Менделсон беше прав за теб, съкровище. Ама не мисля само свети Валентин да ми го напомня...

Сладка моя Аги, не мога да кажа, че нежно ме стрелкаш с красивите си очета, щом ме видиш да кибича пред компа. Знам, че понякога прекалявам - и особено когато е за сметка на тебе и на децата. Затова и периодично все се опитвам да късам синджира, който се е омотал около мене в тая конкурентна връзка. :) Ето, пак усещам в себе си импулс някакъв. Не бързай да се мръщиш, моля те! Свързано с тебе е... Вече ми кипи отвътре и не мога да го спра. :)

Ами да, липсваш ми! Липсваш ми точно сега! Липсват ми твоите докосвания с ония загадъчни многоточия... Твоят галещ ме като с ангелско перце гласец... Твоята лумнала пламенност. Липсваш ми цялото ти, скъпо мое щастие, липсваш ми и още как! Годините си минават, а аз така и не срещнах някъде наслада в тоя живот, по-омайна от моето ухаещо на любов и на себераздаване едемско цвете.

Знаеш, че по принцип не обичам да се показвам пред много хора и да привличам вниманието им. На живо сигурно никога не бих го направил. Ала тук не усещам втренчени погледи. Пък и кой видял-невидял... А и още от тинейджър така бях впечатлен от серенадата на Адриано Челентано, която той спретна на Орнела Мути в “Лудо влюбен”, че... Пффф!... Каква красота! Понеже е истинска прелест един другиму да си предаваме искрата, която понякога губим по пътищата си - не ни е непознато и това чувство, нали?

Поне никой друг няма да види отклика ти, освен Бог и аз. Тайнствено го предпочитам, пиленце... :) Знам, че и ти също мразиш “Женският пазар” да си отваря сергиите пред сумрачните двери на интимността...

Днес повече от всякога семейният дух трябва да се цени, пази и издига над тоя перверзен дух на Содом и Гомор покрай нас. Прекалено много станаха ония, които си броят сексуалните завоевания като жълтици и непоносими техните блатни крякания. Дори не забелязват как преминават през тинята като някакви жаби крастави, а смятащите се за най-популярните и великите измежду тях не са нищо повече от едни акащи джуджета.

Напук на всичко това да е, пак си струваше да напиша тия редове.

Обичам те, съкровище!



Да ти направя една серенадка е най-малкото, което заслужаваш:

Не направи ли Господ за пръв път да те изпратя до вас по "Улицата на мечтите" точно в най-подходящия момент? :)

За това, че между изтънченото немче и напереното американче избра нашенчето от село, “почувствай любовта, която ти изпращам” и не съжалявай за нищо! И с мен е така, когато “на нея се предаваме” :)

За това, че когато усетеше вътре в сърцето си оная малка бучица лед, не я оставяше тя да се превърне в Ледена грамада. А на мене би ми се искало да бъда (и особено тогава!) толкова страстен и горещ, колкото винаги е бил батко ми Джо в тая яка песен :)

Когато пропадаше някой от нас, заедно се изправяхме. И ако се случеше да се изгубим един от друг, винаги се търсехме и се (пре)откривахме. А отгоре - над сънищата и над мечтите ни, виждахме да блести и да ни води Витлеемската звезда...

Да, с теб приключи моето дълго и самотно време. Понеже любовта не е занимание за самотници - все-още понякога се боря с това. Но ти не ме оставяш и не ме предаваш. Всъщност, чрез теб за пръв път започнах да разбирам каква е тайната на това чудо - двама души да се слеят в едно. Не мисля, че някой друг щеше по-добре да успее да ме научи...

Понеже го искам, затова и вярвам, че винаги ще те обичам... Без това, всичко... всичко друго си губи смисъла и значението...

Аги, тия шест песни (всъщност седем с Love Conquers All от предишния ми пост, всяка вечер от седмицата ще плаче за танц на една от тях :) ) можеха да бъдат изпълнени само от най-добрият за мене - Джо Лин Търнър. Може да съм ти втръснал вече с него, обаче засега единствено той е гласът, успяващ да изпее това, което чувствам към тебе в най-най-хубавите ни моменти. И то е, което превъзмогва всичко, издигащо се понякога между нас.

Понеже ако любовта не побеждава всеки път, когато враговете й се сблъскват с нея, значи тя никога не е била любов, а може би нещо друго...

Аги, твоето име е като мъничка кутийка за бижута, в която ти си скътала онези изумруди и онези перли, които чувствам, че аз най-много ценя - любовта и доверието, семейството и дома. Знам, че дори и да се запилявам някъде като мухльо някакъв или като конникът без глава, винаги ще ме влече натам и отново и отново ще политам към най-съкровеното. Когато се запознахме (преди да те изпратя до вас за пръв път оная вечер по “Улицата на мечтите” всред песни, пляски и стихове), вече помнех, че някъде съм те срещал. Две години по-рано бях започнал да се моля за теб. И от неясен силует, ти се превърна в нещо много повече от моя плът и кръв... Вярвам, че все така ще бъде и в добро, и в зло в нашата приказка без край...

Много години наред някъде по обяд на 1-ви януари си лягах. Усещах как полагам морните си кокали като в легло от рози, понеже купоните буквално им изсмукваха костния мозък и се е случвало даже да се сдобивам със синки от прекалени чупки в кръста, въргаляници, салто морталета и тъй нататък. А на първи 2016-та рано-рано вече бях прострял прането на мамичка добричка Аги вместо сутришна гимнастика, с кеф си направих сапунка до лактите пред мивката, с усмивка изтърпях критиката й, че хабя цели кубици вода така, вместо да използвам съдомиялната (е не мога да свикна с тия технологии, явно някои мои ергенски навици са просто неунищожими), а сетне се проснах между моите скъпи момичета и си гльодкахме прегърнати музикални програми и филми (Виенската филхармония цялата - от мене да мине!). Ей, как само се променя човек, когато си намери майстора! Особено, ако е с нежно и привлекателно личице :)