Когато си живял близо половин век на тая земя и през това време ти се е случвало да манипулираш и да лъжеш някого, да го унижаваш, използваш, тормозиш и дори да го пребиваш зверски, както аз съм постъпвал някога, не може да не си се усещал като звяр в човешки образ. И какво ще направиш тогава? Ще продължиш да бъдеш такъв до заколението си ли? Понеже всеки дзверунгел - рано или късно, това го спохожда. Касапница и кланица, които най-малко очаква, докато угоява самият себе си. Или чрез бича на Исус ще натириш зверилника от бесовския си храм, в който доброволно избра да се превърнеш, като станеш Божий образ и подобие? Изчезвай, Гняв! Стопи се, Злоба! Бррр, айде изпарявайте се и вие веднага, Завист и Мъст! Поживях малко, но това разбрах: докато се храним със зло, зло и пак зло... и грях, грях и още грях... е няма как те да не ни разяждат отвътре. Само любовта - и то проявявана без никакви условия, превъзмогва както нас, така и всичко вражеско наоколо ни. Понеже това е любовта Божия, бе, хора! И ние можем да я приемаме с всяко... с всяко наше

*

Не приемам безсрамниците, които не само не се срамуват от безсрамията си, а дори и се самопрепоръчват с тях, да се отнасят към нас, вярващите, така, сякаш ние трябва да се срамуваме от вярата си. Те да са играчите, умниците и тарикатите, а ние - тъпунгерите, наивниците и баламурниците. Ей, пичове, ние не сме поникнали в манастири като кармелитки. Някога бяхме като вас, добре ви познаваме душичките. Тия малки хитри лисичета, дето все гонят ли гонят да ударят кьоравото и дебнат някой да си изпусне сиренцето, трябва да са наясно: някой друг тях пък ги причаква на гюме, за да ги увие сетне трофейно около врата си. Дано обаче навреме да се усетят кой! "Лошите момчета отиват, където си поискат" - да, ама само в един свят, мимолетен като сън.

*

Днес, от най-обикновено любопитство, попитах един шофьор от Спешна помощ как си почистват линейките. И тоя направо ме смая с отговора си. Гнусливо сбърчи вежди и изръси като плюнка през зъби: “Да ги почистваме ли? Че за кого бе, за некакви грозни бабички ли?! Ми те вече не са хора.” “А само когато ни раждаха ли бяха?!” - издразних се аз на тая дива скотщина. И за да отклони въпроса, насочен към него, човекът, който би трябвало да помага за спасяването на човешки животи ми разказа как скоро намерили в техния блок вмирисан и червясал труп на една негова възрастна съседка. Непотърсена от седмици, напълно забравена и от деца, и от внуци...

И после се чудим защо се израждаме и се топим като народ.

Ами като няма почит към ония, които ни даряват живота, не си ли отива и той от нас?

*

Ако някой зет в БГ вземе да каже, че вече буквално носи тъща си на ръце и даже го прави със сина си, дали няма да го сметнат за избягало куку от Карлуково, а? :) Е да, ама на нас точно това ни се налага да правим понякога. Понеже тъща ми си счупи лошо крака, а пък куцук-куцук, е подкарала жената 85-тата си година вече. И не, не че се оплаквам. Може би се опитвам да се самопохваля? Кой знае. По-скоро в едно такова брутално настроено към тъщите общество, каквото е нашето, само правя опит да преодолея собствения си срам, споделяйки своето доста по-различно отношение към тях. Що за гадост са тия вицове, просмукали културата ни, в която нещастните майки на жените ни постоянно ги тровят с какво ли не, гърмят ги с пушки или пък направо ги изхвърлят през терасите?! И да не би цинизмите и батализмите от вицовете да не прескачат често-често и в живота? Където непоносимостта, омразата и ударите под кръста са един безкраен сериал, в който сезон след сезон кошмарите сякаш се множат. Защото семейният и родовият разпад според Библията са ПРОКЛЯТИЕ. Та това са нашите родители, за Бога!!!... И ако искаме да живеем добре и дълго на тая земя, длъжни сме да ги почитаме, както е заповядал Бог! (“Изход” 20/12)

*

Признавам си, че ми е трудно да разбера бащи, които само търсят повод да се чупят от децата си и и да се правят на някакви Наполеоновци в техните прищявки - и то пред хора, които може да са им всичко друго, само не и толкова близки. Добре де, успявай, печели, гради... ама го предай на някого, който да e легнал на сърцето ти, за да не се изличи нито името ти, нито делото ти! Иначе минаваш и заминаваш като големия кораб, приятелю... А след теб даже и диря не остава...

