Един познат ми разказа следната история. В квартала, където живеел, някакъв тип редовно тероризирал мирното население, понеже бил човек и на властта, и на мутрите (бих се учудил доста, ако беше “гъст” само с едните или с другите). Та веднъж той влязъл в местното кръчме и си поръчал бира. От собственик до сервитьор - всичко, що дишало, замръзнало на място, понеже познавали капризите на чревоугодното величество. Свело главица келнерчето, сложило невидими наколенки и налакътници и с поклон поднесло бирата. За сметка на заведението, господин-другарю-еди-кой-си. “Така ли?!” - изревал оня. “Я се наведи!” - заповядал той на момчето. И му излял цялата, пълна догоре халба, във врата. “Ще ми се мазните вие на мене, а! Я марш бързо да ми донесеш още една бира!” - вече беснеел баровецът. След секунди тя тракнала на масата му, но зверилото се облещило към келнерчето и го попитало: “Вие мене тука уважавате ли ме, бе?” “Да, разбира се, уважаваме ви, и то много” - смотолевило то. “Ей затва...” - отново избухнал оня и повторно лиснал бирата отгоре му. “Шъ ви напрая сичките на мат и маскара, ясно ли ви е?!” - гърмял той и вече нищо и никой не можел да го спре.

И според моя познат (който бил очевидец на случката) това се повторило още няколко пъти.

А пък аз си помислих: “Какво издевателство само! С нас като народ не се ли случва 23 години вече?!”

Унижават ни денонощно - без да спират изобщо, като ни шибат отгоре с камшика на беззаконието. Създадоха групировките, превърнаха държавата ни в гробище за скрап, взеха всичките цветове на дъгата, за да ги използват като наметала за своите партии. Накараха ни да избираме тях и само тях. Еврофондове ли? - за тях са. Банки и пирамиди ли? - техни са и на никой друг. Корпорации, бизнеси, монополи... - не пипай там, че става страшно! Плажни ивици, ски курорти, езерца, язовири... мъртъв си, ако нещо им оспориш! ДДС-та за милиони и митници за милиарди пълнят пеликанските им гуши и черните им партийни каси. Родно производство ли? - “На ви!” Средна класа ли? - “Избийте си я от главите!” Искаш да живееш нормално ли? “Бе я бачкай като скот и опъвай хомота като вол!” Здравната каса им е погребалният агент с бяла престилка и бели ръкавици. Пенсионното им осигуряване е тунелът към вечността, пропадащ надолу и надолу. Училищата им са змиярници, а университетите им - работилници, където поточните линии им снасят наготово техните бъдещи разсилни. Москва им е столицата на тях, макар също да са и граждани на целия свят. А България ли? България, милата, им е само брашненият чувал.

И тия искат още да ги търпим ли?!

Да им се кланяме, да ги черпим за наша сметка и да им редим заклинания колко страшно ги обичаме?!

Докато те...

Ооу, я марш веднага от “заведението”, нагла паплач!





Сега, по нощите, си спомних за тая снимка от Осоговската планина и как приятно ни топлеше тогава огънят от изгарянето на "Основите на комунизма". Две години по-късно и ето: вятърът на промяната като че ли раздухва пламъците му из цялата страна. Обаче на нас ни трябва нестихващ пожар, който ще започне да изпепелява това сатанинско зло! И в никакъв случай оня ми ти Пожарникар, който може само да го препикае!

 

"Обезчестихте знамето ни и отнехте достойнството на всеки българин по лицето на земята. Писна ни да бъдем считани за втора класа хора, докато вие ограбвате нашите пари за сметка на децата ни!"

"Как можете?! Това е преврат!"

"Преврат?!... Това е БЪЛГАРИЯ!"

Искам да споделя с някои мои приятели тук за едни други мои приятели, които напоследък ме заяждат заради отношението ми към Орешарски. Че е крайно, крайно е. Ама какъв страхотен експерт бил! И мил с жена си. Чистел й, готвел й, сам като някакъв майстор Сръчко си правел ремонтите. “Къде, в “Уикенд” ли го чете?” - обикновено ги контрирам аз. И между другото, точно така се оказа (тоя жълтур, както сигурно знаете, е част от медийната империя на Делян Пеевски и Корпоративна търговска банка).

За мен истината за лицето Орешарски блесна още преди няколко години, когато той беше министър на финансите. И как ли? Ами по най-простия начин: един от неговите тогавашни сътрудници е мой добър приятел. Допаднахме си още в казармата, а после като студенти квартирите ни бяха една до друга (той е от София, обаче реши да напусне дома на родителите си и да заживее сам). С годините моят приятел се издигна много, понеже освен че е умен и амбициозен, зад гърба си имаше тато от средите на ЦК на БКП. Но заради старото ни бойно другарство, все-още понякога продължаваме да се чуваме и да се виждаме.

Та на въпроса: знаете ли какво ми сподели той веднъж още по онова време? Каза ми: “Ачо, тоя Пламен е един мръсник и бандит - запомни това от мене! С такива мафиоти се е обвързал, че отърване няма. Работя с него от немай-къде, ама иначе хич не мога да го дишам.”

Сега какво... и това ли е крайно?

Но си познавам аз човека (е, честно казано, вече не съвсем) и за мен едно негово признание струва повече от цялата досегашна периодика на някаква си лигаво-жълта повръщня.

Господ знае, че не си го измислям, макар по понятни съображения да не споменавам името на приятеля си.

Автобусна морга “Чавдар”, “Ниви”, джипове, камионетки
и жандарм до жандарма, мила моя майно льо,
в патешки жилетки.
Къде сте? Зад барикади ли се криете, властолизци, от нас?!
Ядец.
Вече ви отброихме последния час.

"Глас народен - глас Божий."
Сами не, но с Него можем...

"Властта се подсмихва - виждаме милиционера Миков, виждаме все по-Бериоподобното лице на Станишев (наистина все повече заприличва на Лаврентий Берия с очилцата - само меката шапка му липсва); виждаме и тая Мая Манолова, която при цялата лекота на безсрамието, с което лъже, е ужасяващо посредствена, как да кажа, дори безчестието й е посредствено и личи във всяка нейна дума; виждаме скромното свеждане на очите на Местан надолу - подобно на коварна пепелянка... Въобще, пред очите ни е панорама от лица, фигури и политически характери, които в никакъв случай не са по-малко отвратителни от самия Делян Пеевски. Те са от една политическа и антропологическа класа, която предизвиква възмущение и срещу която образованите и можещи хора не могат да си позволят нито сантиметър отстъпление."

Когато изпращаш близък човек в чужбина и виждаш как среднощната мъгла на Терминал 2 буквално заличава стъпките и очертанията му като навята след него пряспа, някак си неволно си казваш: “Боже, не оставяй да се заличи така и България, от която вече едва ли не и децата в люлките й си мечтаят да избягат!”