавата Голгота своите братя и сестри от света ("Откровението на Йоан" 12/11). Това е тамянът, от който бяга дяволът :)


*


Пропадането е фатално, само ако не вярваш, че Неговата десница ще те изтръгне оттам. А тя притегля всеки блуден син и дъщеря от кочината, за да им приготви празнично тържество като на изкупени най-най-най-любими и най-най-най-непрежалими синове и дъщери.


*


Най-голямото освещение се случва не пиедистално, имиджово и рейтингово, а може би в сумрака на неосветените коленопреклонни места. На нас ни трябват наколенки, не църковни ложи. Гетсимания винаги ще предшества Голгота. А тя - Възкресение...


*


Няма ненаказан грях. Обаче няма и непростен. Ние ежедневно избираме между изкушението и себевладението. Между нечестието и благочестието. Между престъплението и добротворството. Между наказанието и опрощението. Между тлението и възкресението. Така избираме или „Първо Моето“... или „Първо Божието Царство“. Адска участ... или Небесна съдба...

 






Гласувай:
4
0



1. anlov - (откъс от книгата на Макс Лукадо "ПАРЧЕТА ЖИВОТ")
15.04 16:33
"Призори е - неделя сутрин, и небето е още тъмно.
Тъмно е още от петък.
Тъмно е заради отричането на Петър.
Заради предателството на апостолите.
Заради страхливостта на Пилат.
Заради мъките на Христос.
Заради тържествуването на Сатана.
Единственият тлеещ въглен е малката група жени, които стоят недалеч от кръста и гледат.
Сред тях са двете Марии. Едната е майката на Яков и Йосиф, а другата - Мария Магдалена. Защо са там ли? За да бъдат последните гласове, които ще чуе Исус, преди да издъхне. За да приготвят тялото Му за погребение. Те са там, за да изчистят кръвта от брадата Му. Да избършат червените петна от краката. Да Му затворят очите. Да докоснат лицето Му.
Те са там.
Последните, които си тръгват от Голгота, и първите, които отиват на гроба.
Много рано в неделната сутрин те напускат сламениците си и се запътват по пътеката под сенките на дърветата. Пред тях стои мрачна задача. Утрото обещава само една среща, при това с труп.
Спомнете си, жените не знаят, че е първият Великден. Те не се надяват гробницата да е празна. Не обсъждат как ще реагират, когато видят Исус. Нямат ни най-малка представа, че гробът е опразнен. Някога биха се осмелили да мечтаят за това. Но не и сега. Вече е твърде късно за невъзможното. Краката, стъпвали по вълните, са пронизани. Ръцете, изцелявали прокажените, са неподвижни. Прекрасните очаквания са заковани на кръста в петък. Двете жени идват да намажат с топли благовония студеното тяло и да се сбогуват с човека, осмислял надеждите им.
Те отиват към гробницата на хълма, водени не от надежда, а от задължение. Голо задължение. Те не очакват нищо от там. Какво може да им предложи един мъртвец? Двете жени не се изкачват по хълма, за да получат. Те отиват към гробницата, за да дадат.
Това е всичко.
Жените знаят, че трябва да се свърши определена работа - тялото на Исус трябва да се приготви за погребение. Петър не е предложил услугите си. Андрей не е изявил желание. Простените блудници и изцелените прокажени не се мяркат наоколо. И така, двете Марии решават да се заемат с това.
Питам се, дали по пътя към гробницата не са седнали да помислят. Какво щеше да стане, ако се бяха погледнали и вдигнали рамене: "Каква полза? Писна ни само нас да ни е грижа! Нека този път Андрей да направи нещо. Нека Натанаил..."
Те си мислят, че са сами.
Но не са.
Те мислят, че вървят, незабелязани от никого.
Но грешат.
"И ето, стана голям трус, защото Господен ангел слезе от небето и пристъпи, отърколи камъка и седна на него." ("Матей" 28/2)
Защо ангелът отмества камъка?
Заради кого претъркаля скалата?
Заради Исус?
"Елате и вижте мястото, където е лежал Господ." (6-ти ст.)
Камъкът е отместен - но не за Исус, а за жените. Мария поглежда към другата Мария и тя се усмихва - както се усмихваше, когато раздаваха хляба и рибата от кошницата. Старият порив припламва. В този миг тя може пак да замечтае!
"Идете и бързо кажете на учениците Му, че Той е възкръснал от мъртвите. " (7-ми ст.)
Не е нужно да им се повтаря.
Те се обръщат и се втурват към Йерусалим.
Тъмнината си е отишла.
Слънцето е изгряло.
"И ето, Исус ги срещна и им каза: Здравейте!" (9-ти ст.)
Самият Исус!
Бог прави това за верните.
Когато утробата е остаряла твърде много, за да носи бебе, Сара забременя.
Когато падението е прекалено голямо за каквато и да е милост, Давид получи прошка.
Когато за двете Марии пътят е станал твърде тъмен, избухна ангелският и Христовият блясък над тях.
Така че не се предавай!
Тъмна ли е пътеката?
Не сядай!
Дълъг ли е пътят?
Не спирай!
Черна ли е нощта?
Не се отчайвай!
Бог е с тебе!...“
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anlov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 554406
Постинги: 172
Коментари: 1579
Гласове: 5121
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930