Постинг
02.12.2018 13:56 -
Предрождественски откровения
Автор: anlov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1867 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.02.2019 03:36
Прочетен: 1867 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 14.02.2019 03:36
Ако не прекарваме достатъчно време с децата си, няма как да им предадем факлата на нашите ценности и вяра. Нито със засипващата жарава в пещта на нашите желания става, нито с лумващите от време на време молитвички само. На нас са ни нужни посветени и заветни взаимоотношения с тях. А на децата ни - дори още повече. Печелим отново и отново... ден след ден и час след час най-свидните си, като ги обичаме на нивото на техните практични нужди в тяхното собствено ежедневие. Нали те израстват, почти хипнотично вглеждайки се в нас? Търсейки примера, опората, доверието, надеждата и любовта в своите собствени създатели. Не им ли ги дадем, бидейки до тях посред болките и неизброимите въпроси на израстването им, ще ги връхлетят узурпаторите на невинни души - каквито са медиите, улицата, яслите, градините, училищата... А техните предложения и съблазни винаги се оказват деградиращи... Още от времената на индустриалната революция, която направи майката изнемогваща труженица, изтръгната от дома. Комунизмът повтори това извращение по свой собствен начин - майката хвана първо сърпа, после чука, кормилото на комбайна и трактора, докато чадата й (както всичко останало) бяха одържавявани. Таралежчета, на които насилствено бяха изтръгвани бодличките и превръщани в плазмодии като голи охлюви. Сега европейският светски либерализъм и хуманизъм - чрез оръдията на своя мултикултурализъм, феминизъм, хомосексуализъм и размиването като с джендърмерийски шлангове на половото ни и етническо самосъзнание и идентичност, се опитват отново съвсем необратимо да ни деградират. Няма да им се получи, ако прегърнем семействеността, рода и нацията си според вековната християнска традиция.
Божието Царство на нашия Господ Исус Христос се гради точно чрез тая възходяща градация...
*
От време на време с дъщеря ми Мила си гледкаме сериала „Монк“. „Какво сте се оцъклили вие двамата пак?“ - колкото и стражарски да звучи, много добре си го познавам това сопраново женско гласче. „Пиле, намонкваме се в момента. Айде малко по-късно да си говорим“ - опитвам се да защитя двама ни аз. Обикновено ни се получава. И ние с кеф си доизглеждаме поредния епизод. Нещо не можем да им се наситим напоследък. Толкова ни пленява тоя смахнат перфекционист! Третиран с насмешка и презрение от околните, изглеждащ като кръпка, пришита нескопосано върху моделните ревюта на тоя свят, той е толкова непримирим в търсенето си на истината, че не се оставя никога, никой и нищо да го заблуди относно нея. И е толкова трогателно привързан към жена си, че днешният Холивуд би изпаднал в истерия и потрес от това. Дотук направи една "грешка" само: когато се увлече по рока. И заяви, че „там, където е карнавалът, там е и рокерът“. Прощавам ти за нея, Монки! Беше заради хапчетата на психиатъра :)
*
Е, последните ни две късни вечери не бяха в „Антимовския хан“, обаче в къщи гледахме с Аги и Мила филмите „Чудо“ и „Чудеса от рая“. Предупреждавам тия, които не са го правили: „Внимавайте! Може да се просълзите на тях като орязани лозници!“ И както би казал тоя, който още като ученик отгатваше убиеца само след втората страница от разказите за Шерлок Холмс (Монк, разбира се): „Кърпички! Бързо кърпички!“ :) Накратко, разбрахме, че не бива да се сливаш с тълпата, когато ти е отредено да се открояваш посред нея като самият себе си. И посред омразата на околните, да имаш куража да изтръгваш жилото й и да печелиш сърце след сърце от нея. Отстоявайки се... сприятелявайки се... обичайки... Тогава бедствието утихва в седмонебесен любовен бриз. Омразителите ти дори искат да те прегърнат. А Юдите - да те целунат за сбогом (това обаче е толкова... толкова тежко!) Разбрахме също, че семейната сплотеност, единомислие, единочувствие, единомолитствие - това са нашите чудеса от Рая...
*
Днес пак забихме на Монк, а в тая серия той се оказа временно хипнотизиран от някакъв гуру. Мила се вцепени, понеже нашият общ любимец използваше сакрални думи и понятия, с които и ние си служим като християни. В същото време, виждаше се, че той едва вегетира в своя омагьосан унес. „Спокойно, познаваме го! - обадих се по някое време аз. - Любовта към истината няма и този път да му изневери.“ Веянията на Новата епоха, позлатата на позитивното мислене, визуализацията, съзнанието да придобиваме успех и слава за себе си, за да се самосбъдваме като нарисувани изгревчета върху платната от студ и мраз на тоя свят... Прелъстени да се претопим в семейната имитация на сектите, да загубим критичното си мислене и така да се оставим да бъдем обсебени от налудничавостта на поредните месии... „Тате, ама как ги разобличи накрая!“ - светнаха очите на Мила. „Татенце, в нас също трябва да живее по един такъв Монк!“ - отразих я аз...
*
След като си имаше презирана ромка за своя най-добра приятелка, сега сладката ми дъщеричка Мила дружи със скромна и кокетна малка еврейка от квартала. Детето ми усеща общественото мнение. Но си знае, че не трябва да му се подчинява :) Като християни ние двамата с майка й няма как да я възпитаваме като Хитлерюгенд, нали? Само че напоследък Европата май все повече ни обвинява за „престъпления от омраза“. Когато заявяваме, че порядките в нашия дом са такива и такива - и канените и неканените гости трябва да се съобразяват с тях, неосоциалистическите либерали и интернационалисти веднага ни дамгосват като прокажени дискриминатори. А бе ти ще пуснеш ли съседа си да ти преустройва хола и да преспи с жена ти? Ако да - значи съвсем си откачил като тях. Не може едните да грабят, изнасилват и убиват - и пак да им се защитават правата. Пък другите яростно да не се съгласяват с това - а после да ги заключват като "омразителите на Цивилизацията". Такваз Цивилизацийка криворазбрана хиени бесни и кучета безчестни я яли!
*
Изглеждаме шматки, стари батки и почти деди-татки. Ама ставаме още за сладки хватки - само не за Радки-пиратки и жени-тарикатки :) Семейно трее да не сме хладки - а жадки! (рапирам си малко, р*ийш ли)
*
Любовта не е ли война за Обещаното Сърце, която се спечелва битка след битка? Отчуждение отсреща - а дори и анатемосана изневяра с мисъл, с поглед, с пожелание, дори с греховна плът - дали това може да те спре? Решаваш ли да пропаднеш? Или с все сила да се навдигнеш? Понеже бягството е онова изменничество, винаги стрелящо в гърба. А то убива - дори и далеч преди да е обърнало своя. Исус ни го каза: връщане към Първата Любов. Тя винаги зачева непорочно. С красиви мисли и чувства. Но израства и се утвърждава всред една налудничава корида от изпитания. Вярността отхвърля предателствата. Грижата - себезадоволяването. Чистосърдечието - подмолността. Интимността - похотта. Тогава дори разделите се превръщат в томителни копнежи. В блянове по онази изгубена взаимност. В битка след битка за изгубения рай...
*
Ако не сме готови да се отдадем на някой друг, защо тогава изобщо да си струва да живеем?! Нима ще помпаме и помпаме само нас, докато накрая съвсем не се пръснем?! (От самозадоволяването, от самодоволството, от самодостатъчността.) В края на краищата, отдаването ще ни дари с всичко най-свято. Докато заграбването - то ще ни го отнеме почти в несвяст...
*
Хора със задължения сме. Отмятаме ден след ден и обръщаме лист след лист месеците на календара. Графикът ни е почти един и същ. Сутрин предъвкваме заглавията и новините като претоплена в микровълновата фурна корава баничка. През деня функционираме в зададените ни граници и правила. Плъзгаме се напред-назад по релсите, а ако искаме да кривнем настрани, все ще се намери някой, който ще иска да сведе движенията ни до онази механична безсъзнателност на махалата в часовниците „Кукувички“ от местния антиквариат. "Тик“ - само толкова насам, после „так“ - само толкова натам - колкото секундите, минутите, часовете да ни отмерят надницата. И какво? Вечерта се превръща почти в наслада. А нощта закрилница ни става. И ние се свиваме в нея като бебета в кувьози. „Дааа, това явно ще да е живеенето!“ - примиренчески въздъхваме ние. Преди да Я срещнем... И преди да решим да се посветим на Любовта. Обаче какво друго, ако не точно това би могло да промени всичко? Да отдадем най-ценното от себе си на най-най-любимите си хора. Да счупим махалото на ограниченията, понеже Любовта не е нито от времето, нито от измерението на тоя толкова мимолетен, на тоя толкова егоистичен и тираничен свят. И затова тя винаги се извисява над него и го побеждава. („Първо послание към коринтяните“ 13/8)
*
Обвързването, свързването, сливането на две тела в една душа - това е много трудна работа - нали го виждам и аз! Посвещението, възгледите, принципите, ценностите, брачният завет - всички те трябва да са по собствен избор. Обаче ден след ден, нощ след нощ, изгрев подир изгрев, залез подир залез - те трябва взаимно да се търсят, намират, припознават едни други. Епидермалният контакт никога не бива да е само началото на края! Не се ли "редят и редят край реката тополите ("Щурците")... не се ли "стопят китарите" ("Сигнал")... не "зачакаме ли онзи миг, за да видим как Любовта ще остави следа във вечността" ("Диана Експрес")... ами, Боже мой, просто как да се получи?!
*
Когато обичаш жената до теб, всеки делник ще ти се струва крадец на любов. А всеки празник - сърцебиене зад още една стрела на Амур...
*
Необикновено чудо е да усетиш как се докосваш до душата на любим човек. Нито златен дъжд може така да те напои, нито звезден прах тъй да те разискри. Питам се: дори всичките изкушаеми за опознаване светове, поселения и вселени могат ли толкова много да ти дадат? Ако се осмелиш да скочиш и в най-бездънните й безпредели, споделеността няма ли да прогони самотата ти далече-далече? Отвъд всяка една твоя дълбоко лична, или пък бленувана за преодоляване галактическа бариера... Необятът, приятели... Той дали е в пространствата около нас, или е в сърцата ни и в душите ни? Той не е ли всяка една наша обич, всяка една наша вярност и привързаност? Човек винаги може да осъзнае това за някой друг... Примерно, да са изминали и 35 години даже...
*
Като консервативен човек аз смятам, че интимните ни части трябва грижливо да се прикриват, а не да се излагат на показ като зарзават по сергиите. Някои ги наричат с умиление „най-милото ни...“ Добре, а защо не ги пазим тогава само за най-милите ни и скъпи хора, с които сме се обвързали, взаимно посвещавайки се от главата до петите един на друг? Що за извратено удоволствие е това да плакнем похотливите хорски очички?! Сега, не казвам да ходим увити като мумии и да имаме само една цепка, през която да виждаме света като през шпионка (стил на обличане тип „пощенска кутия“, както се изрази наскоро един британски политик). Обаче прекалено сексуализираната ни култура, в която разголваме срамното с безсрамие като в разгул и оргии и го издигаме в култ към небесата - с какво тя ни различава от древните идолопоклонници, фетишизирали Фалоса, жертвайки му и покланяйки му се почти в транс? И с какво нашата т. нар „модерна свободна любов“ се различава от онзи старовремски ритуален разврат с жриците в техните храмове? „Прави каквото искаш“ е основен сатанински закон, формулиран от мага с прозвището „Звяра“ Алистър Кроули (идол на цели плеяди от музикалното съсловие). „Сексът е основна и главна цел в живота“ (ненаситният, всепозволеният, всеядният) - приглася му и основателят на „църквата на сатаната“ Антон Ла Вей, вдъхновен не от кой да е, а от самият Фройд. Като гледах какво става около мен, и аз си мислех някога, че той е просто забавление, Тарзанско удовлетворяване на нагона ни под слабините в джунглата на безнравствените всепозволености и на „слабите ни ангели“. Всъщност, отвратителният богохулствен разврат на нашето минало и съвремие е събран и може да се види в триметровата статуя на човеко-звяра, на хуманоидно-езическия Сатана-Бафомет, издигнат наскоро от наследниците на вавилонците в Америка. Какво представляват усмихнатите деца от двете му страни ли? Непоносимата му перверзия! Бълването на адския огън в небесата и разрушаването на святите Божи заповеди имат неизмерими във вечността последствия-проклетии. Животинско чифтосване ли? - това е масовото изтребление на децата чрез аборт. А що за ултра-демоничен ум трябва да имаш, за да се наслаждаваш на „детското порно“ в Дарк-нета?! И посред цялото това нечовешко безумие - хора, моля ви! - никога... никога не забравяйте, че Господ Исус Христос се яви след Възкресението Си първо на разкаялата се блудница Мария Магдалена! Някой от вас може ли да пресметне изобщо точно колко Му струваше на Него, за да плати цената на Невъобразимата Си Огромната Милост към нас - пропадналият човешки род?!
*
Ако си напълнила допълнително пазвата си, само за да се пъчиш с нея и да подкосяваш мъжките глезени на свой собствен терен, а сърцето ти винаги остава до дъното празно посред тая лайкомания и това всеобщо обожание; ако хищно си начервисала устните си, обагрила си околоочията си и после си се развихрила като пустинна буря, която да опустошава и богат, и беден, и всеки твой собствен роб, а ти си се превърнала цялата в писък на жертва в техните подли капани; и да - ако играта ти на любов я третират като проституция - ами защо просто не престанеш?! Нали Исус ни показа къде е спасението? - в безусловната любов. (И всичко това го казвам не осъдително, понеже точно аз пък нямам никакво право така да го кажа. Но не мога ли поне да попитам: къде са бащите, които забравиха за обичните си дъщери? И не им ли отмъщават те сега, избирайки блудствата със страшилищата?)
*
Преди време четох за една френска бабичка, която доживяла до около 130 години. Някъде около 80-те си тя сключила договор с местно юридическо величие да бъде гледана срещу прехвърляне на имотите й на негово име след смъртта й. Само че тя го надживяла. После била обгрижвана от съпругата му. Надживяла и нея. По договор, децата на споминалото се семейство продължили мисията невъзможна. Сякаш бабата си била наумила да наруши с дълголетието си всичките им взаимни договорености :) Случаят се разчул и тогава отишли журналисти да я интервюират. Попитали я на какво се дължи нейното триумфиращо живеене. "На чаша червено вино всеки ден. На близо един килограм черен шоколад седмично. И на много, много усмивки... и на много, много смях" - заключила пре-пре-възрастната дама.
