Около нас гъмжи от прикрити с изящество човешки низости и пълни с гробищен мраз храмови превъзвишения, създадени да зепленяват - и всички те, окичили се с Неговото име. А Той отново се скита измежду тях, чука от врата на врата и няма къде дори главата Си да подслони.....................................................


Не съм се родил християнин, макар да са ме кръстили в купел и да са ми издали „Кръщелно свидетелство на отроче от мъжки пол“ (помня, че почти всеки ден се помотвах в краката на местния поп Филимон Костов, понеже ни беше комшия, ама той нито веднъж не се опита да ми разясни защо ми е издал такъв документ; а пък и честно казано, тоя килимявко нямаше голям авторитет пред мене, тъй като неведнъж бях чувал бабите от махлата ни да се кодошат с него как са го хващали да нагъва едри кълки по време на пости и тъй да си омазва брадата, че даже и на попадийката й прилошавало от вида му). Така че не, не и не: не само не бях християнин, а направо изпитвах гадене и погнуса от такъв тип лицемерна набожност - точно като попадийката. Което хич не ми пречеше сам да се превърна в лицемерен и гнусен грешник, умиращ да си придава фасони и да черпи всичко наляво и надясно с фалш, поза и скрито вътрешно презрение.

Но на 23-тата ми година така ми се отщя от тоя изрод, спотаил се надълбоко в мене, че ако не беше ми се открил Господ Исус, сигурно щях да се самоубия. И днес дъщеря ми Мила - чудно как се е присетила, съвсем настойчиво ме помоли да й разкажа цялата си история защо чак пък толкова съм го бил заобичал тоя Исус. Ей какво щастие беше за мене да го направя! През годините съм писал доста тук и там, но съм решил най-съкровените си преживявания да ги запазя за най-специалните моменти с най-най-специалните за мене хора. Обаче отвъд това се простират факти - и те са жизненоважни, съдбоносни и от буквално свръхестествено естество, така че ако някой си ги спести, все едно жив се е погребал.

Ето, вижте и чуйте за уникалното сбъдване само на няколко от всички близо 300 старозаветни пророчества в личността на Исус:

http://bibliata.tv/watch_video.php?v=5RBD6XOA5M1S

*

Когато бях малък баща ми успя да ми внуши, че трябва да бъда първи навсякъде, където се появя, иначе не ставам за нищо и вечно ще ме тъпчат. Стиснах зъби и се справях доста добре: в основното училище, в средното, в казармата, в университета. Винаги отличник, винаги стипендиант, “гъди-гъди”, “пу-пу-пу-пу”... о, каква ли не стръв ми предлагаха за начинаещи акули! Челюстите ми стриваха всяко зрънце милост към конкуренцията, което им е попадало. Външно тържествувах и сияех. Но отвътре бях пълен с неистово напрежение, със страх от провал, с чувство за вина и с дълбоко, много дълбоко нуедовлетворение. Чак когато повярвах в Исус си отдъхнах от себе си и от това самодоказващо се себелюбиво его, денонощно и адски пърпорещо в режим “перпетум мобиле”. Открих такава красота, свобода и щастие в това да си последният, да си слугата. Чувствата, които свързват Алфата с омегата и Началото с края, може би... дори и да изглежда като фатален и неизбежен краят. Докосването до Бога, обитаващ в непристъпните за човешката гордост висоти, обаче спускащ се с нас самите в бездните на нашето смирение.

*

Не можем да сме личности, ако не изразяваме себе си. Мълчанието е злато само в среда на брутални циници, перверзници и простаци. Или когато не трябва да предаваме приятели, убеждения и ценности, взети на мушка от тия изтребващи всичко ценно и изчезващо в джунглите на съвременната ни постварварска цивилизация. Обаче публичността в социалните мрежи може да бъде и голям капан за нас. Всяка дума, всяка поза и снимка... всеки емотикон ни описва. И хич не е вярно, че ние се обезсмъртяваме чрез това. Докато си мислим, че се прославяме, можем съвсем да се орезилим, даже да сме събрали десетки, стотици... или пък хиляди по хиляди лайкове. Понеже егото ни обича да е витринен манекен, но дали визията му отговаря на неговата дълбока същност? Фатално е да забравим, че Бог е Този, Който може да види грозилището и зад най-най-пикантерийната ни показност...