*

Какво друго може да се сравни с усещането, че предаваме на децата си ковчежета с ценности и хоризонти с дух, сърце и съдба? И какво по-трагично от това, ако им подсигуряваме добра хранилка, поилка, гардеробиерна - да не забравим и електронното ъпгрейдване - а останалото е мълчание... И завещана самота...

*

Толкова често ние като родители можем да усетим в сърцата си какви прекрасни, какви невероятни дарове Божии са нашите деца. И то си е така - тях Небесният Баща ни ги поверява, с трепетното очакване да Го приобщим и Него в грижите и любовта си към своите най-скъпоценни съкровища. Библията ни уверява, че ангелите им са винаги очи в очи с Бог. А когато нашето упование също е там, закрилата им отгоре е направо чудодейна.

Така че заповедта, която и днес Исус ни дава, е същата като от едно време:

„ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕН И НЕ ГИ ВЪЗПИРАЙТЕ!“ („Евангелие от Лука“ 18/16)

Не звучи като молбица, измърморена с половин устица, нали? :)

Душите на децата сами се устремяват към своя Създател и е просто божествено да насърчаваме това.

А безбожно - да задушаваме тоя копнежен порив...

*

В понеделник Вени стана на 18 години, а във вторник тръгна на работа, при все, че още учи. Помня, че когато беше на три, бяхме на парти с приятели и той събра сладкишите в една чиния и започна да им ги продава. Майка му ми каза да го спра, понеже ни хвана такъв срам и двамата, обаче си казах: „Няма! Идва му явно отвътре на детето и заради нас сега ще трябва да му убивам ентусиазма ли?“ А наоколо всички се подсмихваха, поглеждаха ни, за да ни видят реакцията и се бъркаха да си плащат като арменски попове за своите собствени сладкиши :)

И хоп - години по-късно, гледам, Мила си прави с кеф някакви гривнички в къщи и после събира приятелките си в местната градинка, и тъй, ама като едното нищо си ги продава. Тренирани родители сме вече и гледаме по-спокойно на нещата, нали. Даже подкокоросвам малката бизнес-дама да се замисли за някаква рекламна стратегия: атрактивни надписи, бонуси за покупки и така нататък и така нататък (не че ме бива много по тая част, ама се правя на експерт, разбираш ли). И ето, че поема детето.

А аз, като се замисля, за пръв път продадох нещо в живота си малко преди да стана на 40 години. Естествено, комунистическите другарки в Детската градина ме учеха само как да слушкам, за да стана добро чавдарче. Тогава свободният пазар се мразеше, а се превъзнасяха юфката, кус-куса и кюфтетата със сос. Пък по-късно разбрах, че комунягите могат да те научат само на далавери, но не и на предприемчивост, инициативност, креативност и на честност в бизнеса. Както и да е, увлякох се по спомени, обаче идеята ми беше да споделя какво бях прочел преди време в една статия. Накратко, авторът насърчаваше родителите да вдъхват у децата си страст към намирането на чуждите нужди и към тяхното снабдяване, към забелязването на проблеми и разрешаването им в интерес на хората. Ето така, казваше той, се правят пари - вместо да ги учим да продават времето си, за да претупват някакви задачи. А заквасим ли децата си с творческия и свободен предприемчив дух, тогава СБОГОМ, КОМУНИЗЪМ! Корумпираната политическа каста няма никакъв интерес сама да си разгради Системата...