А аз си го тълкувам така: Божият мир + Божията радост = на всяко отсъствие на стрес. Който пък от своя страна в повече от 90% от случаите причинява коварните болести. Прекрасно би било нашите години живот и щастие да добавят такива и на хората около нас - с отношението ни, с молитвите ни, с делата ни... Нали това е истинското богатство, а не имотите ни?! :)
*
Имаме едно миловидно трийсетгодишно момиче в нашия квартал, което винаги поздравява всеки срещнат с такава усмивка, каквато не може да грейне (ооо, ама естествено!) в никой тукашен типов емотикон. Казвам ви: дори да е облачно без кюфтета, кебапчета и шницели, тя може да ви причини направо слънчеви изригвания и пеперудени пърхания в най-най-най... ама в най-сърдечните ви области. Случи ми се пак току-що на път за в къщи. Само че местният отруден пролетариат я е квалифицирал като „луда“ и я подминава като „прокажената на махалата“. Скотски искаме ние да свалим и да набутаме всяко едно слънчице в калта. Обиждаме и презираме... Е, тогава не сме ли ние лудите?! Така не се ли превръщаме самите ние в някакви кални и блатни същества?!
*
Помня, че навремето - още докато бях млад и зелен, прясно оженен, бях конвоиран до Музикалния театър в София, за да изгледаме с жена ми „Царицата на чардаша“ с прочутия наш тенор Арон Аронов. Заклевам се в пъпа на Адам: бях най-прехласнатият зрител, следящ със зяпнала уста оперетата. (Оу, само че Адам май нямаше пъп! - така че забравете :-)). Но ето, че животът ни запозна с Арон и този път аз останах истински впечатлен от него. Маестрото веднага ни покани да минем на ти, като ни каза, че е от Дупница, „истински селинджър“, „евреин от кръста надолу, а нагоре - българин“. И че ако след третата минута от запознанството си някой я кара на „Вие“, със сигурност не е дупничанин (откъде да знае, човекът, че ние, невшанлиите, можем да превключим на по-ниска фамилиарна предавка даже още след третата секунда?). С какво ни хипнотизира обаче Арон и без да ни пее? С любовта си към своя учител Христо Бръмбаров, от когото са се учили великите Николай Гяуров, Никола Гюзелев и Гена Димитрова. Сподели ни, че той се е държал със своите „бръмбарчета“, както баща със своите деца, и че им е предал незабравими житейски принципи, ценности и уроци. Буквално им е отпечатал духът на най-безукорна честност както в света на изкуството, така и във всичките 50-100 нюанса сивота на баналното ежедневие. Казвал им е да бъдат смели в своите пътища и никога да не се огъват пред страховете си, защото само така ще открият истината. Дори ги е съветвал никога да не третират хубавиците от хора и от балета като жени, а просто като свои колежки, ако искат да съхранят бъдещето на семействата си. „Така че оттогава аз никога не съм лъгал и няма да излъжа - завърши оперетният ас. - Нито съм флиртувал със страшилищата в ума си, нито пък с любовници на сърцето си. Е, макар на сцената да сме се прегръщали или целували за пред публиката...“ Преди да се разделим, с Маестрото се прегърнахме като баща и син. Ала аз вътрешно се поклоних пред оня дух, който те прави велик артист може би... Обаче повече от това - Човек!
*
От години вадят национални класици от учебниците ни като Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов, за да ги заместят с ориенталски чалгарии и тъпизми. Последваха боядисаните им в розово и лила модернизъмчета, които трябваше да омаят целокупното бащинство и майчинство. Държавата ни се обяви против собствения си народ. Юдоагентите й натрапват на децата ни космополитизъм без бащи като нашия Апостол на свободата Васил Левски. Затова ли им плащаме всеки месец? - за да се гаврят със светините ни! Затривайки националната ни и половата ни идентичност, историческата ни памет, семействеността и родолюбието ни, тия продажници горе явно искат да ни подложат на пълен геноцид. Обаче мисля, че лека-полека започваме да го усещаме като народ. А следващата стъпка е да превключим на режим "Пълна съпротива"...
*
Днес отидохме да се поразходим към Боянската „Сребърна водичка“ и на връщане... какво да видим? - някакъв разсъблечен до кръста мачо завардил пътечката, по която се спускахме надолу, заедно с два катранени, свирепо-муцунести булдога. „Дръпнете си псетата, за да не уплашат детето!“ - веднага му нареди Аги (а аз се подсмихнах само, понеже нейният боен вид в тоя момент ми изглеждаше доста по-заплашителен от оная мутренска триада). Човекът видимо се стресна, направи две крачки встрани и веднага подвикна на единия булдог: „Анархия, бързо ела тук!“ Обаче вторият черню нещо се ослушваше и тогава аз нарочно изпръхтях, за да поразсея Аги и Мила: „Разврат, ае бегай оттука, бе!“ Изведнъж дружно се захилихме :) Жена ми ме похвали, че добре съм го кръстил тоя грозник. Помислих си, че можеше да го нарека и „Комунизъм“ (ама как само щеше да му пасне на квадратната челюст с тия зъби и с тия точещи се лиги!). Доста по-трудно ще ни бъде, обаче, на нас в действителност... Без всенароден щурм, Анархията и Комунизмът няма как да ни освободят Пътя...
*
Отдавна вече не мога да бъда влюбена електорална частица, на която базалните й ганглии се бомбардират с хормони на щастието от ония картечари-пропагандисти в партийните централи, както и от техните разсилни в масмедиите. Пропагандата винаги е била и ще бъде една огромна торба с манипулации, полуистини, паралелни реалности, селектирани и изфабрикувани факти, оклеветявания, опозорявания, редувани от прословутото тройно послание на маймуните й: „Не виждам, не чувам, не говоря!“ (за всичко извън социопатските домогвания за повече власт, влияние, корист, хедонизъм и слава на нейните гръмовержци от Олимп) - обаче... помазани елейно с Хвалебствия-Лъжи.
Една подменена с медийни и медени илюзии наша реалност.
Олигархичност + политическо партизанство = деспотизъм + демагогия, клоняща към безкрайност...
И ние си го харесваме тоя резултат?!!
*
"Беж, крачета, да бягаме!" е призивът на Кума Лиса, която искаше да се измъкне от ситуацията - не Божият да се замонашваме посред злото на тоя свят :) Понеже Царството Му на земята не е ли Той да управлява чрез принципите и ценностите, които е вложил в сърцата на Своите хора? Ако се прилагат, те освещават всяко място, всяко дело, всяка душа (пък даже и да са били омърсени от оргийното безбожие преди това). Толстой някога е проповядвал "непротивене на злото" чрез насилие. Обаче всяка друга духовна, морална, социална и гражданска съпротива е направо задължителна, ако не искаме то да ни обсеби и да ни смачка. Понеже в сърцевината си злото представлява ужас, безумие и терор - независимо, че обикновено ни се представя с благовидна маска. И точно затова Библията ни предупреждава, че е много... много опасно, коварно, измамно, демонично, адско. Самият дявол в образа на херувим! И когато се примирим чрез Исус с Бога, към него и в явното, и в тайното, и денем, и нощем, ние започваме да ставаме абсолютно непримирими и да се превръщаме в напаст за врага.
*
Прочетох навремето в някакъв вестник за един тийнейджър от Търново, който над 20 часа сърфирал в нета и накрая припаднал върху компютъра си. Специалистите ни твърдят, че около 20% са силно пристрастените в тая сфера сред учениците, а това е огромен процент (включва висене средно над осем часа в мрежата, което буквално те изтръгва от реалния свят и те прави пришълец в някакви изкуствени виртуални поселения). Страшни тенденции, които нашето общество все още неглижира и подценява! Ние даже не отчитаме, че имаме нужда от квалифицирана помощ в тия тежки случаи. А понякога те довеждат до смайваща асоциалност, до множествена самоличност, която като чудовището на Франкенщайн няма име и създадена реална идентичност и затова се превръща в хаотична сляпа сила, застрашаваща и себе си, и околните. В Китай някакъв младеж пък - след три-денонощен компютърен делириум, издъхнал от разрив на сърцето. И като се има предвид, че това е само на повърхността на масовото сърфиране. А никой от нас дори и не може да си представи колко неизброими човешки останки лежат на дъното на т. нар. Darknet... Затова - ако ще искаме да плуваме като спасители в безбрежния океан на интернет, трябва също и да внимаваме самите ние да не се наложи да бъдем спасявани :)
*
И в личния си, и в семейния си, и в професионалния си живот все повече осъзнавам, че нормалното им функциониране до голяма степен зависи от това доколко добре съумявам да очертая собствените си граници - своите принципи, ценности и убеждения, предпочитанията и вкусовете си, способностите, възможностите и уменията си, както и липсата на такива. И после да отстоявам очертаното от мен, като задължително гледам да се съобразявам с хората около себе си, имащи също, разбира се, своите Богодадени им територии. Не мога да кажа, че се справям много добре дотук, понеже, мисля, бащиният ми пример беше доста объркващ ме навремето - от авторитаризъм преминаваше във всепозволеност и глезене; и тоя цикъл постоянно се повтаряше. Е, оказа се наистина, че някои дълбоко вложени и почти унаследени модели на мислене и поведение не се преодоляват толкова лесно, макар човек да знае как би трябвало принципно да се постъпва. Обаче със сигурност Исус ме учи как да не позволявам на царете и цариците на омайването и на ловките манипулатори да ми цоцат кръвчицата с кеф както преди. И това ми вдъхва все по-голяма увереност, че Господ ми помага да бъда в контрол на живота си и господар на съдбата си. Предполагам, жена ми и децата ми имат нужда точно от такава опора и съм готов да се боря със себе си, за да могат те да я усещат винаги - без никакво колебание. Понеже границите означават „сигурност и закрила“. И там е, където трябва да се проявяваме като истински мъже...
*
Ако поне елементарно се уважаваме едни други, то тогава ще си доставяме взаимното удоволствие да не оспорваме свободата на изборите си. С респект ще се отнасяме както към тези отдясно, така и към тези отляво. Стига обаче те не да не застрашават нашата собствена свобода. Понеже в момента, в който тия посмеят само да си го помислят - а после и да го направят, те моментално трябва да бъдат квалифицирани като нападатели и като терористи (неполиткоректно звучи, знам). Чували сме обаче ние, че с такива никога не бива да се преговаря. И че в последвалите битки победител ще бъде само онзи, който е достатъчно бърз, за да не падне покосен. Всеки един, който опази честта си, достойнството си, свободомислието си - еее, той тогава винаги заслужава да си остане правостърчащ, приятелю :) Небесен орденоносец да се извъди даже...
*
Има вълни от хора около нас, които биха могли да не ни заливат и да се научат да ни пазят личното достойнство, границите ни и дигите ни, стига това да им бъде достатъчно ясно, търпеливо, твърдо и уважително обяснявано. А после - и отстоявано. Такива хора биха почувствали, че ние ги зачитаме като самостоятелни и независими личности и биха ни отвърнали със същото. Обаче трябва да се упражняваме взаимно, а не е лесно упражнението :) Златното правило на Исус тук е: „Всичко, което искате да правят човеците вам, същото правете и вие тям!“ („Евангелие от Матей“ 7/12). Ох... защо в България всеки втори ти се бърка за всичко?!
*
Това тук ако беше сцена, хич нямаше да се показвам толкова често. Обаче нали съм си в къщи по чехли, го възприемам като домашно споделяне - представям си все-едно, че сте у нас на гости :) Та да си кажа аз, че ми става много скръбно, когато замесваме Бога в нашите човешки престъпления, бедствия и дивотии. Дори и да е най-най-малък намекът за неговото бездействие и всевишна апатичност. Царят може и да е надалече, но Бог не е чак толкова високо, струва ми се. Понеже на нас Той е поверил цялата земя. Животът и смъртта върху нея. Безценната способност да избираме между добро и зло. Отговорността да носим последиците за изборите си - засягащи дори поколенията след нас. И в безкрайните ни злоупотреби със свободата - чрез невежеството, алчността и жестокостта на греха, често изкупителни жертви стават най-невинните и най-незаслужилите това. Както се случи и с нашия Господ Исус, между другото. Наистина ли вечно ли ще обвиняваме тоя „коравосърдечен Гръмовержец“, за да оправдаем самите себе си? („Йов“ 40/8) Няма как Голямата скръб да подмине ни грешните, нито праведните. Но за първите тя често е неутешима, безнадеждна и съкрушителна. А за познаващите Божите милости тя е тласък към вечния пристан, където единствено нашите души могат да намерят спасение, мир и покой. Приятели, нека никога да не забравяме, че Исус Христос доказа веднъж завинаги с думите Си, с живота Си, със смъртта Си, с възкресението Си, че Бог не може да остане безучастен към съдбата на погиващия човешки род.
*
Между другото, вече хич не ми пука дали ще ме отсвирят приятели или ще ме намразят неприятели. Човек колкото и добре - пък и зле да живее, това все му се случва. Страшно уважавам всички хора около себе си. Обаче не мога да копи-пействам техните очаквания за мене. Знам, че често ги разочаровам. Но няма как да не следвам оня тих гласец на съвестта си. Нека те да чуват собствения си, а аз - своя. Така няма да има "хъката и мъката" и да се сритваме като магарета. По-добре е за всички ни да рием тая земя като атове :)
*
Оставени сами на себе си да се реят без цел и посока, нашите души често приемат какви ли не причудливи форми. Ефирни, плазмени, лъчисти, златисти... Така е насън. А наяве: аморфно-петнисти, всепоглъщащо-чернобезднически. Тъй или иначе - в омагьосващото ни ежедневие, те могат да просияват дори с всичките цветови гами на „Уолт Дисни“. Продължението им в плът и кръв обаче е често като това на татко Барба. Осъществяване на почти невъзможните конфигурации, само и само да ни просъществува житието и битието! Саморазпадащото се да не се саморазпадне... Обаче в Библията е казано: непокорството към Бога е като греха на самоомагьосването и като гнусилището на омайничеството („Първа книга на царете“ 15/23). Ако притъпим тоя първороден грях, всички наши остри ъгли ще се превърнат в допирателни към Него и към ближните ни...
*
Чрез кръвните си връзки хората изграждат семейства и родове. И ако не ги прекъсват, те ще бъдат здрави и сплотени. Колко повече ние тогава, вярващите, че сме изкупени от греховете си чрез Христовата свята кръв, трябва да се чувстваме като истински братя и сестри помежду си! Обаче не. Обичаме да слагаме лупи на религиозните си различия. И те от това стават някак кошмарно гигантски и разделящи ни. Даже нерядко се отхвърляме едни други. Очерняме се. Презираме се. Преследваме се. Съдим се и се осъждаме дори. Не казвам да не го правим с измамните учения и ереси. Както и да не държим надалеч от себе си вълците в овчи кожи, които искат да ни заквасят с тях. Или просто да ни грабят на аванс, на заплата, както и ежедневно - докато разширяват материално само своите малки феодални владенийца, а не Божието Царство. Но заради това, че един вярвал в кръщението на Святия Дух, другият пък - не; че един приемал апостолското и пророческото служение в наши дни, другият пък - само традиционното попско или пасторско; че единият бил от еди кое си паство и деноминация, другият пък - от църковната конкуренция; че единият бил служител Божи, а другият - обикновен мирянин и черквопосетител (даже не и почетен дарител, а да не говорим, че никога няма да бъде канонизиран и за светец) - и заради това отново да разпъваме Тялото на нашия Господ Исус Христос на позорния кръст?! Добре, различни сме. Така и трябва. Ако искате еднаквост, въдворете се при Ким Чен Ун в Северна Корея - той ще ви я осигури, споко :) Обаче няма ли да бъде по-разумно и много-много по-красиво да ухаем като букет на Божията слава с всичките си уникални шарки и багрила? В крайна сметка, не по изтребителните ни мозъчни догми и доктрини ще ни познаят, че сме Христови ученици, а само ако имаме Неговата любов помежду си, нали? („Евангелие от Йоан“ 13/35) Пък спомним ли си, че Исус обикна всеки един от нас още преди да се е родил и чул за Него - и още преди да Го е познал; както и това, че в земния Си живот Той бе наричан „приятел на грабителите и грешниците“ - тогава нека сериозно да помислим и сериозно да решим какви да бъдем и самите ние...