*

Когато срещна хора, враждебно настроени към християнството, вече избягвам да се точа като религиозна шпага пред тях. Ами защо ни е още веднъж да си опъваме нервите? Може би няколко думи, казани с подходящото изражение и с оня „мек език, който троши кости“, да бъдат предостатъчни за случая (ако човек успее да ги налучка след търпеливо изслушване на опонента си). Само като си помисля, че вместо кратки схватки с християни talking heads... “и наново ескадроните летят“, всъщност светът се нуждае да сме такива на дело. Хваща ме срам да гледам как понякога представяме нашия Господ пред него. Добре, че не съм пред очите ви, за да видите и аз на какви простотии съм способен :) Ако ще сме живи покани за сватбената вечеря на Христос и Невястата Му едва ли ще е удачно просто да бъдем някакви лапацала, насочващи се наоколо като дула на библейски автомати. Докато любимите си грехове и идоли ги отрупваме с всеопрощаващите си милости. Тартюфовщината отблъсква. А ако привлича, то това го прави само със себеподобните си.

Да, можем да не разбираме християнството и дори да го мразим и преследваме, обаче срещнем ли се очи в очи с неговия Създател, тогава друга песен ще запеем. С апостол Павел се случи нещо подобно. И той дотолкова беше запленен от образа на Този, чието Слово и Дело искаше да изличи от лицето на земята, че впоследствие сам се превърна в негов продължител и вдъхновител. Набожният изрод от Тарс наистина счете всичко, което възпрепятстваше връзката му с Исус за измет, за да може отново и отново да се потапя в дълбочината на нейната интимност и да се къпе в нейната безбрежност и необятност. Оттам идваха и небесната му мъдрост и откровения, както и свръхестествената му сила да служи на Бога.

Исус, Който раздели земната ера надве, дали не може да раздели и живота на всеки един човек на стар, замъртвял и обречен в миналото, и на нов, възкресенски и вечен сега и за цялото бъдеще занапред?

Всеки трябва сам да си отговори на тоя съдбовен въпрос.

Е, Бог ще му помогне, стига да поиска :)

*

Не знам дали сте го чували, но преди години бях чел за едно племе, в което хората нито се къпели, нито си перели дрехите. Можем ли да си го представим? Малко трудно, обаче не бих отишъл там без противогаз :) „Пфууу!!!“ - кой ли не е изпускал това междуметие на погнусата, повдигащо се сякаш от най-най-дълбоките ти вътрешности? Придружено от оная рачешка щипалка, която сам си си направил на носа. Естествено, гнусим се ние от смрадта и мръсотията и няма начин. Цяла индустрия процъфтява в името на това. Даже в свещенодействие вече се превръщат телесните причастия. Чисти, сияещи, ухаещи... О, заслужаваме да сме иконите на модни списания или поне да се киприм с хиляди обожатели под селфитата си! А в същото време захвърляме душите си - мръсни и дрипави, да тлеят на бунищата на собствените си грехове...

*

Животът на човека е произлязъл от калта, когато неговата скулптура е приела Божието жизнено дихание (ако се осведомим за минералния състав на глината и човешката плът, ще видим колко близки са те; плюс водата, която заема огромният процент от нашите тела). И съдбоносният ни проблем сега е, че ние предпочитаме да си останем в калта, без отново да приемем Неговият Дъх - Животворящият Святи Дух на Бога. Обаче ако всичко се свежда до манията да си останем ние, изваяните, възкачените, увенчаните върху нашия собствен пиедестал, цветята от венците ни ще увяхнат много преди паметниците на живота ни да бъдат погребани под тоновете земна маса...

*

Има незаети от нас позиции и те ни принадлежат. Но нашата стълба към тях ли се изкачва, или е като стълбата от Ветил, чиито небесен край потъна в обятията на Господ?

Към какво се стремим ние?

Авраам видя Исус поради това, че се отказа от наследството, което законно му принадлежеше. А Давид не заемаше обещания му престол отново и отново, въпреки че имаше доста възможности за това. Израил бе избавен от робство, когато погледна към Невидимия. Ала когато се вторачи в златото на Египет и си направи Златно теле от него, си надена обратно хомота му.

Благословението се превръща в Проклятие, когато го сграбчиш и не искаш да го пуснеш.

