Прочетен: 5667 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 05.08.2019 14:35
Тази трагична хроника може да бъде продължена от десетки и стотици подобни на тях агресивни актове, извършени от деца, малолетни и непълнолетни в последните размирни години на нашенския преход. И всички те естествено - под знака на оня, другия, превърнал се в наше почти нескончаемо ежедневие мутренски терор, връхлитащ постоянно като ураганно стихийно бедствие иначе мирното ни население.
Затова, мисля си, имам пълно основание да попитам: ами ако нещо подобно се случи на теб и мен (ако вече не се е случило по един или друг начин, разбира се)? Или на твоите и моите деца и внуци, роднини и близки, приятели? Какво, ако аз бях оня трагично убит осмокласник, а ти - безпомощната възрастна жена?
Можеше... наистина можеше да се случи.
И все още може.
Защото насилието отдавна е станало вече онзи рак в нашето общество, който има сигурно най-много разсейки.
Обръщам се към екрана на телевизора - то е там. От радиото постоянно слушам за него. Вестникарската хартия направо е почерняла от обстоятелствените му репортерски описания. Бестселърите и кинохитовете разчитат на него за тиражи и "Оскари". Отиваш на работа, излизаш на разходка, возиш се в автобуса, шофираш кола... да, навсякъде е, не можеш да избягаш от него. И какво се случва с теб от това нескончаемо бомбардиране на сетивата? Може би започваш да оглушаваш, да ослепяваш малко по малко, да обръгваш постепенно, и накрая - съвсем. Да, разбира се, продължаваш да слушаш и да гледаш, но като че ли това е поредният кървав екшън с до болка познат финал. Защо да се намесваш, след като ти си само зрител и не участваш в този филм? Съдбите на съвременните гладиатори не те засягат хич и ти би се напънал, само за да платиш с някоя и друга пара за зрелището. Нали "Хляб и зрелища" е твоят девиз? Като под "хляб" се разбират най-различните хедонистични удоволствия, с които ти обожаваш да се храниш. И сит, отпуснат блажено в охолството на пре-пре-задоволеността си, да се отдадеш на малко сеирджилък... на сладък бейлербейски кириз. Избиват ли се там ония?... У-у-х, машшала!!!
Как мразя това!
Бях в предучилищна възраст, когато майка ми и баща ми ме заведоха на басеин някъде по северното Черноморие. И докато си играех с другите деца в най плитката му част, няколко метра по-навътре някакъв космат гигант взе да бие с юмруци по лицето млад мъж на около 20-25 години. Няма да забравя как изведнъж се стъписах, как ме връхлетя вълна на ужасен страх! Това беше първата сцена на насилие, на която аз ставах неволен свидетел, и веднага разбрах, че това е зло; че сигурно е същото усещане, ако гледаш смъртта в очите; че това зло нещо не трябва да се търпи, а трябва да се прекрати веднага! Помня как безпомощно се оглеждах наоколо. Търсех с очи героя, който да спре това зверско пребиване пред безучастните погледи на стотици хора. Кървавото петно в средата на басейна ставаше все по-голямо, с всеки жесток юмрук боя заприличваше все повече на убийство, но всички стояха там - в скришните места на своите наблюдателници, и не даваха вид, че нещо могат да направят.
Сякаш виждах вкаменелости, а не живи хора, за които се предполагаше, че би трябвало да имат сърца.
Този ярък спомен често изплува в съзнанието ми, когато се сблъсквам с поредната информация за публично извършено насилие. Казвам "публично", защото наоколо почти винаги има... не, не... явно, явно не са хора, а същите онези хуманоидни вкаменелости. Виждат всичко, без даже и да променят позите на своето равнодушно спокойствие, и голямата им грижа после е, че трябва да си губят времето, за да го свидетелстват пред органите. "Все пак - биха казали те, - става въпрос за живота на някого, без когото светът пак ще продължава да си върви напред."