*
През вековете цели пълчища от хора са обвинявали евреите, че са моралните и духовни убийци на Исус Христос, както и изродите от римските легиони, които са се гаврели с Него чрез онези непоносими за никой тленен издевателства - преди позорно да Го умъртвят на Кръста. Само че на тая грешна земя всеки грешник изписва със собствената си ръка, със собствените си мисли и дела епитафията: „Бог е мъртъв“. Та нали без Бог и без Неговия Закон ние можем да се отдаваме на разюздавания най-безбожни... най-беззаконнически... и то сякаш до безкрай? Т. нар. „Велика Френска революция“ от 1789-та год. се опита така да удави християнството в бликналите изпод нейните гилотини реки от кръв. Последваха я човеконенавистничествата на Ленинските, Сталинските, Хитлеровите конници от ада. Всяка вяра в Исус, всяка Негова църква, всеки Негов еврейски потомък и всяка гнусна за тях синагога трябваше тъй да бъдат изличени без жал от лицето на земята. Но ето ни нас сега тук. Винаги ни е имало и винаги ще ни има. Нали помните как фарисеите и садукеите си поръчаха римско-имперска застраховка, за да остане запечатан во веки веков гробът на Христос? Знаейки за Неговото пророчество, че ще възкръсне на третия ден, от страх да не Го откраднат учениците Му и сетне да разтръбят това на всеослушание, те даже подсилиха римската охрана със своята доверена храмова стража. Обаче въпреки неистовите им усилия, гробът на Исус зейна празен. И скърцащи със зъби и тресейки се от злоба, сякаш всички антихристи от онзи и от този ден впрегнаха всичките си сили, за да ни докажат, че Него Го няма. Отново змията-змей, на която Исус строши главата, ще се опита да ни хипнотизира, че вървим към нови и нови славни ери, които ще са такива, просто защото са „след Христа“ - и буквално без Него. Само че аз искам да ви попитам: за последните две хилядолетия унищожихте ли Възкръсналия, а? Е, точно толкова можете да унищожите и народа Му :)
*
Религиознание еврейско, свободолюбие американско, възпитание балканско, обноски леко конгоански, сексуалност народно-мераклийска, рок английски, шансони френски, литература руска, футбол немски, бира чешка, приятели разноконтинентални, вяра небесно-християнска; обаче самосъзнание, родолюбие и принадлежност - български! Мисля си, това няма как да ме направи интернационалист и модерен глобалист, а просто човек със своите вкусове и убеждения. Искат да ни превърнат в уравниловки, в нещо средностатистическо, в хуманоиди някакви си без собствен лик. Да ни иззидат като „тухли в стената“ - нали помните оня стар хит на „Пинк Флойд“? Трябва да знаем: ония отгоре винаги... винаги ще искат това! Така тия майстори-зидари отново и отново ще се опитват да си въздигнат своите богоненавистни Зикурати, използвайки нас - човеците с живи души, просто като обикновен човешки строителен материал. Аз лично съм решил да не бъда такъв - а онакъв, какъвто в действителност съм. И не смятам да им угаждам. Понеже обичам Исус, Който ни е Примерът за това...
*
"Да не общувате с някого, който се нарича брат, ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител! С такъв нито да ядете заедно!" (“Първо Коринтяни” 5/11). Платеният слугинаж на държавните органи и на техните служби за сигурност - особено ако е разпознат по плодовете и доказан по най-безспорен начин от Комисията по досиетата, поставя такива блеещи вълци и в четирите категории едновременно. "Отлъчете нечестивия човек изпомежду си!" - категоричен е апостол Павел. - "Не знаете ли, че малко квас заквасва цялото тесто"?
Иначе в какъв хляб се превръщаме като българска православна, католическа или протестантска църква? Като засищащ най-насъщните нужди на хората, или като натравящо народа ни рекламно търбушеско раболепие, каквото и ни демонстрира вицепрезидент Йотова, почти припадайки в скута на ченгето от КГБ с пищните патриаршески одежди и с безакцизното мафиотско потекло.
*
В казармата първата година стрелях с "Калашников", а втората година като "фазан" се сдобих с пистолет "Макаров". Оттогава ми остана усещането, че мъж значи войн... и значи въоръжен... и значи много опасен. По онова време никой от изтрещелите мутри не смееше да ми налита в дискотеките, понеже кобурът ми беше на по-малко от една ръка разстояние :) След такъв опит никога не бих желал да съм демилитаризиран пацифист и хуманист. В един свят, който все и все се върти около оста на злото, живот, чест, любов, семейство, дом, родина с палмови клонки ли се пазят, ако смея да попитам?
*
Приятели, всичко, което се опитваше да възпре Исус от Неговата стремителна голготска мисия, беше изобличавано с все сила от Него. Понеже първото Му идване на земята беше белязано от една-единствена цел: да даде живота Си за нашето изкупление. Обаче как е описан Царят на царете и Господ на господарите в "Откровението на Йоан"? - войнствен мъж с двуостър меч, яздещ на бял кон и предвождащ Своята славна армия. Подобно бе и видението на Исус Навин, пред когото в Стария завет се яви пак Той. Отново и отново през цялата Библия Бог се явява в образа на мощен Воин. Като такъв беше прославен, когато тръшна фараоновата армия при освобождението на израилтяните от Египет. И във всяко пророческо предупреждение към враговете на Израел има и това обещание, че Бог ще воюва за него (съвсем реално, а не само духовно). Вие примерно представяте ли си какво би станало, ако нашите братя там оставеха оръжието си дори и за ден-два? Йерусалим веднага ще бъде завладян, а Божият народ изтребен от лицето на земята. Затова и в Новия завет има такива объркващи пацифистите стихове като тия в "Лука" 19/27 и 22/38. Явно доста от учениците пазеха животите си с ножове в онова също разбойническо време и Исус не ги смъмряше за това. Кощунството бе, че няма как с Петровия меч гордо и арогантно да защитиш Божия Живот, понеже той е вечен и неунищожаем. Но нямаме ли право да бъдем защитници на най-святия Божи дар, когато силите на злото искат да ни го отнемат? Как се пази дом и родина? Как нашите предци се бориха за свободата и независимостта ни като народ? Не сме ли лицемери, когато ги почитаме... ама някак си бихме искали да ни я бяха поднесли на тепсия с голи ръчички? Не ни пречи да сме едновременно християни и реалисти. Ако искаме да сме набожни пацифисти, по-добре да си стоим в килиите и тихо да се молим (не отричам, това е първата ни повеля). И само да ви споделя накрая, хора, че преди време - когато се опитвахме да отскубнем две хлапета от лапите на банда наркотрафиканти, това, че ония орки бяха заблудени от едното от тях, че съм въоръжен с патлак, ми спаси живота. Така че мислете и мислете! (по "Евангелие от Матей" 26/52)
*
*
Никой не иска живот без гледка, хоризонт и небе. Килия и карцер. Затворничество на мисъл, съвест, воля, въображение и прокобяващо ежедневие. Ангария до шия и робия до свръх-тотална изнемога и неврастения. Демонични издевателства. Огнената треска на осъждението. Жупелът на страха, тревогата и вината. Вечното изгаряне на кладата на греховете. Истеричните писъци посред това. Преизподническата невъзможност за избавление. Обаче без необятното спасение на Исус ни очаква точно такъв ад, неописуем изобщо с човешки думи. И без нито... без нито едно небесно прозорче там...
*
Гърди, чиито бездни зеят непокръстени, не могат да бъдат осветени ни със златни, ни със сребърни кръстчета...
*
Посред златната треска за грамадариуми от печалби и успехи, на нас те сигурно ни се привиждат като въжделените чудеса на света. Прелитаме ние свръхзвуково над хората. И в бясната гонитба на фикс-идеите си и на амбициите си, няма как дори за миг да се вгледаме в техните размазани лица. Най-много да използваме главите им като стъпала за нагоре. Разбира се, там ни очакват самотно разочароващи и самотно обрулени върхове. Водещи нерядко до замръзване на тленните ни останки. Трагично е!... Обаче явно не сме знаели, че световните богатства са като детска близалка в сравнение с това да придобиваш първо Исус и Неговото Царство. Няма ли кой да потърси пречистеното с огън злато на освещаването? То не се случва пиедестално, имиджово и рейтингово, а може би в сумрака на неосветените коленопреклонни места. Не в църковните ложи, а в ежедневното смирение само и единствено пред Него. Иначе всеки миг, прекаран без нашия незаменим и несравним Исус, накрая ще се окаже безсмислен и празен...
*
Всеки един от нас греши (къде повече, къде по-малко). И всеки един от нас има нужда някой да му прости и да го вижда не като редовно провиняващия се, а като такъв, който иска и може да превъзмогне грешките си. Че даже и пороците си, греховете си и провалите си. Тогава човек е окрилен да се преобразява - като среща сърдечно разбиране в очите на нечия огромна симпатия и любов.
Нали така се отнася и Исус към нас?!
*
Властоманията, славолюбието и алчността винаги смучат и повръщат човешка кръв, докато не обезкървят напълно и не уморят обладаните от тях същества. Преди време едно от тях като прокобен гарван изграчи: "Такива сме ние - истински сме. Но сме на изчезване." А дано! Само че толкова лъжливи са тия пернати гадини! Те винаги са знаели само как да налитат като прокълната пандемия върху жертвите си. Но никога - да отлитат през девет планини в десета доброволно. Не трябваше ли ние да се светнем какво произтича от това? “Понеже меч има върху жителите на Вавилон, и върху първенците му, и върху мъдреците му, и върху измамниците му! Меч върху юнаците му - и те ще се ужасят! Меч върху съкровищата му - и те ще се разграбят!” ("Еремия" 50/35-37)
*
Току-що се оказах на една опашка заедно с някакъв доста симпатичен мъж (ама със сигурност доста-доста повече от мене, ако трябваше да ни оценяват на кастинг за представяне на костюми на модната къща „Агресия“ примерно :)). „Ех, когато бях на 20, всички ме забелязваха и ме поздравяваха! - ожали ми се набързо той. - А сега подминават старчока като едното нищо. Сякаш съм никой и вече нямам никакво значение за тоя свят...“ Погледнах го, недоумявайки! Човекът се оказа само малко по-голям от мене, обаче вече беше загърбил живота си, псувайки всичко живо около себе си (виновници отгоре, виновници отдолу; виновници тук, виновници навсякъде там) и вече очакваше неговият безславен край. Странна птица съм аз, понеже такива винаги ми се иска да ги прегърна - че да си поплачем заедно над неволите. Господи, какво ли беше преживял човекът, за да се чувства толкова ненужен, толкова смачкан така?! Аз, естествено, някак си успявам да се въздържам, за да не правя луди работи пред хората. Щеше ми се да му кажа много повече, обаче можах само това: „Преходът нали не успя да ни погребе, приятелю? Помня всичко като тебе. И вярвам, че ние трябва да го погребем. Имаше един филм, „Животът е прекрасен“. Само че май нито искаме да го гледаме, нито да участваме в него...“
*
Както след нощта слънцето изгрява за живот - не за слава, така трябва да се говори и пише за това как себичното зло може да се преобрази в една Божествено изкупена, добротворческа съдба. Наистина с всеки изгрев на Христовата любов към нас ние имаме невероятният шанс да се превръщаме от грозни патенца в изящни лебеди. Чрез ежеминутните си избори (по-скъпоценни от изумруд, сапфир и рубин), да помрачаваме цинизма на греха в себе си и да светим с оная томителна, с оная светлонебесна лампичка неизбродимо-звездна. Това е журналистиката всъщност - която не е от тоя свят, толкова ужасно пошъл! Само че... оооу, да! Трябва да си прежалим рейтинга и омамончването на таз земя...
*
Чували ли сте думата „делибуран“? Така наричат в моя роден край - Варненският, младото вино. И дядо ми, и баща ми по-късно, бяха домашни винопроизводители. Затова неведнъж като дете съм льокал шира с голямото почерпало, стоящо в една огромна тава под една още по-огромна, направо внушителна и почти величествена на фона скромния селски пейзаж бъчва, наричана по старовремско-диарбекирски и с онова благозвучие от Ориента „кадуз“. Като поотраснах малко повечко обаче, небцето ми се преориентира именно към тоз делибуран. Мътен и с вкус на ферментирали джибри. Ама лекичко... приятничко... сладичко упойващ. Защо се сетих за това ли? Понеже се поразговорихме с жена ми сега по телефона за опиата на ферментиращите в среда от искрени чисти мечти, ала и на безумно мегаломанство младежки амбиции (имаме син на 21-на все пак). Мътилката на егото може и да се е утаила на дъното, обаче в самонадеяността и себеизхвърлянето си да намирисва на джибровизация, която на моменти може да отключи даже и средновековна демонизация - посред най-най-най.... най-прехвалената хуманистична цивилизация. Спомням си, че аз бях такова надъхано човече. Отряден председател, комсомолски секретар, в казармата - комунист и пръв помощник на командира по политическата част, после степендиант на проспериращата мръсно-червена фирма „Лазур“ във Варна, с тенденция да стана лапач по върховете на най-голямото й „Добрутро“. Само че точно тогава започнах да се отвращавам от всичко това - и най-вече от себе си. Написах гневно писмо до „Работническо дело“. Оттам го препратили до ЦК, Политбюро и лично до бай Тошо. Той наредил да отговорят на младежите в мое лице със статии във всички официози (доскоро ги пазех тия пасквили). Реагирах, като изхвърлих параболично на бунището членската си книжка за принадлежност към БКП-то :) После разбира се получих смъртни заплахи от ДС-то (сега е моментът да кажа, че може и да съм бил измамено камилче-комуняга, но никога не съм се продавал на тия терористични служби). Обаче посред перестроичните времена, баща ми имаше късмета да не остане без син, а аз твърдо реших впоследствие да стана християнин. Защото само когато се предадох трескаво на стремежа си да открия Исус, не аз, а Самият Той ме намери. О, да - имах по онова време амбициите за кариера и за издигане. Все едно, че бях изпил цяла каца делибуран :) Тогава Исус ми даде сън и ми показа, че иска да се грижа за бездомните деца. Понеже Го обичах, Го послушах. Беше най-най-най-ползотворният... и най-най-най-романтичният период от моя живот. Даде ми да осъзная също, че писарушката славица няма да ме ощастливи. Така е. Издадох роман, който стигна до краищата на Европа, Щатите и Канада. А дори и до Япония чрез една негова фенка. В същото време, аз пак съм си аз - селското момче от къра на Невша. Преди години бях влюбен в една красавица от Варна... после от Разград... после от Бургас. И когато успях да се преборя със свръхемоционалните си алхимии, срещнах и се посветих на жената на моя живот - Аги. С всичко това искам да кажа, че когато ние си правим тънки сметчици, макар и в тях да влагаме с всичка сила хормоните на амбициите си и на желанията си; че когато се опитваме да избягваме сделки от типа „Танто за кукуригу“, само и само да не се минем (при все, че никой и никога не трябва да допускаме да се възползва от нас и това би трябвало да ни е повече от кристално ясно) - със сигурност някога ще попаднем на мутри, мутреси и типове, които яко ще ни „секвестират житцето“. Каквото повикало, такова се обадило, нали? Макар и да усещам, че имам изострено чувство за справедливост, вече не си пазя изобщо интереса като доберман. Чувствам, че съм готов да нагостя всеки грабител с прошка, стига той да ме омилостиви с желанието си да ми дойде на гости :) На 50 години съм стигнал до извода, че в осъществяването на моя интерес никога не ще открия смисъла на живота си. Тъкмо обратното е. Отказвайки се от всичко себично и егоистично, човек се чувства къде-къде по-щастлив! Струва ми се, точно тогава се учим и да обичаме. А това е най-ценното, което Бог брои...