Исус не сграбчи позицията си на Небето, но се отказа от нея. Святият Дух не държи Той да е прославян, а да прославя Исус. Отец можеше Сам да спаси света, но остави Синът Му да го направи. Апостол Павел се считаше за най-големия грешник и изверг на земята, но положи основите на Христовото царство върху нея.

Луцифер обаче заламтя за позиция – и се сгромоляса в бездната.

Затова нека не подценяваме малките тестове от Бога, показателни за това колко от Неговата тежина на слава може да се изявява чрез нас.

Когато ни дава малки успехи и пробиви, Бог внимателно ни следи и изпитва сърцата ни.

Ще блудстваме ли със славата Му, къпейки се в нея, или ще направим върховете си пиедестали за Тоя, Който Сам ни я е дал?

Резултатите от тези тестове ще ни влекат или все по-нагоре и по-нагоре (в смирение), или все по-надолу и по-надолу – към провал.

И дори към смърт, защото земната слава е предназначена единствено за пиршеството на червеите под земята... ("Деяния на апостолите” 12/23)

*

Позиция, титла, звание, престиж, имидж в обществото... Уау, каква визитка, цвърчаща като бенгалски огън! Под нея - натрупани купища поклонници като в класьор, посред мъглявини от издиханията им като в разпилян хербарий. А в най-баналния случай, може би това са досиета на марионетки нищозначещи и на подчинилите се по неволя. Пък титулуваният се върти ли върти на президентския стол... Кръжи, цвърчи около него и гмежта, която го издига, издига, издига... и „О, ужас!“ - която той отдавна вече е презрял, разгонвайки я в идолопоклонническия й ексхибиционизъм. Гримовете се размазват, декорите чезнат, представленията падат. Преди и той да се сгромоляса в бездната, остава да стърчи призракът му, властващ чрез илюзията, заблудата и лъжата. А можеше да е личност с призвание, ценности и с Божествен промисъл. Можеше с живота си да отразява светлината на своя Създател, за да пребъде и чрез него Царството Му на земята. Ала вместо това, той избра сатанинската имитация и повлече плеяди в падението си...

*

С времето сякаш все повече виждам в какво гигантомантско зло може да се превръща нашата греховна природа. И особено ако не признаваме способността й да се изкушава от грях чрез гмежта от бушуващите в нея безброй страсти, които влекат и смъртта, и ада след себе си, ако бъдат оставени на собствения им произвол. В безбожието си не щем да се спрем пред нищо; искаме всичко и го искаме „Сега!“ Дори да знаем, че е грях, ще го наречем „сладък“ и „омаен“... и той е точно такъв. Почти както в прастари времена, ще ни накара да се почувстваме като богове в рая. Измамно усещане, в което срамът от голотата ни отново ще трябва да бъде покриван със смокинови листа. Напразно. Оправданията ни ще ехтят през вечността и като писъци на ужас ще прорязват бездната. Те никога няма да ни проправят път до Божието присъствие, а ще ни изгарят само с още повече огън, жупел и позор посред море от антихристки изчадия. Тия зли духове отдавна са тук и какво, точно Бог ли ще ни излъже в Библията, че това е, което те искат да ни сторят?! И че спасението е само и единствено в Исус...

*

Всеки човек, оставен сам на себе си, усеща как се разпада вътрешно и как тези метеорни отломъци от него се блъскат в хаоса едни о други. Душата му жадува за цялостност, идентичност, себепознание, ала разлетяла се напосоки, тя не може никога да се събере и да се разпознае, докато като ранена сова се опитва да следва лунатизма на всеки свой копнеж. А дори и в най-лумналите си сияния, миражите й обикновено са призрачни и измамни. Оазисите й всъщност са се оказали плуващи пясъци, поглъщащи и последната й илюзия. А самата тя се е оказала душа на безумец, останала глуха за предупрежденията на своя Създател... („Евангелие от Матей“ 7/21-27)