*

Понякога нежно, понякога страстно, но обичайно съвсем естествено като диханието на жива гръд от нас излиза полъхът, поддържащ семейното огнище. Създадени сме, за да не сме сами и нужно ли е въобще някой да ни го доказва? Ами що за живот е това, щом семейство не ни посрещне на тая земя, щом не ни преведе през нея с подкрепата и любовта си, а после да се превърне в нашия лавров венец отвъд прага на вечността? И след като е така, дали една от най-важните ни мисии не е да опазим семейното огнище? Мразовити и опустошителни са циклоните на предателството, вихрите на омразата, смерчовете на отмъстителността. Ами фученето на глобалната безродственост? Или на хомо-безпардонността?... Обаче изправим ли се срещу тях, те не могат да пометат нито нас, нито най-обичните ни.

*

Светът гъмжи от вампирясали човекоподобия, които се опиват от кръвта ни, изсмукват силата ни и обожават да ни набучват с тризъбците си като плячка в своите оргийни пирове и „игри на тронове“. Естествено, отвън те никак не изглеждат чак толкова зловещо. Даже често фосфоресцират с измамен блясък и са способни да ни възнесат на облачета в едно като че ли диамантено небе. Артистични, харизматични, бомбастични... те са направо царе и царици на омайването, илюзионисти с безброй трикове и номера, манипулатори диаболични. Без никакво съмнение, отказът да им бъдем сервирани на тепсия отново ще оголи хищническите им зъби. Обаче така, че този път гримасите им да изглеждат безпомощно озъбени :)

(Вижте, аз лично вярвам, че трябва да сме наясно с похватите на онези, които се опитват чародейски да ни контролират, използват и задушават, за да не им го позволяваме. Независимо как искат да ни въвлекат в техния маскарад, ние би трябвало да отказваме всяка роля в него. Тия хора изкусно са се изпекли в занаята да пречупват воли и да извиват вратове, без обаче да използват методите на Инквизицията. По дяволски лукави и изобретателни са. Не са за подценяване хич, защото мрежите им са невероятно лепкави, а апетитът им е направо крокодилски (както и сълзите им, докато омитат жертвите си). Въпреки това, те самите се нуждаят от помощ, а не от заклеймяване. Разбира се, не всеки от тях ще я поиска, както и не всяка свободна личност ще пожелае да им я даде. Тук се изисква много повече от желание... Но като за начало е добре да се научим ясно да комуникираме с останалите своите принципи, убеждения и ценности и с постоянство да ги отстояваме. Така ще възпрепятстваме всяко зло намерение да бъдем сдъвкани и изплюти с презрителна наслада. Ще знаем кога да обърнем гръб и да си тръгнем, без да сме арогантни. А също и кога да се обърнем очи в очи със своите неприятели, за да се опитаме да им покажем един по-превъзходен път в тоя свят. В крайна сметка, ние отхвърляме модели на мислене и поведение - а не самите хора, макар и те да са техните носители. Така, както Исус може да разделя грехът от човека, така и ние можем да се научим да правим разлика между тях. С мен лично така постъпиха навремето в Църквата и ми дадоха пример какъв да бъда и аз...)

*

За близо 50 години живот са ме обиждали и са ме нагрубявали всякакви екземпляри. Понася се и понякога съм обръщал другата буза, друг път пък те са се чудили откъде им е дошло (случаи също всякакви). Обаче когато най-близките ти хора те наранят в откритото ти напълно към тях сърце и жестоко те предадат, това направо те прекършва. Сякаш и за миг не можеш да останеш както преди - изправен. И чувстваш как безпомощно се строполяваш на колене. Тогава имаш изкушението да сложиш един Голям кръст на всичко. Или - ако си вярващ като мене, да сложиш всичко на Кръста. Болката и кръвта са пак истински. Но поне остава надеждата за възкресението на всичко ценно, което не би трябвало... не трябва толкова лесно да умре...

*

Да те награбват с претенции, да те озъбват с изисквания и да те поизпържват отвреме-навреме със забележки на работа си е ОК. Обаче в ежедневното общуване това да ти се случва с познати, полупознати и такива, които ти се правят на приятели, вече минава всякакви граници. По нашенско родата също е склонна да премества междите по нейно усмотрение и не само, че не се задоволява с лека запръжка, ами направо й се ще да те провеси на ченгел и после да те изпече на чеверме. За да си опазим свободите и достойнствата като личности и семейства, явно понякога трябва да грабваме бичовете на звероукротителите и да се научим как се дресират дракони (има такава детска анимационна поредица - може би трябва да я прегледам :)).