("И те победиха дявола чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелстване..." - "Откровението на Йоан" 12/11)
*
Открай време идолопоклонниците в Храма обожествяват своите църкви-майки и своите бащи-папи. Нали и днес те им продават своите индулгенции? Мислите ли, че за друго са празничните им литургии?! Преди векове, така антихристката институция, варосана отвън с Неговото Име Чисто и Свято, превръщала престъпници непокаяли се - с намерения нечисти, кръвнишки и гнусни, в рицари на поредната завоевателна човешка империя. Чудовищните престъпления и издевателства на всички кръстоносни походи свидетелстват за злото на тая религия, изтръгнала не само Кръста от гърдите си, ала и самото си сърце. Не се лъжете! "Християнин", вживяващ се в ролята на рицар, но непреживяващ Гетсимания и Голгота заедно със своя Спасител, винаги ще бъде религиозен мракобесник. Нещо повече: нас ни спасява не етикетът "католик", "православен", "протестант", а умирането ни ежедневно за нашия грях и живеенето ни ежедневно под скиптъра на нашия обичан Господ и Цар Исус Христос. Вие бихте ли прочели поне "Новият Завет", за да се убедите, че не си го измислям?!
*
Да живея като за първо и последно на поразия
в своята зазиждаща ме грях подир грях килия?
Нима съм сътворен веригоносец и за робия?!
Айде не на мен тия! Казвам ви: не на мен тия!
И не ща като вълк към луната диво да вия,
нито като червей да ровя пръстта и в нея да гния,
а отново Исус да открия... Отново Исус да открия...
*
Ранната църква не беше институционален разкош, нито импозантна религиозна диорама, където бисерните й откровения да лежат замръзнали в ледени блокове от кариеризъм, формализъм, корупция и разгул. Тогава сводовете на пещерите и катакомбите бяха куполите на храма, домовете - амвоните и олтарите, а фарисейската анатема и езическото позорно клеймо заради вярата в Исус Христос - най-бленуваната награда. Християните се чувстваха като едно голямо семейство и се приемаха помежду си действително като братя и сестри. А не се разминаваха както сега - като някакви самоходни литийни шествия - сякаш че единствено те презентират спасението на света. В сравнение с любовта и следването на Исус, светската слава, богатства и успехи бяха считани за „измет“. Грехът и злото бяха престъпления срещу Бога и срещу човека, а не златният телец на днешната всепозволяваща либерална свободия (приемаща обаче образа на Звяра, бълващ огън и жупел върху нетленното Христово наследство). Облъчването с бляскавия лайфстайл трябваше да възкреси всяка една мъртва отломка, за да я възнесе в нейното царство на блаженство. Ала запечатали вси стихии на хаоса в своите мъртвешки същности като върху екзистенциални пана, „безводните облаци“ и „скитащите звезди“ се лутат ли лутат между абсурдността и безсмислието на нещата. Пропадат в черните дупки на отчаянието. Възнасят се върху химерите си. Обсипват се със златния прашец на знайни и незнайни вери, събиран от магиите на вековете. Жадуващи да са като божествата от Олимп, те твърдят, че въвеждат “ерата на Водолея”, установявайки универсалната духовност и прекрачвайки трупа на християнството, за да може греховността на човека да остане в миналото му на неосъзнато още и нееволюирало тогава същество. Обаче Пентаграмът на техния нововавилонски колаборизъм пробожда с лъчове, подобни на бафометски рога. Поръчаното от тях разместване в тектониката на духовните пластове ще бъде просто поредния “звезден” спектакъл и поредната “звездна” утопия за връщането на Земния рай - но с нещастен край. Те не могат да спасят човечеството и света. Само Исус иска и само Исус може да спаси всяка една човешка душа. Както и винаги го е правил, когато с вяра го потърсим за помощ...
*
Като всеки един от вас, понякога сънувам небивалици и щуротии. Обаче сега искам да споделя последния си сън. Няма как да изобразя цветовете му. Обаче те бяха толкова наситени! И някак си свръхестествени, ярки и вълнуващи! Чак до степен на изригване на подсъзнателното. Сякаш понякога слънцето свети специално за нас. За да осияе и обагри така своето небесно послание сигурно. Та скачам аз в едни безбрежни водни въртопи. Обгръщам с ръце миличката си дъщеря. Само и само за да осъзная, че ние сме сам-сами посред едни бушуващи световни океани. Бряг не виждам. Ала усещам, че кръвожадни акули плуват наоколо. Чувствам се абсолютно безпомощен и давещ се. А нали трябваше да спасявам своето най-най-скъпо същество?! Помня как направо от бездънните свои дълбини извиках към Бога, за да ни спаси. В следващия момент се зададе вълна, която ни качи върху себе си. В съня ми тя изглеждаше като щастливо сърфиране.... сякаш порехме водите върху нечии длани... Триумфиращо прекосихме целия океан. И това усещане ме накара да го пресъздам сега. Накрая - по-мокри и от него, ние бяхме изхвърлени върху един спасителен бряг. Помислих си: „Уаууу! Ами това е наистина като спасението!“ Да, нашият Господ Исус ни спасява така. Ние не можем да си заслужим безсмъртието и небето. Обаче всред дълбините на нашите низости, безпомощност и потъване защо ли пак не викаме за помощ към Него?... Защо?!...
*
Шокиращо преживяване е да прекосиш толкова столетия назад и да участваш в Евангелска история! Та сънувам аз как изведнъж съм попаднал посред въртопите на една огромна, люлееща се като мазно смогово туловище насам-натам и ревяща така, сякаш че е смъртно ранена хилядоглава ламя тълпа. Опитвам се да се огледам наоколо, но конкретни лица не виждам. Всичко се е сляло в нещо безформено - ураганна страховита маса, надвиснала отгоре върху фигурата на жена. С напрежение се взирам в нея и успявам да видя очите й, пламтящи трескаво в агония. Гримът й, размесен със сълзи, се е разтекъл надолу, за да превърне иначе красивото й лице в гротескна маска на ужаса. Тя е грешницата, която свирепото хилядоглаво чудовище иска да умре. Ожесточено се сипят обвинения, а аз усещам, че всяко едно от тях се отнася и за мен. Отнасяше се за всички, но сега чудовището ламтеше за поредното си жертвоприношение. И даже вече се беше опило от кръвта й, за да откупи себе си от проклятията. Отвращението да съучаствам в това убийство ми припомни за Исус и аз тихичко простенах: „Господи, моля Те, Господи, спаси я!“ Но дори и не вярвах, че някой можеше да ме чуе посред тоя грохот. Тогава изведнъж видях как до нозете на жената беше клекнал човек с бяла роба, който спря да пише с показалец върху прахта, рязко се изправи и погледна в посоката, където се намирах аз. Всичко наоколо сякаш замря... Неусетно се събудих. И докато чувах сърцето си как бие учестено, през главата ми пробяга мисълта: „Ето как идва Спасението...“
*
Докато нагиздени позьори разстилаха полите на одеждите си върху първите редици в синагогите, заемаха най-видните места по угощенията и превъзнасяха на показ упойващи тамянени молитви посред пищни сборища и ритуали, Исус се сприятеляваше с прокажени, недъгави, проклети... с глухи, слепи, сакати... с разбойници и грабители в свърталищата им... с блудници и светотатци в техните вертепи... Религиозната върхушка вманиачено ваеше репутацията си, надявайки се собственият й пиедестал да я въздигне някак си до Светая Светих. А ето, най-мръсните и най-недостойните вече се тълпяха там и със сълзи на покаяние и ожулени колене приемаха Христовото спасение и прошка. Дебелите храмови бакшиши купуваха само хорска славица на даващите ги. А пък лептата от все сърце разтуптяваше Исусовата гръд. Благоуханието на гьозумчетата, копърчетата и кимиончетата може би вълнуваше старите мяхове и ленивите търбуси. Обаче нямаше как да ни върне оня един Едем от справедливост, милост и любов. Тогава (както и сега) комарчетата на народните традиции и суеверия се прецеждаха тъй стриктно! Докато камилите на жупелната човешка гордост се поглъщаха като след Великденски пост. Затова и фарисеят се превърна във „варосана гробница“ - въпреки всичките-всичките-всичките си „подвизи“ на религиовъд. Така запечатано с печата на самия Цар в Библията, дали всевиждащото око на Мамона, всевластният жезъл на Кесаря, всепрегазващите подкови на Службите ще могат да го опазят от Неговия справедлив гняв? И от онова трижди страшно, трижди вечно Негово: „ГОРКО!“ С колкото и фалшиви индулгенции да разширяват и пак, и пак, и пак филактериите му... Според Царския Указ обаче, така „ОСАННАТА“ ще остане завинаги за разкаялия се от дълбините на сърцето си грешник...
*
Всъщност, разпнатият Исус - това са Неговите разтворени към нас обятия. Там е, където болестите ни и раните ни се изцеляват. Огорчения, ненавист, злоба се превръщат в милост и прошка. Слабостта ни - в сила. Страховете ни - във вяра. Вместо катран от грехове - бялата роба на Неговото оправдание. Вместо самота, скиталчество, предателства - Завет на осиновление и вярност. Там е... само там, където замъртвелите души оживяват...
(Хммм, даже с баба Марта и баба Яга би се случило, ако не бяха митове и легенди на народите :))
*
Безспорно, всеки един от нас иска да живее живота си така, както на него му харесва. Егото знае две, обаче предпочита двеста. Зейнало е да поглъща. При все риска от задавяне - и дори от повръщане. „Консуматорство, хедонизъм, славолюбие!“ - това е неговият девиз. Без никакви задръжки! А спирачките са забранени по тоя ширнал се пред кормилото му път! Чували сте го сигурно: добрите момчета и момичета отивали в рая, пък лошите (те не се шегуват, естествено) - където си поискат. Правилата, нормите и законите не важат изобщо за тях. Направо като чума за изтребление им ставаш, ако наречеш делата им „зли“. А думите „грях“ и „беззаконие“ те са виждали само в стъкленици, показани им като в някакъв ретро-християнски музей от епохи далечни и направо мухъл хванали от стара слава. Понеже днес грехът може да се наименува по чалгарски „изкусително сладък“, за да се консумира до припадък. Всъщност, още от древния Едем той дяволски и налазващо-змийски ни хипнотизира. Облъчва нашите егота с отровата си, за да ги превърне в богове. Нещо като гръцко-олимпийските такива, които пращат гръмове и мълнии върху възпротивилите се срещу волите им. Езическото гръмовержество обаче не е само митология, приятели. Направо дяволска работа е. Все пак, нека да сме наясно какво означава гръцката дума за грях „хамартиа“ - „да пропуснеш целта“. Бог винаги има висш смисъл, предназначение и мисия за нас. Ние сме склонни да се вторачваме и огорчаваме от моралните си пропадания понякога, но всъщност, най-фаталният ни грях е да пропуснем да Го познаем. А също - и да не изпълним Неговата мисия свише за нас... ("Евангелие от Йоан" 16/9)
*
Може би всички хора въздишат по свободата. Обаче не и за Истината, която Единствена ще ги направи свободни - Исус Христос. Иначе биха я повярвали... преживели... пресътворили в своя личен, семеен, родови... а дори и в малко по-големичкият този обществен свят. Тогава биха я предали и на поколенията след тях, както се предава най-ценното завещание, най-знатното наследство, най-скъпоструващият и най-животоспасителният Бащин Завет. Да осигурим приемственост и гостоприемство на нашия Господ тук на земята - от човек на човек, от дом на дом, от род на род, от век на век - това означава да пребъдем в Неговото Царство...
*
Ние, хората, сме склонни да дадем мило и драго, само и само да си спечелим величие в една триминутна слава. Дали ще покажем бедро или гръдна обиколка, плочки, татуировки или дубайска разчепатка... дали ще запалим „Артемидона“ или ще убием Джон Ленън... важното е да сътворим мит за нас и той да не стихва! Прокълнатият Вавилон да благословим! Да го издигнем отново - на цената на всяко богохулство и човекомразство ако трябва! Успехът ни да гъмжи от лайкове! Славата ни да не познава залез! Да се самовъзвеличим като звездата на Луцифер! Само че, приятели: „Гордостта предшества погибелта. А високоумието - падението...“ ("Притчи" 16/18)
*
Живеем в модерен корпоративен свят, в който сякаш изглежда, че виждаме хора. Обаче като се взрем в холограмните отражения зад тях, оживява самият „Джурасик парк“. „Вълци“, „чакали“ и „хиени“ могат да се нарекат само техните ембриони. Така или иначе - исторически и библейски погледнато, змията със строшената глава вече е и Звяр, и Змей, и всяко друго звероподобно, за каквото въобще можете да се сетите. Ако ви притеснява апокалиптичното число 666, моля ви, знайте: то няма да се отпечата в нас антихристки и пагубно за вечността, стига да не сме избрали парите, успехите и славата пред нашия Господ Исус Христос! А това всеки един от нас сам в сърцето си го знае...
*
Божието Царство на нашия Господ Исус Христос се гради точно чрез тая възходяща градация...