*

" Не съм грешник, добър човек съм аз - никого не съм убил и никого не съм ограбил”, понякога се успокояваме ние. Тъкмо в съвестта ни да се разбуди разкаянието, и ние започваме да го омайваме с приказчици, по-омайни и по-приспивни и от “1001 нощ". И след всяка една такава, съвестта ни премлясква все по-тежко и все по-непробудно, докато накрая не се превърне в един балсамиран с тия опиати мъртвец. Докато все-още изглеждаше ангелски, засеняващ с красотата и великолепието си, докато все-още не беше се превърнал в Човекоубиецът и Разорителят на нашия свят, Луцифер таеше и подхранваше надълбоко в себе си само своето хищническо его и бунтовната си гордост. Първият грях срещу нашия Бог във вселената, обаче родил впоследствие хилядолетия от кошмари и нестихваща... вечна смърт. И ако не беше създаден адът, какво ли друго можеше да спре тази безумна вселенска пандемия на грехопадението? След като сме избрали, умъртвявайки съвестите си, да презрем Кръста, къде другаде богопротивното ни его и гордост въобще някога могат да бъдат спрени? “Това е моят живот и това са моите принципи” - този наш акт на независимост от Бога, превъзхваляван от тоя свят, ще ни коства не само главите, но и вечният ни живот, приятели...

*

Самият Исус в евангелията е споменавал често за ада и няма как да не е така, понеже Той дойде да представи цялата истина за целия духовен свят. Нищо не ни спести, както го правят мнозина религиоведи от фалшива хуманистичност, и най-вече, от човекоугодничество. Но нали - когато правим своя избор, ние трябва да сме наясно какво точно избираме и какво точно отхвърляме? Това е истинският информиран избор, на който всички ние имаме пълното право, преди голи и открити да застанем пред Бог, за да бъдем съдени за последствията му - за нашите добри... или за нашите зли дела. Грозно ще е, ако само заплашваме хората с пламъците от преизподнята, без да им говорим за Исус и за Кръста. Това е варварщината от средновековието. Но ако издигаме високо нашия Спасител, който е олицитворението на Закона и на неговото изпълнение, тогава трябва да им напомняме и какво е вечното наказание за беззаконничеството. Всички пророци от Стария завет сочеха към Исус и това бе първият им призив. Ала никога не са спестявали на хората и словото за последствията от греховете им. Цялата Библия не е ли доказателство за това?

*

Старозаветната дума за ад е "тофет" - жертвеник. Когато Израил е изпадал в идолопоклонничество и е започвал да се кланя на Ваал (едно от превъплащенията на сатана в Стария завет), той е поставял своите деца върху нажежените длани на големия идол и докато те са се печели живи и са агонизирали там, техните писъци били заглушавани от цимбалите на идолопоклонниците. Затова този образ се е използвал от пророците, за да назоват ада (примерно вижте Исая 30/30-33).

Другата еврейска дума е "шеол" и едно от значенията й е гроб. Но нека да уточним: езиковедите казват, че значението на тая дума на десетки места в СЗ е "там долу, в дълбините". А гръцката дума говори за дълбочини, които имат порти - не само място на вход и изход, ами и на управление (в стари времена при портите на града се е осъществявало неговото управление). Тоест, демоните там са затворени всред вечни връзки, но имат някакво господство върху своите слуги - хората, които приживе са били управлявани от тях.

Също е използвана думата "ибис" - бездънна яма, пропастта на земята. За описване на това място са употребявали и староеврейската дума "авадон" - погибел (съответстващата й гръцка в НЗ е "аполион", а има и още една - "тартарус", която означава затвор, тъмница, и е употребена за съгрешилите ангели, които нямат тленни тела).

Така че шеол не представлява явно нашето разбиране за плитък човешки гроб, в който тялото си почива в тление. Пък и споменах за "геената" и "огненото езеро", които в никакъв случай не могат да се асоциират с гробище. А точно тия думи Господ Исус Христос най-често е употребявал, понеже така са го записали боговдъхновените му апостоли.

И с това би трябвало да се сложи точка на спекулациите.

Именно в Новия завет еквивалент на думата "тофет" е гръцката дума "геена", позната ни още като "огнената геена". Всъщност, адът е външната тъмница, отделена от Божията милост и любов завинаги поради личния избор на непокаялите се грешници, но и той ще премине в окончателното си състояние след Деня на Божия Съд.

И точно това окончателно, непроменящо се място, е наречено „Огненото езеро“.

Място на ужасяваща... вечна скръб...

