(две кратки впечатления - но по-интересен е Джим Кавийзъл накрая)

Не бива да мълчим за вярата си, понеже тя е светилник за нозете ни и за приятелите около нас. Самият Исус ни каза да не го правим и с това сложи край на спора. Да се срамуваме от Него не ни прави изобщо вярващи, а само пълни страхливци. Разбира се, нека не забравяме, че за Исус споделяме най-вече с делата си - и само понякога с думи (не помня кой от ранните апологети на църквата го беше казал). От друга страна, да парадираме с „връзките“ си с Бога тогава, когато сърцата ни Му изневеряват съвсем съзнателно, хладнокръвно и пресметливо, със сигурност е фарисейщина и искариотщина, и то от най-отблъскващ и лицемерен вид. Така Юда известно време целуваше Исус, докато плетеше конспирации срещу Него. В „Лука“ 18-та глава нашият Господ разказа как точно фарисеинът, осланящ се на своите показни активности, се прибра у дома си неоправдан. В гордостта му имаше такава отблъскваща самоизмама! Възприемаше се като бляскав херувим. Презираше грешниците около себе си. Считаше делата си като предостатъчни за собственото му спасение. Беше обладан от себеправедност и от нея дори нямаше място за повече зли дяволи. Обаче ето го „изчадието адово“. То беше пожертвало цялата си репутация и всичкия си престиж. Биеше се в гърдите и умоляваше за Божията милост над злотворството си. Явно, че не само го гризеше съвестта (което егото понякога не може да си прости и затова си слага бесило върху шията като Юда), а жадуваше за пълно изкупление в живота си. Такива наистина ги смятат за жалки в тоя свят. А Исус ги приема като свои синове и дъщери. Ооо... презрителите да му мислят! НЕОПРАВДАНИТЕ...

                                                *   *   *
 

В първите векове след възкресението на Исус - всред страдания, гонения, отхвърляне и смърт, малцината останали верни Негови приятели и техните последователи заляха с Евангелието Римската империя. Църквата се роди в огъня на молитвата и прокламацията на вярата, в чистосърдечието на мотивите и чрез делата на истинска загриженост, посвещение и жертвоготовност за изгубените души. Ранната църква не беше институционален разкош, нито импозантна религиозна диорама, където бисерните й откровения да лежат замръзнали в ледени блокове от кариеризъм, формализъм, корупция и разгул. Тогава сводовете на пещерите и катакомбите бяха куполите на храма, домовете - амвоните и олтарите, а фарисейската анатема и езическото позорно клеймо заради вярата в Исус Христос - най-бленуваната награда. Християните се чувстваха като едно голямо семейство и се приемаха помежду си действително като братя и сестри. А не се разминаваха както сега - като златни кръстове, провесени на закоравели дебеловратия. Последното завещание на Исус - Голямата Му Заповед да направим от народите Негови ученици, се приемаше като Мисия на живот и смърт. Богатството и славата бяха считани за нищо, даже за „измет - само Христа да придобият“. А любовта към Бог и към ближния - за израз на най-више благо и щастие под това небе. Но тогава грехът беше грях, злото - зло; а не бляскавият лайфстайл, с който ни бомбардират днес, за да го пожелаем така, както мъртви отломки биха се размечтали за някакво свое Божествено царство и блаженство за самите тях. Да, първите християни много повече бяха умрели за себе си и много... много повече живееха за Христос. Ето как Цезарят, Римската империя и светът в цялото им апокалиптично варварство бяха сложени на колене пред Господа. А какво правим ние днес?

Преди малко ходих да напазарувам в една голяма търговска верига. И какъв късмет ме сполетя само! Някакъв пред мен на опашката взе, че побесня внезапно. Да беше сарански мечок, а той - изтупан баровец. Вдигна такъв панаир и така орева момчето на касата, че то пребледня и загуби ума и дума. Бях на ред аз, а касата блокира. „Сигурно системата ви се срива при скандалжийски атаки“ - небрежно констатирах, като се почесох по врата. Усетих как цялата опашка настръхна. Мениджърката на отдела в тоя момент се втурна да защитава честта на веригата и за всички нас просто нямаше кой да отдели и секунда време. Хората вече се бяха наежили и естествено, че за изкупителна жертва беше взет младият касиер. „Моля ви, много ви се извинявам, съжалявам, че така стана!“ - каза ми на пресекулки момчето. „Нормални случки от живота. Ще чакам колкото е необходимо. Ей, всичко е наред, приятелю“ - усмихнах му се аз и погледнах предизвикателно към надвисналата над него лавина. В тоя момент не ме интересуваше хич какви чувства предизвиках у нея, понеже в очите на момчето прочетох благодарност, която беше най... най-големият подарък за мене днес. Обаче си мисля: докога все такива разпенени и осъдителни прокурори ще бъдем за грешките и несъвършенствата на другите? Докато за нашите ще сформираме най-устатническите адвокатски кантори...

„Не казва ли „Новият завет“: „Ако твоят враг те удари по дясната буза, предложи му и лявата“? Мислил съм за това доста и подозирам, че е имал предвид, че трябва да покажеш смелост. Да имаш волята да поемеш удар - дори няколко удара, но да демонстрираш, че няма да отвърнеш. Обаче няма и да отстъпиш. И щом направиш това, то събужда нещо в човешката природа. Нещо, което кара омразата й да намалее, а уважението й да нарасне. Смятам, че Христос е практикувал точно това.“

(реплика на Бен Кингсли, изиграл своята „Оскарова“ роля във филма „Ганди“)

Обръщаш едната буза, после другата. Но гледаш тоя, който ти го причинява, право в очите. И не подвиваш опашка пред него, нито даваш "заден". Нито падаш на неговото ниво. Не жертваш достойнството си и не позволяваш да ти изтръгнат вярата и душата, да ти отнемат тъй великата свобода да бъдеш самия себе си. И както е казал Ганди: така първо те отхвърлят, гаврят се с теб, издевателстват. А накрая кой ли е победителят?... :)