*
От време на време с дъщеря ми Мила си гледкаме сериала „Монк“. „Какво сте се оцъклили вие двамата пак?“ - колкото и стражарски да звучи, много добре си го познавам това сопраново женско гласче. „Пиле, намонкваме се в момента. Айде малко по-късно да си говорим“ - опитвам се да защитя двама ни аз. Обикновено ни се получава. И ние с кеф си доизглеждаме поредния епизод. Нещо не можем да им се наситим напоследък. Толкова ни пленява тоя смахнат перфекционист! Третиран с насмешка и презрение от околните, изглеждащ като кръпка, пришита нескопосано върху моделните ревюта на тоя свят, той е толкова непримирим в търсенето си на истината, че не се оставя никога, никой и нищо да го заблуди относно нея. И е толкова трогателно привързан към жена си, че днешният Холивуд би изпаднал в истерия и потрес от това. Дотук направи една "грешка" само: когато се увлече по рока. И заяви, че „там, където е карнавалът, там е и рокерът“. Прощавам ти за нея, Монки! Беше заради хапчетата на психиатъра :)
*
Е, последните ни две късни вечери не бяха в „Антимовския хан“, обаче в къщи гледахме с Аги и Мила филмите „Чудо“ и „Чудеса от рая“. Предупреждавам тия, които не са го правили: „Внимавайте! Може да се просълзите на тях като орязани лозници!“ И както би казал тоя, който още като ученик отгатваше убиеца само след втората страница от разказите за Шерлок Холмс (Монк, разбира се): „Кърпички! Бързо кърпички!“ :) Накратко, разбрахме, че не бива да се сливаш с тълпата, когато ти е отредено да се открояваш посред нея като самият себе си. И посред омразата на околните, да имаш куража да изтръгваш жилото й и да печелиш сърце след сърце от нея. Отстоявайки се... сприятелявайки се... обичайки... Тогава бедствието утихва в седмонебесен любовен бриз. Омразителите ти дори искат да те прегърнат. А Юдите - да те целунат за сбогом (това обаче е толкова... толкова тежко!) Разбрахме също, че семейната сплотеност, единомислие, единочувствие, единомолитствие - това са нашите чудеса от Рая...
*
Днес пак забихме на Монк, а в тая серия той се оказа временно хипнотизиран от някакъв гуру. Мила се вцепени, понеже нашият общ любимец използваше сакрални думи и понятия, с които и ние си служим като християни. В същото време, виждаше се, че той едва вегетира в своя омагьосан унес. „Спокойно, познаваме го! - обадих се по някое време аз. - Любовта към истината няма и този път да му изневери.“ Веянията на Новата епоха, позлатата на позитивното мислене, визуализацията, съзнанието да придобиваме успех и слава за себе си, за да се самосбъдваме като нарисувани изгревчета върху платната от студ и мраз на тоя свят... Прелъстени да се претопим в семейната имитация на сектите, да загубим критичното си мислене и така да се оставим да бъдем обсебени от налудничавостта на поредните месии... „Тате, ама как ги разобличи накрая!“ - светнаха очите на Мила. „Татенце, в нас също трябва да живее по един такъв Монк!“ - отразих я аз...
*
След като си имаше презирана ромка за своя най-добра приятелка, сега сладката ми дъщеричка Мила дружи със скромна и кокетна малка еврейка от квартала. Детето ми усеща общественото мнение. Но си знае, че не трябва да му се подчинява :) Като християни ние двамата с майка й няма как да я възпитаваме като Хитлерюгенд, нали? Само че напоследък Европата май все повече ни обвинява за „престъпления от омраза“. Когато заявяваме, че порядките в нашия дом са такива и такива - и канените и неканените гости трябва да се съобразяват с тях, неосоциалистическите либерали и интернационалисти веднага ни дамгосват като прокажени дискриминатори. А бе ти ще пуснеш ли съседа си да ти преустройва хола и да преспи с жена ти? Ако да - значи съвсем си откачил като тях. Не може едните да грабят, изнасилват и убиват - и пак да им се защитават правата. Пък другите яростно да не се съгласяват с това - а после да ги заключват като "омразителите на Цивилизацията". Такваз Цивилизацийка криворазбрана хиени бесни и кучета безчестни я яли!
*
Изглеждаме шматки, стари батки и почти деди-татки. Ама ставаме още за сладки хватки - само не за Радки-пиратки и жени-тарикатки :) Семейно трее да не сме хладки - а жадки! (рапирам си малко, р*ийш ли)
*
Любовта не е ли война за Обещаното Сърце, която се спечелва битка след битка? Отчуждение отсреща - а дори и анатемосана изневяра с мисъл, с поглед, с пожелание, дори с греховна плът - дали това може да те спре? Решаваш ли да пропаднеш? Или с все сила да се навдигнеш? Понеже бягството е онова изменничество, винаги стрелящо в гърба. А то убива - дори и далеч преди да е обърнало своя. Исус ни го каза: връщане към Първата Любов. Тя винаги зачева непорочно. С красиви мисли и чувства. Но израства и се утвърждава всред една налудничава корида от изпитания. Вярността отхвърля предателствата. Грижата - себезадоволяването. Чистосърдечието - подмолността. Интимността - похотта. Тогава дори разделите се превръщат в томителни копнежи. В блянове по онази изгубена взаимност. В битка след битка за изгубения рай...
*
Ако не сме готови да се отдадем на някой друг, защо тогава изобщо да си струва да живеем?! Нима ще помпаме и помпаме само нас, докато накрая съвсем не се пръснем?! (От самозадоволяването, от самодоволството, от самодостатъчността.) В края на краищата, отдаването ще ни дари с всичко най-свято. Докато заграбването - то ще ни го отнеме почти в несвяст...
*
Хора със задължения сме. Отмятаме ден след ден и обръщаме лист след лист месеците на календара. Графикът ни е почти един и същ. Сутрин предъвкваме заглавията и новините като претоплена в микровълновата фурна корава баничка. През деня функционираме в зададените ни граници и правила. Плъзгаме се напред-назад по релсите, а ако искаме да кривнем настрани, все ще се намери някой, който ще иска да сведе движенията ни до онази механична безсъзнателност на махалата в часовниците „Кукувички“ от местния антиквариат. "Тик“ - само толкова насам, после „так“ - само толкова натам - колкото секундите, минутите, часовете да ни отмерят надницата. И какво? Вечерта се превръща почти в наслада. А нощта закрилница ни става. И ние се свиваме в нея като бебета в кувьози. „Дааа, това явно ще да е живеенето!“ - примиренчески въздъхваме ние. Преди да Я срещнем... И преди да решим да се посветим на Любовта. Обаче какво друго, ако не точно това би могло да промени всичко? Да отдадем най-ценното от себе си на най-най-любимите си хора. Да счупим махалото на ограниченията, понеже Любовта не е нито от времето, нито от измерението на тоя толкова мимолетен, на тоя толкова егоистичен и тираничен свят. И затова тя винаги се извисява над него и го побеждава. („Първо послание към коринтяните“ 13/8)
*
Обвързването, свързването, сливането на две тела в една душа - това е много трудна работа - нали го виждам и аз! Посвещението, възгледите, принципите, ценностите, брачният завет - всички те трябва да са по собствен избор. Обаче ден след ден, нощ след нощ, изгрев подир изгрев, залез подир залез - те трябва взаимно да се търсят, намират, припознават едни други. Епидермалният контакт никога не бива да е само началото на края! Не се ли "редят и редят край реката тополите ("Щурците")... не се ли "стопят китарите" ("Сигнал")... не "зачакаме ли онзи миг, за да видим как Любовта ще остави следа във вечността" ("Диана Експрес")... ами, Боже мой, просто как да се получи?!
*
Когато обичаш жената до теб, всеки делник ще ти се струва крадец на любов. А всеки празник - сърцебиене зад още една стрела на Амур...
*
Необикновено чудо е да усетиш как се докосваш до душата на любим човек. Нито златен дъжд може така да те напои, нито звезден прах тъй да те разискри. Питам се: дори всичките изкушаеми за опознаване светове, поселения и вселени могат ли толкова много да ти дадат? Ако се осмелиш да скочиш и в най-бездънните й безпредели, споделеността няма ли да прогони самотата ти далече-далече? Отвъд всяка една твоя дълбоко лична, или пък бленувана за преодоляване галактическа бариера... Необятът, приятели... Той дали е в пространствата около нас, или е в сърцата ни и в душите ни? Той не е ли всяка една наша обич, всяка една наша вярност и привързаност? Човек винаги може да осъзнае това за някой друг... Примерно, да са изминали и 35 години даже...
*
Като консервативен човек аз смятам, че интимните ни части трябва грижливо да се прикриват, а не да се излагат на показ като зарзават по сергиите. Някои ги наричат с умиление „най-милото ни...“ Добре, а защо не ги пазим тогава само за най-милите ни и скъпи хора, с които сме се обвързали, взаимно посвещавайки се от главата до петите един на друг? Що за извратено удоволствие е това да плакнем похотливите хорски очички?! Сега, не казвам да ходим увити като мумии и да имаме само една цепка, през която да виждаме света като през шпионка (стил на обличане тип „пощенска кутия“, както се изрази наскоро един британски политик). Обаче прекалено сексуализираната ни култура, в която разголваме срамното с безсрамие като в разгул и оргии и го издигаме в култ към небесата - с какво тя ни различава от древните идолопоклонници, фетишизирали Фалоса, жертвайки му и покланяйки му се почти в транс? И с какво нашата т. нар „модерна свободна любов“ се различава от онзи старовремски ритуален разврат с жриците в техните храмове? „Прави каквото искаш“ е основен сатанински закон, формулиран от мага с прозвището „Звяра“ Алистър Кроули (идол на цели плеяди от музикалното съсловие). „Сексът е основна и главна цел в живота“ (ненаситният, всепозволеният, всеядният) - приглася му и основателят на „църквата на сатаната“ Антон Ла Вей, вдъхновен не от кой да е, а от самият Фройд. Като гледах какво става около мен, и аз си мислех някога, че той е просто забавление, Тарзанско удовлетворяване на нагона ни под слабините в джунглата на безнравствените всепозволености и на „слабите ни ангели“. Всъщност, отвратителният богохулствен разврат на нашето минало и съвремие е събран и може да се види в триметровата статуя на човеко-звяра, на хуманоидно-езическия Сатана-Бафомет, издигнат наскоро от наследниците на вавилонците в Америка. Какво представляват усмихнатите деца от двете му страни ли? Непоносимата му перверзия! Бълването на адския огън в небесата и разрушаването на святите Божи заповеди имат неизмерими във вечността последствия-проклетии. Животинско чифтосване ли? - това е масовото изтребление на децата чрез аборт. А що за ултра-демоничен ум трябва да имаш, за да се наслаждаваш на „детското порно“ в Дарк-нета?! И посред цялото това нечовешко безумие - хора, моля ви! - никога... никога не забравяйте, че Господ Исус Христос се яви след Възкресението Си първо на разкаялата се блудница Мария Магдалена! Някой от вас може ли да пресметне изобщо точно колко Му струваше на Него, за да плати цената на Невъобразимата Си Огромната Милост към нас - пропадналият човешки род?!
*
Ако си напълнила допълнително пазвата си, само за да се пъчиш с нея и да подкосяваш мъжките глезени на свой собствен терен, а сърцето ти винаги остава до дъното празно посред тая лайкомания и това всеобщо обожание; ако хищно си начервисала устните си, обагрила си околоочията си и после си се развихрила като пустинна буря, която да опустошава и богат, и беден, и всеки твой собствен роб, а ти си се превърнала цялата в писък на жертва в техните подли капани; и да - ако играта ти на любов я третират като проституция - ами защо просто не престанеш?! Нали Исус ни показа къде е спасението? - в безусловната любов. (И всичко това го казвам не осъдително, понеже точно аз пък нямам никакво право така да го кажа. Но не мога ли поне да попитам: къде са бащите, които забравиха за обичните си дъщери? И не им ли отмъщават те сега, избирайки блудствата със страшилищата?)
*
Преди време четох за една френска бабичка, която доживяла до около 130 години. Някъде около 80-те си тя сключила договор с местно юридическо величие да бъде гледана срещу прехвърляне на имотите й на негово име след смъртта й. Само че тя го надживяла. После била обгрижвана от съпругата му. Надживяла и нея. По договор, децата на споминалото се семейство продължили мисията невъзможна. Сякаш бабата си била наумила да наруши с дълголетието си всичките им взаимни договорености :) Случаят се разчул и тогава отишли журналисти да я интервюират. Попитали я на какво се дължи нейното триумфиращо живеене. "На чаша червено вино всеки ден. На близо един килограм черен шоколад седмично. И на много, много усмивки... и на много, много смях" - заключила пре-пре-възрастната дама.
А аз си го тълкувам така: Божият мир + Божията радост = на всяко отсъствие на стрес. Който пък от своя страна в повече от 90% от случаите причинява коварните болести. Прекрасно би било нашите години живот и щастие да добавят такива и на хората около нас - с отношението ни, с молитвите ни, с делата ни... Нали това е истинското богатство, а не имотите ни?! :)
*
Имаме едно миловидно трийсетгодишно момиче в нашия квартал, което винаги поздравява всеки срещнат с такава усмивка, каквато не може да грейне (ооо, ама естествено!) в никой тукашен типов емотикон. Казвам ви: дори да е облачно без кюфтета, кебапчета и шницели, тя може да ви причини направо слънчеви изригвания и пеперудени пърхания в най-най-най... ама в най-сърдечните ви области. Случи ми се пак току-що на път за в къщи. Само че местният отруден пролетариат я е квалифицирал като „луда“ и я подминава като „прокажената на махалата“. Скотски искаме ние да свалим и да набутаме всяко едно слънчице в калта. Обиждаме и презираме... Е, тогава не сме ли ние лудите?! Така не се ли превръщаме самите ние в някакви кални и блатни същества?!
*
Помня, че навремето - още докато бях млад и зелен, прясно оженен, бях конвоиран до Музикалния театър в София, за да изгледаме с жена ми „Царицата на чардаша“ с прочутия наш тенор Арон Аронов. Заклевам се в пъпа на Адам: бях най-прехласнатият зрител, следящ със зяпнала уста оперетата. (Оу, само че Адам май нямаше пъп! - така че забравете :-)). Но ето, че животът ни запозна с Арон и този път аз останах истински впечатлен от него. Маестрото веднага ни покани да минем на ти, като ни каза, че е от Дупница, „истински селинджър“, „евреин от кръста надолу, а нагоре - българин“. И че ако след третата минута от запознанството си някой я кара на „Вие“, със сигурност не е дупничанин (откъде да знае, човекът, че ние, невшанлиите, можем да превключим на по-ниска фамилиарна предавка даже още след третата секунда?). С какво ни хипнотизира обаче Арон и без да ни пее? С любовта си към своя учител Христо Бръмбаров, от когото са се учили великите Николай Гяуров, Никола Гюзелев и Гена Димитрова. Сподели ни, че той се е държал със своите „бръмбарчета“, както баща със своите деца, и че им е предал незабравими житейски принципи, ценности и уроци. Буквално им е отпечатал духът на най-безукорна честност както в света на изкуството, така и във всичките 50-100 нюанса сивота на баналното ежедневие. Казвал им е да бъдат смели в своите пътища и никога да не се огъват пред страховете си, защото само така ще открият истината. Дори ги е съветвал никога да не третират хубавиците от хора и от балета като жени, а просто като свои колежки, ако искат да съхранят бъдещето на семействата си. „Така че оттогава аз никога не съм лъгал и няма да излъжа - завърши оперетният ас. - Нито съм флиртувал със страшилищата в ума си, нито пък с любовници на сърцето си. Е, макар на сцената да сме се прегръщали или целували за пред публиката...“ Преди да се разделим, с Маестрото се прегърнахме като баща и син. Ала аз вътрешно се поклоних пред оня дух, който те прави велик артист може би... Обаче повече от това - Човек!