*

Когато се държиш добре с хората, някои ти отвръщат със същото, но сякаш повечето се опитват да те яхнат и да препускат върху теб. Обаче изтърсиш ли ги от гърба си като бик или като мустанг, до девето коляно те обвиняват за нараняванията си и за травмите си. Наумили са си, че точно ти трябва да си им впряга и конските сили. А защо не и още дузина-две такива като теб. Хайде да кажем на използвачите, че не са познали! Те могат да се оправят и без нас, ако надвият над мързела си и над кръвопиещия си вампирясал егоизъм. Само така бихме се съхранили, за да бъдем опора на истински нуждаещите се, немощните и слабите.

*

Под плющящия бич на нагона сигурно е бясно желанието ти за секс. Искаш тялото ти да се гърчи оргазмено, простенваш даже, притъмнява ти - „О, гръм и мълнии!!!“ - и при първа възможност се нахвърляш. Омиташ блюдото си от загорял епидермис и с премрежен поглед, в който са угаснали всички светкавици, забелязваш как хищникът в теб, проснат по гръб, мърка като писанче. Знаеш, че ще е така и следващия път. Без значение какво име е било вписано в менюто ти, понеже на плячката е съдено да остане безименна. И за какво ти е да помниш изтърбушената душа? Ти също загуби своята, когато се превърна в хищник. В твоята собствена джунгла, където ловният сезон е без ограничения, без правила, теб също те дебнат, на теб също ти приготвят капани... А в един друг свят те очаква Любовта. Тая, която не само пали пожари от чувства и страсти и която изисква всичко, но и дава всичко. Не вярваш ли? Хей, да не се окаже, че точно вярността и близостта до оная висша степен на сливане в посвещението ни един към друг са в основата на безпаметния секс? И ти да изтървеш това :)

*

Трагедията на педерастите е, че не знаят какво изпускат, докато точат лиги и пъхтят като разгонени помияри след други такива педерасти като тях. Същото се отнася и за лесбийките естествено. Но така е, когато избереш да откликваш на зова на дивото и да давиш раните и огорченията си в локвите на извращението, вместо да потърсиш Божието изцеление за тях. Жадуваш за щастие и любов - разбирам те; и аз ги искам. Обаче никога няма да ги намериш там, където и сам Бог се е погнусил от тая омерзяваща, грозна и прокълната перверзия... да знаеш...

*

Чуй сега пак ти, бройкаджията Казанова: жените не са ти средство нито за евтина, нито за скъпа наслада, поръчана между твоите две поредни питиета или наргиленца с хашиш!

Дори няма да имаш силици накрая да се учудиш с какъв празен поглед и тенекия вместо душа ще завършиш дните си на тая грешна земя като блудник.

Понеже ти, който най-много обичаш да грабиш сега и да се гавриш с жертвите си в своите леговища, накрая ще завършиш като най-ограбения и опозорения, когото собствените му тъмни сили ще захвърлят ненужен някъде там, всред тлението на бунището.

Защо искаш да си причиниш това - защо?

Аз съм щастлив, че още преди години се отказах от тия извращения...

Заради Исус, Комуто те причиняват болка и страдание...

И заради много нежни души, които бях стъпкал в калта, а вече се ужасявах дори само от мисълта да го направя...

*

Ако не вярвах в Бог, знам, че нямаше да вярвам и в Неговите ценности. Затова едва ли щях да дам всичко от себе си, за да създам и да се грижа за своето семейство. Малко неловко да си го призная, но ние не сме това, което изглеждаме на снимките. Понякога своята доза студенина и отхвърляне (а презрението също ни нацвъква като някаква кацнала върху нас гарга рошава) си я получава всеки един от нас. Греховната ни природа не съм усетил да се е преселила на Марс. И въпреки това, по-върховна сплотяваща сила от семейството не съм видял някъде да има. Опиянението в Завета на любовта ни преселва далече отвъд Марс - и даже отвъд шансоните на горещата Венера :) Когато Адам се събуди и съзря Ева, Библията не нарече ли това „Рай“?