 

- адът е място за хора, които са избрали да грешат и да се поддават на съблазните си („Матей“ 5/29-30; 18/9; „Лука“ 12/5)

- адът е място на стенания, плач и мъчения („Матей“ 13/42, 50; „Откровение“ 14/9-11; Лука 16/19)

- адът е място за невярващи, мръсници, убийци, блудници, чародеи, магьосници, идолопоклонници, лъжци, лицемери („Откровение“ 21/8; Матей 23/14, 15, 33)

- адът е място на огън и жупел („Откровение“ 19/20; 20/10, 14-15; 21/8)

- адът е място на вечно наказание („Откровение“ 14/10-11; „Марка“ 9/43-48; „Исая“ 66/24; Псалм 21/9; „Матей“ 25/46; „Данаил“ 12/2; „Юда“ 7)

- адът е бил приготвен за дявола и неговите паднали ангели (демони, изчадия и бесове), обаче отхвърлящите Христос сами избират да споделят с тях вечната им съдба („Второ Петрово“ 2/4; „Юда“ 6; „Откровение“ 20/10-15; 21/8)

*

Удобно ти е да се навиваш така: „Къв Бог, къв дявол и кви пет лева?! Кви грехове, каиш, и кво спасение?!“ И хоп, веднага си подсигуряваш достъп до твоето хедонистично всепозволено. Фъна е мегаяк и ти грабиш ли грабиш на макс! Мислиш си, че никога няма да има край. Но краят идва винаги със съд. А присъдата е огън и жупел. И да, ще бъдещ следващият, изгонен от собствения си безумен рай. Понякога го предчувстваш още отсега, нали? Тогава, когато са те пробождали призори спазмите на отвращението ти от самия тебе. Обаче ти пак пропусна да познаеш Посещението. А съвестта ти изтлява почти... И почти не остава вече място за него...

Тик-Так...

*

Душа, която се е спуснала стремглаво надолу по течението на страстите си, бягайки от предупрежденията на Спасителя и жадувайки да се влее в Океана на Живота, ще обагри с кръвта си още първата подводна скала.

*

Когато гузната съвест само заравя и притиска като камък над гроб поредния неизповядан грях, тя всъщност ни приготвя още една мина за самовзривяване в бъдещето...

*

Ако копаем като къртици с греховете си и срамните си тайни тунели под земята, един ден тя ще се срине върху нас и ще ни затрупа - заедно с всички тях. Представи си Закона за земното притегляне... нещо подобно е... А Небесното привличане е свързано с покаяние и изповед пред Исус. И после животът ти би трябвало всеки ден да окриля тая твоя жигосала те отвътре грехонепоносимост. Какъв уникален шанс да преодолеем гравитацията завинаги, нали? :)

*

Не е толкоз страшно да се изповядаш. Събличаш една по една дрипите на греха и останал гол пред Бога, Той те загръща със своята царска мантия. После заспиваш като новородено в покои от божествена прошка и ти се ще да заведеш поне още няколко неизповядали се там.

Ами ето го най-естественият начин християнството да се разраства - за сметка на огромното световно зло.

Просто покайвам се аз, покайваш се ти... и предаваме нататък :)

С голяма вещина и дълбочина - направо небесна!
Браво, Ангел!

*

Помня (беше доста отдавна) как веднъж ми се прииска да почерпя бившите си колеги с торта за Рождество. Позачудиха се те от чие име го правя, избъзикаха ме да не би да сме някаква рода с „Оня там горе“ и - оп-па-а!!! - набързо я ометоха като манна небесна.

Е, сега няма да ви облажа с торта, нито с пастички. Но това, което имам, това ви давам.

Пак е нещо като триетажно почерпало :)

*

Между другото, сигурно сте чували, че в Библията никъде няма указание кога точно е роден Исус. Вярвам, понеже Бог знае склонността ни да произвеждаме фарсове от подобни чествания. Но така или иначе, ние пак си ги правим. Ядене и пиене, пиене и ядене... и от време на време повръщане... Салфетки и тоалетни папири само да има наоколо... Ей, това не ти е да ядеш кус-кус и да слушаш Дюран-Дюран на Бора-Бора или в Баден-Баден - бе за тежки мезелъци, спиртомори и чалги става въпрос тука, бай Балканджи Йово!

Обаче аз смятам така: ако обичаш Исус, не е ли добър всеки повод да му окажеш чест и да му споделиш сърцето си?

Законът на любовта триумфира над всякакви традиционализми и условности.