*
От години вадят национални класици от учебниците ни като Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов, за да ги заместят с ориенталски чалгарии и тъпизми. Последваха боядисаните им в розово и лила модернизъмчета, които трябваше да омаят целокупното бащинство и майчинство. Държавата ни се обяви против собствения си народ. Юдоагентите й натрапват на децата ни космополитизъм без бащи като нашия Апостол на свободата Васил Левски. Затова ли им плащаме всеки месец? - за да се гаврят със светините ни! Затривайки националната ни и половата ни идентичност, историческата ни памет, семействеността и родолюбието ни, тия продажници горе явно искат да ни подложат на пълен геноцид. Обаче мисля, че лека-полека започваме да го усещаме като народ. А следващата стъпка е да превключим на режим "Пълна съпротива"...
*
Днес отидохме да се поразходим към Боянската „Сребърна водичка“ и на връщане... какво да видим? - някакъв разсъблечен до кръста мачо завардил пътечката, по която се спускахме надолу, заедно с два катранени, свирепо-муцунести булдога. „Дръпнете си псетата, за да не уплашат детето!“ - веднага му нареди Аги (а аз се подсмихнах само, понеже нейният боен вид в тоя момент ми изглеждаше доста по-заплашителен от оная мутренска триада). Човекът видимо се стресна, направи две крачки встрани и веднага подвикна на единия булдог: „Анархия, бързо ела тук!“ Обаче вторият черню нещо се ослушваше и тогава аз нарочно изпръхтях, за да поразсея Аги и Мила: „Разврат, ае бегай оттука, бе!“ Изведнъж дружно се захилихме :) Жена ми ме похвали, че добре съм го кръстил тоя грозник. Помислих си, че можеше да го нарека и „Комунизъм“ (ама как само щеше да му пасне на квадратната челюст с тия зъби и с тия точещи се лиги!). Доста по-трудно ще ни бъде, обаче, на нас в действителност... Без всенароден щурм, Анархията и Комунизмът няма как да ни освободят Пътя...
*
Отдавна вече не мога да бъда влюбена електорална частица, на която базалните й ганглии се бомбардират с хормони на щастието от ония картечари-пропагандисти в партийните централи, както и от техните разсилни в масмедиите. Пропагандата винаги е била и ще бъде една огромна торба с манипулации, полуистини, паралелни реалности, селектирани и изфабрикувани факти, оклеветявания, опозорявания, редувани от прословутото тройно послание на маймуните й: „Не виждам, не чувам, не говоря!“ (за всичко извън социопатските домогвания за повече власт, влияние, корист, хедонизъм и слава на нейните гръмовержци от Олимп) - обаче... помазани елейно с Хвалебствия-Лъжи.
Една подменена с медийни и медени илюзии наша реалност.
Олигархичност + политическо партизанство = деспотизъм + демагогия, клоняща към безкрайност...
И ние си го харесваме тоя резултат?!!
*
"Беж, крачета, да бягаме!" е призивът на Кума Лиса, която искаше да се измъкне от ситуацията - не Божият да се замонашваме посред злото на тоя свят :) Понеже Царството Му на земята не е ли Той да управлява чрез принципите и ценностите, които е вложил в сърцата на Своите хора? Ако се прилагат, те освещават всяко място, всяко дело, всяка душа (пък даже и да са били омърсени от оргийното безбожие преди това). Толстой някога е проповядвал "непротивене на злото" чрез насилие. Обаче всяка друга духовна, морална, социална и гражданска съпротива е направо задължителна, ако не искаме то да ни обсеби и да ни смачка. Понеже в сърцевината си злото представлява ужас, безумие и терор - независимо, че обикновено ни се представя с благовидна маска. И точно затова Библията ни предупреждава, че е много... много опасно, коварно, измамно, демонично, адско. Самият дявол в образа на херувим! И когато се примирим чрез Исус с Бога, към него и в явното, и в тайното, и денем, и нощем, ние започваме да ставаме абсолютно непримирими и да се превръщаме в напаст за врага.
*
Прочетох навремето в някакъв вестник за един тийнейджър от Търново, който над 20 часа сърфирал в нета и накрая припаднал върху компютъра си. Специалистите ни твърдят, че около 20% са силно пристрастените в тая сфера сред учениците, а това е огромен процент (включва висене средно над осем часа в мрежата, което буквално те изтръгва от реалния свят и те прави пришълец в някакви изкуствени виртуални поселения). Страшни тенденции, които нашето общество все още неглижира и подценява! Ние даже не отчитаме, че имаме нужда от квалифицирана помощ в тия тежки случаи. А понякога те довеждат до смайваща асоциалност, до множествена самоличност, която като чудовището на Франкенщайн няма име и създадена реална идентичност и затова се превръща в хаотична сляпа сила, застрашаваща и себе си, и околните. В Китай някакъв младеж пък - след три-денонощен компютърен делириум, издъхнал от разрив на сърцето. И като се има предвид, че това е само на повърхността на масовото сърфиране. А никой от нас дори и не може да си представи колко неизброими човешки останки лежат на дъното на т. нар. Darknet... Затова - ако ще искаме да плуваме като спасители в безбрежния океан на интернет, трябва също и да внимаваме самите ние да не се наложи да бъдем спасявани :)
*
И в личния си, и в семейния си, и в професионалния си живот все повече осъзнавам, че нормалното им функциониране до голяма степен зависи от това доколко добре съумявам да очертая собствените си граници - своите принципи, ценности и убеждения, предпочитанията и вкусовете си, способностите, възможностите и уменията си, както и липсата на такива. И после да отстоявам очертаното от мен, като задължително гледам да се съобразявам с хората около себе си, имащи също, разбира се, своите Богодадени им територии. Не мога да кажа, че се справям много добре дотук, понеже, мисля, бащиният ми пример беше доста объркващ ме навремето - от авторитаризъм преминаваше във всепозволеност и глезене; и тоя цикъл постоянно се повтаряше. Е, оказа се наистина, че някои дълбоко вложени и почти унаследени модели на мислене и поведение не се преодоляват толкова лесно, макар човек да знае как би трябвало принципно да се постъпва. Обаче със сигурност Исус ме учи как да не позволявам на царете и цариците на омайването и на ловките манипулатори да ми цоцат кръвчицата с кеф както преди. И това ми вдъхва все по-голяма увереност, че Господ ми помага да бъда в контрол на живота си и господар на съдбата си. Предполагам, жена ми и децата ми имат нужда точно от такава опора и съм готов да се боря със себе си, за да могат те да я усещат винаги - без никакво колебание. Понеже границите означават „сигурност и закрила“. И там е, където трябва да се проявяваме като истински мъже...
*
Ако поне елементарно се уважаваме едни други, то тогава ще си доставяме взаимното удоволствие да не оспорваме свободата на изборите си. С респект ще се отнасяме както към тези отдясно, така и към тези отляво. Стига обаче те не да не застрашават нашата собствена свобода. Понеже в момента, в който тия посмеят само да си го помислят - а после и да го направят, те моментално трябва да бъдат квалифицирани като нападатели и като терористи (неполиткоректно звучи, знам). Чували сме обаче ние, че с такива никога не бива да се преговаря. И че в последвалите битки победител ще бъде само онзи, който е достатъчно бърз, за да не падне покосен. Всеки един, който опази честта си, достойнството си, свободомислието си - еее, той тогава винаги заслужава да си остане правостърчащ, приятелю :) Небесен орденоносец да се извъди даже...
*
Има вълни от хора около нас, които биха могли да не ни заливат и да се научат да ни пазят личното достойнство, границите ни и дигите ни, стига това да им бъде достатъчно ясно, търпеливо, твърдо и уважително обяснявано. А после - и отстоявано. Такива хора биха почувствали, че ние ги зачитаме като самостоятелни и независими личности и биха ни отвърнали със същото. Обаче трябва да се упражняваме взаимно, а не е лесно упражнението :) Златното правило на Исус тук е: „Всичко, което искате да правят човеците вам, същото правете и вие тям!“ („Евангелие от Матей“ 7/12). Ох... защо в България всеки втори ти се бърка за всичко?!
*
Това тук ако беше сцена, хич нямаше да се показвам толкова често. Обаче нали съм си в къщи по чехли, го възприемам като домашно споделяне - представям си все-едно, че сте у нас на гости :) Та да си кажа аз, че ми става много скръбно, когато замесваме Бога в нашите човешки престъпления, бедствия и дивотии. Дори и да е най-най-малък намекът за неговото бездействие и всевишна апатичност. Царят може и да е надалече, но Бог не е чак толкова високо, струва ми се. Понеже на нас Той е поверил цялата земя. Животът и смъртта върху нея. Безценната способност да избираме между добро и зло. Отговорността да носим последиците за изборите си - засягащи дори поколенията след нас. И в безкрайните ни злоупотреби със свободата - чрез невежеството, алчността и жестокостта на греха, често изкупителни жертви стават най-невинните и най-незаслужилите това. Както се случи и с нашия Господ Исус, между другото. Наистина ли вечно ли ще обвиняваме тоя „коравосърдечен Гръмовержец“, за да оправдаем самите себе си? („Йов“ 40/8) Няма как Голямата скръб да подмине ни грешните, нито праведните. Но за първите тя често е неутешима, безнадеждна и съкрушителна. А за познаващите Божите милости тя е тласък към вечния пристан, където единствено нашите души могат да намерят спасение, мир и покой. Приятели, нека никога да не забравяме, че Исус Христос доказа веднъж завинаги с думите Си, с живота Си, със смъртта Си, с възкресението Си, че Бог не може да остане безучастен към съдбата на погиващия човешки род.
*
Между другото, вече хич не ми пука дали ще ме отсвирят приятели или ще ме намразят неприятели. Човек колкото и добре - пък и зле да живее, това все му се случва. Страшно уважавам всички хора около себе си. Обаче не мога да копи-пействам техните очаквания за мене. Знам, че често ги разочаровам. Но няма как да не следвам оня тих гласец на съвестта си. Нека те да чуват собствения си, а аз - своя. Така няма да има "хъката и мъката" и да се сритваме като магарета. По-добре е за всички ни да рием тая земя като атове :)
*
Оставени сами на себе си да се реят без цел и посока, нашите души често приемат какви ли не причудливи форми. Ефирни, плазмени, лъчисти, златисти... Така е насън. А наяве: аморфно-петнисти, всепоглъщащо-чернобезднически. Тъй или иначе - в омагьосващото ни ежедневие, те могат да просияват дори с всичките цветови гами на „Уолт Дисни“. Продължението им в плът и кръв обаче е често като това на татко Барба. Осъществяване на почти невъзможните конфигурации, само и само да ни просъществува житието и битието! Саморазпадащото се да не се саморазпадне... Обаче в Библията е казано: непокорството към Бога е като греха на самоомагьосването и като гнусилището на омайничеството („Първа книга на царете“ 15/23). Ако притъпим тоя първороден грях, всички наши остри ъгли ще се превърнат в допирателни към Него и към ближните ни...
*
Чрез кръвните си връзки хората изграждат семейства и родове. И ако не ги прекъсват, те ще бъдат здрави и сплотени. Колко повече ние тогава, вярващите, че сме изкупени от греховете си чрез Христовата свята кръв, трябва да се чувстваме като истински братя и сестри помежду си! Обаче не. Обичаме да слагаме лупи на религиозните си различия. И те от това стават някак кошмарно гигантски и разделящи ни. Даже нерядко се отхвърляме едни други. Очерняме се. Презираме се. Преследваме се. Съдим се и се осъждаме дори. Не казвам да не го правим с измамните учения и ереси. Както и да не държим надалеч от себе си вълците в овчи кожи, които искат да ни заквасят с тях. Или просто да ни грабят на аванс, на заплата, както и ежедневно - докато разширяват материално само своите малки феодални владенийца, а не Божието Царство. Но заради това, че един вярвал в кръщението на Святия Дух, другият пък - не; че един приемал апостолското и пророческото служение в наши дни, другият пък - само традиционното попско или пасторско; че единият бил от еди кое си паство и деноминация, другият пък - от църковната конкуренция; че единият бил служител Божи, а другият - обикновен мирянин и черквопосетител (даже не и почетен дарител, а да не говорим, че никога няма да бъде канонизиран и за светец) - и заради това отново да разпъваме Тялото на нашия Господ Исус Христос на позорния кръст?! Добре, различни сме. Така и трябва. Ако искате еднаквост, въдворете се при Ким Чен Ун в Северна Корея - той ще ви я осигури, споко :) Обаче няма ли да бъде по-разумно и много-много по-красиво да ухаем като букет на Божията слава с всичките си уникални шарки и багрила? В крайна сметка, не по изтребителните ни мозъчни догми и доктрини ще ни познаят, че сме Христови ученици, а само ако имаме Неговата любов помежду си, нали? („Евангелие от Йоан“ 13/35) Пък спомним ли си, че Исус обикна всеки един от нас още преди да се е родил и чул за Него - и още преди да Го е познал; както и това, че в земния Си живот Той бе наричан „приятел на грабителите и грешниците“ - тогава нека сериозно да помислим и сериозно да решим какви да бъдем и самите ние...