*

Ако се научим да извървяваме втората, незадължителната миля заедно с хората в нужда, ние никога няма да останем сами в нашия път. И ако се осмелим да им даваме повече, отколкото са очаквали от нас, непременно ще получим много, много повече, отколкото сме очаквали.

Не е ли красиво това Божие обещание, важащо както за принца, така и за просяка?!...

*

Когато прочетох тая изповед на епископ Игнатий Брянчанинов (1807 - 1867 г.), си спомних за първия си рожден ден като новоповярвал християнин. Тогава бях събрал приятелите си в квартирата - една таванска стаичка над „Патриарх Евтимий“ и „Витошка“, за да го отпразнуваме заедно. И изведнъж разбрах, че няма да се получи както преди. Бях онемял, едвам си поемах въздух. Какво ми ставаше?! Всяка изречена мръсотийка на масата, всяко избухващо кикотене след нея ме караха да се превивам надве... направо да се сгърчвам отвътре. В един момент не издържах, свлякох се на стола си и заплаках. Приятелите ми изпаднаха в шок. „По дяволите, какви ги върши Ачо?! Сектантите съвсем са го побъркали... то е ясно.“ Никой от тях не посмя да го каже. Ала тоя укор озъбен ме бе захапал по приведения врат. Не... те нямаше как да го разберат тогава...

„Ще започна да произнасям своите вопли, стенания и въздишки. Ще облекча и ще разширя теснотата на сърцето си. Не за рани, не за обвинения трябва да ти послужат словата на моя плач. Те са израз на любов, знак за съчувствие и състрадание, кротък глас - призив за изоставяне на греховния живот. Плачът ми за тебе е заедно с това и плач за мене, понеже и аз съм преизпълнен с грехове; и върху мен звучат тежките вериги на греховните навици и впечатления. Ако си позволявам да ридая за тебе, то поплачи и ти за мене. Да съединим в плача си нашите сърца и облечени в него като в одежди, необходими за прикриването на душевната ни голота и срама от престъпването на Божиите заповеди, да застанем пред Господа. И да Му принесем не празни и голи оправдания, които довеждат до греховност и до гибел нас, човеците, а изповеди от сърца съкрушени и смирени. И чрез решително и искрено изповядване на нашите прегрешения, на нашето падение и на бедственото ни състояние, да влезем в покаяние и спасение...“

*

Живеем в свят, който още от прастаро време е оспорвал абсолютните Божии ценности и истини и ги е заменил с мъглявината на своите постоянно менящи се с времето и модата на деня относителности. И поради това, сам се e изгубил в тях и пропада, като обаче и сам се опитва да се спаси. То не беше Ренесанс... то не бяха хуманизъм, атеизъм и комунизъм... то не бяха религии и секти хиляда и една! Но резултатът го виждаме всеки ден в новините и го следим в криминалните хроники, нали?

И понеже сме инфилтрирани със светско-религиозните химери, заблуди и лъжи, на личностно ниво вечно се лутаме в търсене на себе си и ту ще се възкачим на върха на нарцисизма и на самовлюбеното си его, ту ще се сринем в тотално обезценяване, самоотхвърляне и себепрезрение.

Като не осъзнаваме кои сме всъщност, или ще се вкопчваме като удавници в сламките на успехите си, или ще се идентифицираме със собствените си поражения.

Сладката отрова ще редуваме с горчивата.

Не се ли пробудим за простичката истина, че сме образ и подобие Божие - Негови синове и дъщери...

Истината, която идва в живота ни и започва постепенно да ни възстановява от греховете, щом ги изповядаме от самите недра на своите сърца пред нашия Спасител.

Истината, която ни прави свободни... поданици на Божието царство... обаче и Пришълци в тоя блуден свят :)

*

Колкото Исус мрази греха, толкова повече Той обича да го прощава, за да ни освободи от смазващия му товар в онези негови тъй привидни свободи, волности и всепозволености на целия му набор от избори; както и от прокобяващата му тъмна мощ, извираща от най-дълбоките недра на всички тия светещи, пеещи и разплискващи се сякаш наоколо ни фонтани на неговата прелъстителност. По-голяма е единствено омразата Му към лицемерието в нас може би, което го прикрива.

