Преди името България да започне да се изписва в хрониките на славни империи и на скромни монаси, имаше един народ див, корав и несломим - и един владетел, който го поведе към съдбата му. Там, сред блатата и тръстиките на „Онгъла“, армията на Византия, свикнала да громи варварите и да подчинява волите им, беше стъпкана под копитата на българските конници. Ромейският чутовен строй бе пречупен като стара прогнила пръчка, предаден на страховита паника и срам, обърнат в позорно бягство. Империята, която се смяташе за една от господарките на света, трябваше вече да плаща, за да заживее в мир с новата държава. Така България нахлу в историята - не като нечий васал, не като нечия периферия и отказвайки напълно да се извини за своето съществуване. Сякаш още с първия вик на раждането си ние бяхме заявили на света: „Тук сме и тук ще останем!“ Ние, чиято първа люлка бе бойното поле и чиято първа приспивна песен бе звънът на мечовете.   

И когато над Европа надвисна апокалиптичният сърп на Полумесеца за своята нова кървава жътва, издишайки през звяровите си ноздри прокоби за нощ без изгрев, Провидението изправи тъкмо млада България срещу него. Хан Тервел поведе своите войни като небесно наказание срещу ислямизиращите орди. И спаси континента ни от Чумата.  

В битката при Ахелой водите на реката и на Черното море сами отразиха, а после погълнаха мощта на удавените византийски брони (цар Симеон Велики лично е участвал в нея, ако не знаете).  

С по-малко войска, но с епичен войнствен дух, цар Иван Асен II при Клокотница издигна България до ново величие (като след победата пленените врагове стават свидетели на сила, която не се страхува да бъде справедлива и великодушна).    

При цар Калоян латинските рицари надвиснаха върху нас с тежки брони от гордост и насочени върху ни пробождащи островърхи копия. И получиха в ответ император Балдуин, затворен в „Балдуиновата кула“ на „Царевец“. Какъв болезнен погром на тая сплав от желязо и рицарско високомерие!  

А какво да кажем за „Шипка“ - върхът, издигнат от българският стремеж за свобода? За Съединението. За „Сръбско-българската война“. За „Одрин 1913-та“. За ескадроните на ген. Колев, разгромили попълзновенията на руснаци, сърби и румънци по нашите земи. За великата битка при Дойран, ръководена от генерал Владимир Вазов.  

Тук една малка, много малка армия удиви цял свят!   

Такъв е бил тогава българският войн.  

Той е знаел, че може никога да не види дома си отново.  

Че може да остане безименен под някой хълм, с кръст от две дъски над себе си и с дело, което само един Господ сигурно ще запомни.  

И въпреки това е викал: „Ура! Напред, братя мои!“  

Затова днес чуваме ехото от окопите.  

И виждаме ликовете на орлови лица.  

България такава, каквато трябва да бъде - а не днешната.  

Българският войник, който отказа да падне на бойното поле.  

Честит празник на нашата армия, приятели!  

А на всички именници - честит Гергьовден!  

Няма да знаем кои сме, ако не помним тeзи битки...