*
През вековете цели пълчища от хора са обвинявали евреите, че са моралните и духовни убийци на Исус Христос, както и изродите от римските легиони, които са се гаврели с Него чрез онези непоносими за никой тленен издевателства - преди позорно да Го умъртвят на Кръста. Само че на тая грешна земя всеки грешник изписва със собствената си ръка, със собствените си мисли и дела епитафията: „Бог е мъртъв“. Та нали без Бог и без Неговия Закон ние можем да се отдаваме на разюздавания най-безбожни... най-беззаконнически... и то сякаш до безкрай? Т. нар. „Велика Френска революция“ от 1789-та год. се опита така да удави християнството в бликналите изпод нейните гилотини реки от кръв. Последваха я човеконенавистничествата на Ленинските, Сталинските, Хитлеровите конници от ада. Всяка вяра в Исус, всяка Негова църква, всеки Негов еврейски потомък и всяка гнусна за тях синагога трябваше тъй да бъдат изличени без жал от лицето на земята. Но ето ни нас сега тук. Винаги ни е имало и винаги ще ни има. Нали помните как фарисеите и садукеите си поръчаха римско-имперска застраховка, за да остане запечатан во веки веков гробът на Христос? Знаейки за Неговото пророчество, че ще възкръсне на третия ден, от страх да не Го откраднат учениците Му и сетне да разтръбят това на всеослушание, те даже подсилиха римската охрана със своята доверена храмова стража. Обаче въпреки неистовите им усилия, гробът на Исус зейна празен. И скърцащи със зъби и тресейки се от злоба, сякаш всички антихристи от онзи и от този ден впрегнаха всичките си сили, за да ни докажат, че Него Го няма. Отново змията-змей, на която Исус строши главата, ще се опита да ни хипнотизира, че вървим към нови и нови славни ери, които ще са такива, просто защото са „след Христа“ - и буквално без Него. Само че аз искам да ви попитам: за последните две хилядолетия унищожихте ли Възкръсналия, а? Е, точно толкова можете да унищожите и народа Му :)
*
Религиознание еврейско, свободолюбие американско, възпитание балканско, обноски леко конгоански, сексуалност народно-мераклийска, рок английски, шансони френски, литература руска, футбол немски, бира чешка, приятели разноконтинентални, вяра небесно-християнска; обаче самосъзнание, родолюбие и принадлежност - български! Мисля си, това няма как да ме направи интернационалист и модерен глобалист, а просто човек със своите вкусове и убеждения. Искат да ни превърнат в уравниловки, в нещо средностатистическо, в хуманоиди някакви си без собствен лик. Да ни иззидат като „тухли в стената“ - нали помните оня стар хит на „Пинк Флойд“? Трябва да знаем: ония отгоре винаги... винаги ще искат това! Така тия майстори-зидари отново и отново ще се опитват да си въздигнат своите богоненавистни Зикурати, използвайки нас - човеците с живи души, просто като обикновен човешки строителен материал. Аз лично съм решил да не бъда такъв - а онакъв, какъвто в действителност съм. И не смятам да им угаждам. Понеже обичам Исус, Който ни е Примерът за това...
*
"Да не общувате с някого, който се нарича брат, ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител! С такъв нито да ядете заедно!" (“Първо Коринтяни” 5/11). Платеният слугинаж на държавните органи и на техните служби за сигурност - особено ако е разпознат по плодовете и доказан по най-безспорен начин от Комисията по досиетата, поставя такива блеещи вълци и в четирите категории едновременно. "Отлъчете нечестивия човек изпомежду си!" - категоричен е апостол Павел. - "Не знаете ли, че малко квас заквасва цялото тесто"?
Иначе в какъв хляб се превръщаме като българска православна, католическа или протестантска църква? Като засищащ най-насъщните нужди на хората, или като натравящо народа ни рекламно търбушеско раболепие, каквото и ни демонстрира вицепрезидент Йотова, почти припадайки в скута на ченгето от КГБ с пищните патриаршески одежди и с безакцизното мафиотско потекло.
*
В казармата първата година стрелях с "Калашников", а втората година като "фазан" се сдобих с пистолет "Макаров". Оттогава ми остана усещането, че мъж значи войн... и значи въоръжен... и значи много опасен. По онова време никой от изтрещелите мутри не смееше да ми налита в дискотеките, понеже кобурът ми беше на по-малко от една ръка разстояние :) След такъв опит никога не бих желал да съм демилитаризиран пацифист и хуманист. В един свят, който все и все се върти около оста на злото, живот, чест, любов, семейство, дом, родина с палмови клонки ли се пазят, ако смея да попитам?
*
Приятели, всичко, което се опитваше да възпре Исус от Неговата стремителна голготска мисия, беше изобличавано с все сила от Него. Понеже първото Му идване на земята беше белязано от една-единствена цел: да даде живота Си за нашето изкупление. Обаче как е описан Царят на царете и Господ на господарите в "Откровението на Йоан"? - войнствен мъж с двуостър меч, яздещ на бял кон и предвождащ Своята славна армия. Подобно бе и видението на Исус Навин, пред когото в Стария завет се яви пак Той. Отново и отново през цялата Библия Бог се явява в образа на мощен Воин. Като такъв беше прославен, когато тръшна фараоновата армия при освобождението на израилтяните от Египет. И във всяко пророческо предупреждение към враговете на Израел има и това обещание, че Бог ще воюва за него (съвсем реално, а не само духовно). Вие примерно представяте ли си какво би станало, ако нашите братя там оставеха оръжието си дори и за ден-два? Йерусалим веднага ще бъде завладян, а Божият народ изтребен от лицето на земята. Затова и в Новия завет има такива объркващи пацифистите стихове като тия в "Лука" 19/27 и 22/38. Явно доста от учениците пазеха животите си с ножове в онова също разбойническо време и Исус не ги смъмряше за това. Кощунството бе, че няма как с Петровия меч гордо и арогантно да защитиш Божия Живот, понеже той е вечен и неунищожаем. Но нямаме ли право да бъдем защитници на най-святия Божи дар, когато силите на злото искат да ни го отнемат? Как се пази дом и родина? Как нашите предци се бориха за свободата и независимостта ни като народ? Не сме ли лицемери, когато ги почитаме... ама някак си бихме искали да ни я бяха поднесли на тепсия с голи ръчички? Не ни пречи да сме едновременно християни и реалисти. Ако искаме да сме набожни пацифисти, по-добре да си стоим в килиите и тихо да се молим (не отричам, това е първата ни повеля). И само да ви споделя накрая, хора, че преди време - когато се опитвахме да отскубнем две хлапета от лапите на банда наркотрафиканти, това, че ония орки бяха заблудени от едното от тях, че съм въоръжен с патлак, ми спаси живота. Така че мислете и мислете! (по "Евангелие от Матей" 26/52)
*
Не искам да съм господар над никого (отвратително, гнусно и мерзко ми се струва това). Още по-малко пък желая да съм нечий роб, ако в нашите ежедневни взаимоотношения някои се опитват да ме набутат - за своя си кеф и изгода, разбира се! - в тяхната съвременна гладиаторска школа. Чест и почитания заслужава всеки един човек на тая земя. Възползваш ли се от него и оскверниш ли го, значи си го направил с образа и подобието на Самия Бог. Въобразяваме си, че Той не пази Лицето Си, застъпвайки се за Своя син, за Своята дъщеря, за Своя брат и за Своята сестра, за Своето семейство?! Едно от най-най-тежките послания на Евангелието е обаче, че Той всъщност се идентифицира с всеки... абсолютно с всеки един от нас - нуждаещите се от всичко най-насъщно за своя живот и за своето бъдеще („Матей“ 25-та глава - стихове от 31-ви до 46-ти). Ако нямаме доверие, респект и поне трошица Божия любов помежду си, ех, значи нямаме нищо... и нищо не сме... („Първо послание към коринтяните“, 13-та глава)
*
Никой не иска живот без гледка, хоризонт и небе. Килия и карцер. Затворничество на мисъл, съвест, воля, въображение и прокобяващо ежедневие. Ангария до шия и робия до свръх-тотална изнемога и неврастения. Демонични издевателства. Огнената треска на осъждението. Жупелът на страха, тревогата и вината. Вечното изгаряне на кладата на греховете. Истеричните писъци посред това. Преизподническата невъзможност за избавление. Обаче без необятното спасение на Исус ни очаква точно такъв ад, неописуем изобщо с човешки думи. И без нито... без нито едно небесно прозорче там...
*
Гърди, чиито бездни зеят непокръстени, не могат да бъдат осветени ни със златни, ни със сребърни кръстчета...
*
Посред златната треска за грамадариуми от печалби и успехи, на нас те сигурно ни се привиждат като въжделените чудеса на света. Прелитаме ние свръхзвуково над хората. И в бясната гонитба на фикс-идеите си и на амбициите си, няма как дори за миг да се вгледаме в техните размазани лица. Най-много да използваме главите им като стъпала за нагоре. Разбира се, там ни очакват самотно разочароващи и самотно обрулени върхове. Водещи нерядко до замръзване на тленните ни останки. Трагично е!... Обаче явно не сме знаели, че световните богатства са като детска близалка в сравнение с това да придобиваш първо Исус и Неговото Царство. Няма ли кой да потърси пречистеното с огън злато на освещаването? То не се случва пиедестално, имиджово и рейтингово, а може би в сумрака на неосветените коленопреклонни места. Не в църковните ложи, а в ежедневното смирение само и единствено пред Него. Иначе всеки миг, прекаран без нашия незаменим и несравним Исус, накрая ще се окаже безсмислен и празен...
*
Всеки един от нас греши (къде повече, къде по-малко). И всеки един от нас има нужда някой да му прости и да го вижда не като редовно провиняващия се, а като такъв, който иска и може да превъзмогне грешките си. Че даже и пороците си, греховете си и провалите си. Тогава човек е окрилен да се преобразява - като среща сърдечно разбиране в очите на нечия огромна симпатия и любов.
Нали така се отнася и Исус към нас?!
*
Властоманията, славолюбието и алчността винаги смучат и повръщат човешка кръв, докато не обезкървят напълно и не уморят обладаните от тях същества. Преди време едно от тях като прокобен гарван изграчи: "Такива сме ние - истински сме. Но сме на изчезване." А дано! Само че толкова лъжливи са тия пернати гадини! Те винаги са знаели само как да налитат като прокълната пандемия върху жертвите си. Но никога - да отлитат през девет планини в десета доброволно. Не трябваше ли ние да се светнем какво произтича от това? “Понеже меч има върху жителите на Вавилон, и върху първенците му, и върху мъдреците му, и върху измамниците му! Меч върху юнаците му - и те ще се ужасят! Меч върху съкровищата му - и те ще се разграбят!” ("Еремия" 50/35-37)
*
Току-що се оказах на една опашка заедно с някакъв доста симпатичен мъж (ама със сигурност доста-доста повече от мене, ако трябваше да ни оценяват на кастинг за представяне на костюми на модната къща „Агресия“ примерно :)). „Ех, когато бях на 20, всички ме забелязваха и ме поздравяваха! - ожали ми се набързо той. - А сега подминават старчока като едното нищо. Сякаш съм никой и вече нямам никакво значение за тоя свят...“ Погледнах го, недоумявайки! Човекът се оказа само малко по-голям от мене, обаче вече беше загърбил живота си, псувайки всичко живо около себе си (виновници отгоре, виновници отдолу; виновници тук, виновници навсякъде там) и вече очакваше неговият безславен край. Странна птица съм аз, понеже такива винаги ми се иска да ги прегърна - че да си поплачем заедно над неволите. Господи, какво ли беше преживял човекът, за да се чувства толкова ненужен, толкова смачкан така?! Аз, естествено, някак си успявам да се въздържам, за да не правя луди работи пред хората. Щеше ми се да му кажа много повече, обаче можах само това: „Преходът нали не успя да ни погребе, приятелю? Помня всичко като тебе. И вярвам, че ние трябва да го погребем. Имаше един филм, „Животът е прекрасен“. Само че май нито искаме да го гледаме, нито да участваме в него...“
*
Както след нощта слънцето изгрява за живот - не за слава, така трябва да се говори и пише за това как себичното зло може да се преобрази в една Божествено изкупена, добротворческа съдба. Наистина с всеки изгрев на Христовата любов към нас ние имаме невероятният шанс да се превръщаме от грозни патенца в изящни лебеди. Чрез ежеминутните си избори (по-скъпоценни от изумруд, сапфир и рубин), да помрачаваме цинизма на греха в себе си и да светим с оная томителна, с оная светлонебесна лампичка неизбродимо-звездна. Това е журналистиката всъщност - която не е от тоя свят, толкова ужасно пошъл! Само че... оооу, да! Трябва да си прежалим рейтинга и омамончването на таз земя...
*
Чували ли сте думата „делибуран“? Така наричат в моя роден край - Варненският, младото вино. И дядо ми, и баща ми по-късно, бяха домашни винопроизводители. Затова неведнъж като дете съм льокал шира с голямото почерпало, стоящо в една огромна тава под една още по-огромна, направо внушителна и почти величествена на фона скромния селски пейзаж бъчва, наричана по старовремско-диарбекирски и с онова благозвучие от Ориента „кадуз“. Като поотраснах малко повечко обаче, небцето ми се преориентира именно към тоз делибуран. Мътен и с вкус на ферментирали джибри. Ама лекичко... приятничко... сладичко упойващ. Защо се сетих за това ли? Понеже се поразговорихме с жена ми сега по телефона за опиата на ферментиращите в среда от искрени чисти мечти, ала и на безумно мегаломанство младежки амбиции (имаме син на 21-на все пак). Мътилката на егото може и да се е утаила на дъното, обаче в самонадеяността и себеизхвърлянето си да намирисва на джибровизация, която на моменти може да отключи даже и средновековна демонизация - посред най-най-най.... най-прехвалената хуманистична цивилизация. Спомням си, че аз бях такова надъхано човече. Отряден председател, комсомолски секретар, в казармата - комунист и пръв помощник на командира по политическата част, после степендиант на проспериращата мръсно-червена фирма „Лазур“ във Варна, с тенденция да стана лапач по върховете на най-голямото й „Добрутро“. Само че точно тогава започнах да се отвращавам от всичко това - и най-вече от себе си. Написах гневно писмо до „Работническо дело“. Оттам го препратили до ЦК, Политбюро и лично до бай Тошо. Той наредил да отговорят на младежите в мое лице със статии във всички официози (доскоро ги пазех тия пасквили). Реагирах, като изхвърлих параболично на бунището членската си книжка за принадлежност към БКП-то :) После разбира се получих смъртни заплахи от ДС-то (сега е моментът да кажа, че може и да съм бил измамено камилче-комуняга, но никога не съм се продавал на тия терористични служби). Обаче посред перестроичните времена, баща ми имаше късмета да не остане без син, а аз твърдо реших впоследствие да стана християнин. Защото само когато се предадох трескаво на стремежа си да открия Исус, не аз, а Самият Той ме намери. О, да - имах по онова време амбициите за кариера и за издигане. Все едно, че бях изпил цяла каца делибуран :) Тогава Исус ми даде сън и ми показа, че иска да се грижа за бездомните деца. Понеже Го обичах, Го послушах. Беше най-най-най-ползотворният... и най-най-най-романтичният период от моя живот. Даде ми да осъзная също, че писарушката славица няма да ме ощастливи. Така е. Издадох роман, който стигна до краищата на Европа, Щатите и Канада. А дори и до Япония чрез една негова фенка. В същото време, аз пак съм си аз - селското момче от къра на Невша. Преди години бях влюбен в една красавица от Варна... после от Разград... после от Бургас. И когато успях да се преборя със свръхемоционалните си алхимии, срещнах и се посветих на жената на моя живот - Аги. С всичко това искам да кажа, че когато ние си правим тънки сметчици, макар и в тях да влагаме с всичка сила хормоните на амбициите си и на желанията си; че когато се опитваме да избягваме сделки от типа „Танто за кукуригу“, само и само да не се минем (при все, че никой и никога не трябва да допускаме да се възползва от нас и това би трябвало да ни е повече от кристално ясно) - със сигурност някога ще попаднем на мутри, мутреси и типове, които яко ще ни „секвестират житцето“. Каквото повикало, такова се обадило, нали? Макар и да усещам, че имам изострено чувство за справедливост, вече не си пазя изобщо интереса като доберман. Чувствам, че съм готов да нагостя всеки грабител с прошка, стига той да ме омилостиви с желанието си да ми дойде на гости :) На 50 години съм стигнал до извода, че в осъществяването на моя интерес никога не ще открия смисъла на живота си. Тъкмо обратното е. Отказвайки се от всичко себично и егоистично, човек се чувства къде-къде по-щастлив! Струва ми се, точно тогава се учим и да обичаме. А това е най-ценното, което Бог брои...