*

Къде могат да се срещнат Бог, който е любов и огън пояждащ срещу греха, и човекът, който е гордост, егоизъм и самото естество на греха - дори и когато го отрича до вманиачаване?

Само в Исус и само на Кръста.

Прострял ръцете си с кърваво усилие, Той се опитва да улови всички ни там и да ни съедини с нашия низвергнат Създател...

*

Когато не искаме да носим своя кръст... Сигурно се е случвало на всеки един от нас, обаче ако го превърнем в ежедневен навик, и той няма как да ни пренесе през времената на вражески нападения, ранявания в гръб, падения в калта и неочаквани погроми. А ако ме питате мен като християнин, дори и през вечността...

*

Няма осиновление без Отец. Духовност - без Духа Святи. Възкръсване за нов живот - без живот с възкръсналия Исус.

Представлението „ХРИСТИЯНСТВО НА ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ“ на „КОЛЕДА & ВЕЛИКДЕН КОМЕРС“ вярно си е „опиум за народа“ и ни превръща само в един миманс посред декорите на религията ни...

*

По рождение всички сме смъртни. По новорождение само биваме обезсмъртявани („Евангелие от Йоан“, 3-та гл.). Това магове, баячи, астролози и гадатели няма да ни го кажат, понеже измамничеството за тях е гювечарска професия, в която океанът на вечността сякаш им е до глезените. Както и ония "петна на Храма", свикнали да пастируват души пак за едната "гнусна печалба".

Тик... так...

*

Когато на дъното на душата ти отново започнат да падат и да отекват самотата, несподелеността, отчуждеността ти от всичко и от всички, знай, че има Един, Който е цял стон и вопъл - и кървящ стигма до стигма, понеже е отхвърлен от теб. Твоят Небесен Баща с ужас преживява Голгота винаги, щом презреш Завета Му на посвещение, но Той никога няма да се отрече от възлюбления си и ще те чака...

Трагедията е, че ако „днес" не е Спасителният ден, до безкрай отлаганото „утре“ може и да не се състои...

*

Самотността без Бог, в която човек дълбоко в душата си се чувства чужд на всички и дори на самия себе си, наистина е нещо ужасно. Състояние, в което не можеш дори да се надяваш на помощ отнякъде. И това го прави истински безнадеждно. Там драмите се превръщат в трагедии, а трагедиите - в кошмари. И точно там, както беше казал някой, отхвърлянето става името на ада на земята. Сигурно защото изразява онова усещане във всички нас, че без любов няма живот...

*

Ако в душите ни - като в незнайни някакви си там Витлеемски ясли,
преживят, паст до паст раззинали, домашни зверове
и чувството е, сякаш с мръсотията им сме се сраснали...
дали не иска пак да се роди всред тях Един от непорочни светове?

*

Не превръщай Страха в свой приятел! Не общувай с него и не се вслушвай нито в шепота, нито в грохота му! А ако се опитва да те язди, хвърляй го като мустанг от гърба си и продължавай да препускаш свободно по равнини, долини и стръмнини, да преодоляваш хребети, зъбери и чукари, докато стигнеш до оная Канара, от която хоризонтът изглежда необятен! А това ще значи, че си позволил само на Господ да бъде твой ездач. Понеже там - върху Нея, Неговата вяра ще те направи като Пегас...

*

Сигурно като всички вас и аз си имам някои големи свои мечти. Чувствам, че без тях животът ми е лишен от смисъл и посока. Желая ви и вашите да се сбъдват - особено, ако полагате за това необходимите усилия, не прегазвате като хитлеристи позивите на съвестта си и не го правите единствено заради себе си! Понеже само така няма да усетите после досадата и разочарованието. И след сбъдванията ще се зареждате с мечтания още по-крилати... гравитационно-неподвластни... направо реактивни :)

ДА ВИ Е ЧЕСТИТО НАСТЪПВАНЕТО НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ!