Наскоро, докато си говорехме с дъщеря ми Мила, аз й казах: „Тате, мечтаех си да бъда най-добрият баща за теб и за Вени, обаче не съм сигурен, че така се получи. С майка ти направихме някои сцени пред вас, които никога не трябваше ни да виждате, ни да чувате. Изпуснах доста важни моменти, когато трябваше да съм до тебе, а не на майната си. Ти си деликатна и не си ми го казвала, ама сигурно съм те наранявал толкова пъти, без дори и да съм го осъзнавал. Аз съм човек с много пукнатини в себе си, имам цял куп слабости и недостатъци и няма как да не си ги забелязала. Знам, че понякога не съм сбъдвал очакванията ти и съм те огорчавал и разочаровал. Щеше ми се да бях съвършеният баща, понеже ти го заслужаваш, обаче изобщо... изобщо не бях. За съжаление!...“ При което тя просто ме стрелна със сините си очета и мило ми каза: „Ооо, тате, за мен си! Моля ти се не го мисли.“

Децата са толкова любящи и всеопрощаващи, когато ние сме искрени и открити с тях! Когато сме се старали, въпреки, че сме допускали и немалко грешки. Когато сме ги прегръщали, целували, галили, утешавали... и така сме им показвали, че светът без тях би бил най-скучното място за живеене. И че в сладичките им личица сме прозряли скъпоценната им, божествена стойност. Приели сме нашият родителски дълг и да носим неговото бреме, без да хленчим и да се оплакваме. Както, естествено, и насладата да им се радваме до безкрай...

Виждате какво става наоколо, нали? Бащи създават деца, а после най-безпардонно ги изоставят. Дори за майките кариерите и хобитата им стават вече по-привлекателни. Телефоните, компютрите, улиците и училищата като че ли се превърнаха в модерните възпитатели. Чудя се дали комуните на Макаренко не са за предпочитане? - особено пред тия технологични джаджи. И сетне защо имало насилие, зверски момчешки, че и момичешки побои, а татко Пенчо и мама Зара няма да се посвенят да снемат отговорността от себе си и да обвинят „онез безхаберни даскаля“. Пък малко по-късно ще дойде и неизбежното: когато налетят на вечно неподходящите свекъри и свекърви, тъстове и тъщи. Погледнали ги накриво, изтърсили някаква дивотия от старческо слабоумие по техен адрес, уау, пък не им били дали къщи, апартаменти, вили и парцели... и става страшно, да му се не види! Джобните демонични покемончета се хранят от глада на сърцата, не ли?

Ето защо на нас са ни нужни едни сърдечни и здрави взаимоотношения с децата ни. А на тях - дори още повече. Да ги обичаме, докато израстват, когато падат, да ги изправяме. Да ги опознаваме като личности и да ги подкрепяме в мечтите им и в призванията им. Без тая обич и без тая опора те биха се превърнали в едни блуждаещи сирачески духове. И вместо да им предадем ковчежета с ценности (истинските скъпоценности в света), ние ще им завещаем прокуда и самота. Жестока, незаслужена от никого участ!

Помня, че когато бях на четири-пет годинки, веднъж баща ми ме взе със себе си във Варна. Показваше ми града и почти на всеки ъгъл ме черпеше. Тогава се качихме в един препълнен автобус и на някаква спирка аз слязох долу, понеже сигурно се е наложило да направя път на някого. И докато се усетя да изприпкам обратно при татко, червеното тенекиено чудовище затвори вратите си и сякаш като във фокус изчезна от погледа ми. Това не просто ме изплаши - направо ме ужаси! За миг се озовах в кошмара да бъда една изгубена в огромния непознат град прашинка и страхът, че няма да бъда намерен никога, буквално ме парализира. Затова и когато видях в далечината татко да тича към мене, избухнах в плач на неописуемо облекчение. Много години по-късно преживях почти същото, когато ме намери Исус. И разбрах: да си до Баща си е нещо велико!

Добре завърнал се! :)))
Много красиво споделяне.
Бащата е Божествена фигура за децата си.

Двамата взаимно се допълват, разкривайки пред децата си Божия промисъл за любов, грижа и протекция, в които те да израстат обичани и защитени.

да имаш жена и дъщеря !
Най-важното е , че цениш твоите съкровища!

Благословен съм също и със син :)

Да живее зелю-демокрацията!
Боже, дай ум на помрачените от пропаганда.