("И те победиха дявола чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелстване..." - "Откровението на Йоан" 12/11)
*
Открай време идолопоклонниците в Храма обожествяват своите църкви-майки и своите бащи-папи. Нали и днес те им продават своите индулгенции? Мислите ли, че за друго са празничните им литургии?! Преди векове, така антихристката институция, варосана отвън с Неговото Име Чисто и Свято, превръщала престъпници непокаяли се - с намерения нечисти, кръвнишки и гнусни, в рицари на поредната завоевателна човешка империя. Чудовищните престъпления и издевателства на всички кръстоносни походи свидетелстват за злото на тая религия, изтръгнала не само Кръста от гърдите си, ала и самото си сърце. Не се лъжете! "Християнин", вживяващ се в ролята на рицар, но непреживяващ Гетсимания и Голгота заедно със своя Спасител, винаги ще бъде религиозен мракобесник. Нещо повече: нас ни спасява не етикетът "католик", "православен", "протестант", а умирането ни ежедневно за нашия грях и живеенето ни ежедневно под скиптъра на нашия обичан Господ и Цар Исус Христос. Вие бихте ли прочели поне "Новият Завет", за да се убедите, че не си го измислям?!
*
Да живея като за първо и последно на поразия
в своята зазиждаща ме грях подир грях килия?
Нима съм сътворен веригоносец и за робия?!
Айде не на мен тия! Казвам ви: не на мен тия!
И не ща като вълк към луната диво да вия,
нито като червей да ровя пръстта и в нея да гния,
а отново Исус да открия... Отново Исус да открия...
*
Ранната църква не беше институционален разкош, нито импозантна религиозна диорама, където бисерните й откровения да лежат замръзнали в ледени блокове от кариеризъм, формализъм, корупция и разгул. Тогава сводовете на пещерите и катакомбите бяха куполите на храма, домовете - амвоните и олтарите, а фарисейската анатема и езическото позорно клеймо заради вярата в Исус Христос - най-бленуваната награда. Християните се чувстваха като едно голямо семейство и се приемаха помежду си действително като братя и сестри. А не се разминаваха както сега - като някакви самоходни литийни шествия - сякаш че единствено те презентират спасението на света. В сравнение с любовта и следването на Исус, светската слава, богатства и успехи бяха считани за „измет“. Грехът и злото бяха престъпления срещу Бога и срещу човека, а не златният телец на днешната всепозволяваща либерална свободия (приемаща обаче образа на Звяра, бълващ огън и жупел върху нетленното Христово наследство). Облъчването с бляскавия лайфстайл трябваше да възкреси всяка една мъртва отломка, за да я възнесе в нейното царство на блаженство. Ала запечатали вси стихии на хаоса в своите мъртвешки същности като върху екзистенциални пана, „безводните облаци“ и „скитащите звезди“ се лутат ли лутат между абсурдността и безсмислието на нещата. Пропадат в черните дупки на отчаянието. Възнасят се върху химерите си. Обсипват се със златния прашец на знайни и незнайни вери, събиран от магиите на вековете. Жадуващи да са като божествата от Олимп, те твърдят, че въвеждат “ерата на Водолея”, установявайки универсалната духовност и прекрачвайки трупа на християнството, за да може греховността на човека да остане в миналото му на неосъзнато още и нееволюирало тогава същество. Обаче Пентаграмът на техния нововавилонски колаборизъм пробожда с лъчове, подобни на бафометски рога. Поръчаното от тях разместване в тектониката на духовните пластове ще бъде просто поредния “звезден” спектакъл и поредната “звездна” утопия за връщането на Земния рай - но с нещастен край. Те не могат да спасят човечеството и света. Само Исус иска и само Исус може да спаси всяка една човешка душа. Както и винаги го е правил, когато с вяра го потърсим за помощ...
*
Като всеки един от вас, понякога сънувам небивалици и щуротии. Обаче сега искам да споделя последния си сън. Няма как да изобразя цветовете му. Обаче те бяха толкова наситени! И някак си свръхестествени, ярки и вълнуващи! Чак до степен на изригване на подсъзнателното. Сякаш понякога слънцето свети специално за нас. За да осияе и обагри така своето небесно послание сигурно. Та скачам аз в едни безбрежни водни въртопи. Обгръщам с ръце миличката си дъщеря. Само и само за да осъзная, че ние сме сам-сами посред едни бушуващи световни океани. Бряг не виждам. Ала усещам, че кръвожадни акули плуват наоколо. Чувствам се абсолютно безпомощен и давещ се. А нали трябваше да спасявам своето най-най-скъпо същество?! Помня как направо от бездънните свои дълбини извиках към Бога, за да ни спаси. В следващия момент се зададе вълна, която ни качи върху себе си. В съня ми тя изглеждаше като щастливо сърфиране.... сякаш порехме водите върху нечии длани... Триумфиращо прекосихме целия океан. И това усещане ме накара да го пресъздам сега. Накрая - по-мокри и от него, ние бяхме изхвърлени върху един спасителен бряг. Помислих си: „Уаууу! Ами това е наистина като спасението!“ Да, нашият Господ Исус ни спасява така. Ние не можем да си заслужим безсмъртието и небето. Обаче всред дълбините на нашите низости, безпомощност и потъване защо ли пак не викаме за помощ към Него?... Защо?!...
*
Шокиращо преживяване е да прекосиш толкова столетия назад и да участваш в Евангелска история! Та сънувам аз как изведнъж съм попаднал посред въртопите на една огромна, люлееща се като мазно смогово туловище насам-натам и ревяща така, сякаш че е смъртно ранена хилядоглава ламя тълпа. Опитвам се да се огледам наоколо, но конкретни лица не виждам. Всичко се е сляло в нещо безформено - ураганна страховита маса, надвиснала отгоре върху фигурата на жена. С напрежение се взирам в нея и успявам да видя очите й, пламтящи трескаво в агония. Гримът й, размесен със сълзи, се е разтекъл надолу, за да превърне иначе красивото й лице в гротескна маска на ужаса. Тя е грешницата, която свирепото хилядоглаво чудовище иска да умре. Ожесточено се сипят обвинения, а аз усещам, че всяко едно от тях се отнася и за мен. Отнасяше се за всички, но сега чудовището ламтеше за поредното си жертвоприношение. И даже вече се беше опило от кръвта й, за да откупи себе си от проклятията. Отвращението да съучаствам в това убийство ми припомни за Исус и аз тихичко простенах: „Господи, моля Те, Господи, спаси я!“ Но дори и не вярвах, че някой можеше да ме чуе посред тоя грохот. Тогава изведнъж видях как до нозете на жената беше клекнал човек с бяла роба, който спря да пише с показалец върху прахта, рязко се изправи и погледна в посоката, където се намирах аз. Всичко наоколо сякаш замря... Неусетно се събудих. И докато чувах сърцето си как бие учестено, през главата ми пробяга мисълта: „Ето как идва Спасението...“
*
Докато нагиздени позьори разстилаха полите на одеждите си върху първите редици в синагогите, заемаха най-видните места по угощенията и превъзнасяха на показ упойващи тамянени молитви посред пищни сборища и ритуали, Исус се сприятеляваше с прокажени, недъгави, проклети... с глухи, слепи, сакати... с разбойници и грабители в свърталищата им... с блудници и светотатци в техните вертепи... Религиозната върхушка вманиачено ваеше репутацията си, надявайки се собственият й пиедестал да я въздигне някак си до Светая Светих. А ето, най-мръсните и най-недостойните вече се тълпяха там и със сълзи на покаяние и ожулени колене приемаха Христовото спасение и прошка. Дебелите храмови бакшиши купуваха само хорска славица на даващите ги. А пък лептата от все сърце разтуптяваше Исусовата гръд. Благоуханието на гьозумчетата, копърчетата и кимиончетата може би вълнуваше старите мяхове и ленивите търбуси. Обаче нямаше как да ни върне оня един Едем от справедливост, милост и любов. Тогава (както и сега) комарчетата на народните традиции и суеверия се прецеждаха тъй стриктно! Докато камилите на жупелната човешка гордост се поглъщаха като след Великденски пост. Затова и фарисеят се превърна във „варосана гробница“ - въпреки всичките-всичките-всичките си „подвизи“ на религиовъд. Така запечатано с печата на самия Цар в Библията, дали всевиждащото око на Мамона, всевластният жезъл на Кесаря, всепрегазващите подкови на Службите ще могат да го опазят от Неговия справедлив гняв? И от онова трижди страшно, трижди вечно Негово: „ГОРКО!“ С колкото и фалшиви индулгенции да разширяват и пак, и пак, и пак филактериите му... Според Царския Указ обаче, така „ОСАННАТА“ ще остане завинаги за разкаялия се от дълбините на сърцето си грешник...
*
Всъщност, разпнатият Исус - това са Неговите разтворени към нас обятия. Там е, където болестите ни и раните ни се изцеляват. Огорчения, ненавист, злоба се превръщат в милост и прошка. Слабостта ни - в сила. Страховете ни - във вяра. Вместо катран от грехове - бялата роба на Неговото оправдание. Вместо самота, скиталчество, предателства - Завет на осиновление и вярност. Там е... само там, където замъртвелите души оживяват...
(Хммм, даже с баба Марта и баба Яга би се случило, ако не бяха митове и легенди на народите :))
*
Безспорно, всеки един от нас иска да живее живота си така, както на него му харесва. Егото знае две, обаче предпочита двеста. Зейнало е да поглъща. При все риска от задавяне - и дори от повръщане. „Консуматорство, хедонизъм, славолюбие!“ - това е неговият девиз. Без никакви задръжки! А спирачките са забранени по тоя ширнал се пред кормилото му път! Чували сте го сигурно: добрите момчета и момичета отивали в рая, пък лошите (те не се шегуват, естествено) - където си поискат. Правилата, нормите и законите не важат изобщо за тях. Направо като чума за изтребление им ставаш, ако наречеш делата им „зли“. А думите „грях“ и „беззаконие“ те са виждали само в стъкленици, показани им като в някакъв ретро-християнски музей от епохи далечни и направо мухъл хванали от стара слава. Понеже днес грехът може да се наименува по чалгарски „изкусително сладък“, за да се консумира до припадък. Всъщност, още от древния Едем той дяволски и налазващо-змийски ни хипнотизира. Облъчва нашите егота с отровата си, за да ги превърне в богове. Нещо като гръцко-олимпийските такива, които пращат гръмове и мълнии върху възпротивилите се срещу волите им. Езическото гръмовержество обаче не е само митология, приятели. Направо дяволска работа е. Все пак, нека да сме наясно какво означава гръцката дума за грях „хамартиа“ - „да пропуснеш целта“. Бог винаги има висш смисъл, предназначение и мисия за нас. Ние сме склонни да се вторачваме и огорчаваме от моралните си пропадания понякога, но всъщност, най-фаталният ни грях е да пропуснем да Го познаем. А също - и да не изпълним Неговата мисия свише за нас... ("Евангелие от Йоан" 16/9)
*
Може би всички хора въздишат по свободата. Обаче не и за Истината, която Единствена ще ги направи свободни - Исус Христос. Иначе биха я повярвали... преживели... пресътворили в своя личен, семеен, родови... а дори и в малко по-големичкият този обществен свят. Тогава биха я предали и на поколенията след тях, както се предава най-ценното завещание, най-знатното наследство, най-скъпоструващият и най-животоспасителният Бащин Завет. Да осигурим приемственост и гостоприемство на нашия Господ тук на земята - от човек на човек, от дом на дом, от род на род, от век на век - това означава да пребъдем в Неговото Царство...
*
Ние, хората, сме склонни да дадем мило и драго, само и само да си спечелим величие в една триминутна слава. Дали ще покажем бедро или гръдна обиколка, плочки, татуировки или дубайска разчепатка... дали ще запалим „Артемидона“ или ще убием Джон Ленън... важното е да сътворим мит за нас и той да не стихва! Прокълнатият Вавилон да благословим! Да го издигнем отново - на цената на всяко богохулство и човекомразство ако трябва! Успехът ни да гъмжи от лайкове! Славата ни да не познава залез! Да се самовъзвеличим като звездата на Луцифер! Само че, приятели: „Гордостта предшества погибелта. А високоумието - падението...“ ("Притчи" 16/18)
*
Живеем в модерен корпоративен свят, в който сякаш изглежда, че виждаме хора. Обаче като се взрем в холограмните отражения зад тях, оживява самият „Джурасик парк“. „Вълци“, „чакали“ и „хиени“ могат да се нарекат само техните ембриони. Така или иначе - исторически и библейски погледнато, змията със строшената глава вече е и Звяр, и Змей, и всяко друго звероподобно, за каквото въобще можете да се сетите. Ако ви притеснява апокалиптичното число 666, моля ви, знайте: то няма да се отпечата в нас антихристки и пагубно за вечността, стига да не сме избрали парите, успехите и славата пред нашия Господ Исус Христос! А това всеки един от нас сам в сърцето си го знае...
*
Би било върхът на щастието да градим Царството на Бога кой както може и както му е дадено. А проклятие самоубийствено да го рушим с антихризма си и с безбожието си. Понеже дом по дом то се съгражда... Еклесия по еклесия... Сърце по сърце... Копнеж по копнеж... Зрънце по зрънце вяра... Капка по капка милост... Щипка по щипка вярност... Трошица по трошица любов... Кръст по кръст... Спасение по спасение... Душа по душа... Живот по живот...
За смисъла на страданията и скърбите в Х...
Разликите между болната и здрава мистика
Слово за човека и Бога
Разликите между болната и здрава мистика
Слово за човека и Бога
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5167
Блогрол
1. "Въпрос на седмицата" - Георги Бакалов
2. Блогът на Иво Койчев
3. "Пророческа кула" - Сунай Маджуров
4. "Мисли на глас" - Калоян Курдоманов
5. Блогът на Даниела Беличовска
6. "Свободата" - Едвин Сугарев
7. "Проклятието на Вълчата Дева" - кратко представяне на моя роман-притча в първия ми блог "Изповедалнята на Ейнджъл"
2. Блогът на Иво Койчев
3. "Пророческа кула" - Сунай Маджуров
4. "Мисли на глас" - Калоян Курдоманов
5. Блогът на Даниела Беличовска
6. "Свободата" - Едвин Сугарев
7. "Проклятието на Вълчата Дева" - кратко представяне на моя роман-притча в първия ми блог "Изповедалнята на Ейнджъл"