Цинични безпардонници! Слушал съм ви много пъти да говорите така, докато работех в приюта за безпризорни деца "Вяра, Надежда и Любов" в София. Чувал съм го от деца, които преди това са го чували от своите родители; от най-обикновени "добри" хора, които се съгласяваха с позорните стенописни лозунги: "Циганите - на сапун, турците - на "Тоалетно пате"; дори и от самите органи на властта, от които имах наивността да смятам, че никога не мога да го чуя. И мислите ли, че можех вече да бъда изненадан, когато шайка скинари уби едно 12-годишно момче-ромче в пъпа на столицата, а се оказа, че няма никой виновен за злодеянието?! Тогава даже и масмедиите най-позорно си замълчаха. Мутри заляха с бензин и подпалиха живи няколко мургави несретничета в шахтата на Централна гара, но вие да сте чули поне за това? По чудо децата едвам оттърваха кожите си.
Бях около бездомните мъничета, когато насила ги караха да просят, да проституират, да крадат и да продават дрога. Когато бандите на бръснатите ги пребиваха за развлечение, а разни пошли педофили ги съблазняваха за по пица и две цигарки, за да се гаврят после с тях. Когато зализани метросексуални адвокатчета се опитваха за жълти стотинки да изтъргуват осиновяването им с техните майки, а тлъстите пачки - о, тях да ги вкарат в зейналия си джоб. Провесвали са ги от високи мостове с главите надолу. Изнасилвали са ги - момичета, момчета - наред... А отвреме-навреме - ей-така, за да убият скуката, са ги трепали като кучета, както вече споменах.
Мислите ли, че държавата е осъдила някой бял престъпник за това?
Когато веднъж споделих загрижеността си с една прокурорка за току-що родено на Централна гара дете, което можеше и да не оцелее, тя ми отвърна от върха на цинизма си: " А бе остави ги да измират!" Моят бивш шеф Дими Паница, помня, беше ни разказал, че дори неговите приятели от управлението на страната се бъзикали с "нашите мангалчета, които ставали само за сапун". Е, чудно ли е тогава, че си отглеждаме такива фюрерчета като БОЛЕН Сидеров и прабългари, на които им липсват само конските опашки по теметата, като Боян Расате? Някои може и да си докарват хрисими физиономии за пред Европейските комисии, колкото да им отпуснат парата, но Бог отгоре вижда лицемерието им. Обаче... обаче Бог вижда и нашето. На нас, българите, а още по-зле и ако сме християни в случая. Това, че имаме правилни възгледи по въпроса, не ни оправдава, а дори още повече ни осъжда. Защото е “грях да знаем как да правим добро, а да не го правим”. Да заобикаляме падналите, докато бързаме да извършим "по-важните" си светски или религиозни задължения. Да не застанем твърдо зад тези, които всички, всички, всички ние вкупом сме превърнали в нежелани чужденци в собствената им държава.
Примерите на насилие у нас (включително на това със запазената марка на расизма и ксенофобията) са толкова многобройни и фрапиращи, че аз си позволих едва бегло да опиша единствено преживените от мен в моята социална практика. Само бих искал да ви споделя, че една от най-важните причини да се занимавам с нея за дълъг период от време, беше желанието ми да застана на страната на унижените и наскърбените. Да изляза от сянката на бездейното съзерцание на злото, която онзи неизличим детски спомен беше хвърлил върху мен, и да започна да го конфронтирам право в разкривеното лице. Баща ми тогава не се намеси... Зная колко много падна в очите ми и загуби от ореола си след този злощастен ден. Мисля си, бих дал всичко (но колко лесно е човек просто да си го мисли!), само и само моите деца - като погледнат към мен, да не видят и те същото.
А за теб, Българио, се моля, дано осъзнаеш колко гнусно нещо е да делиш децата си на черни и бели, на свидни и мразени, на годни и негодни(ци)! На богати и бедни, на силни и слаби, на звезди и никому непотребни, анонимни неудачници! Не давай майчиното си мляко само на едни, а другите да ги изхвърляш в канавката като досадни камъчета в обувката! Не възпитавай в омраза и няма да събираш труповете им в престилката си!
Или си мислиш, че като си им осигурила яслите, детските градини, училищата, като си плащаш двайсетолевка и нещо за надбавките, ти си си разрешила проблема? Че като си сложила телевизор, компютър и dvd почти във всеки свой дом, те нямат нужда от твоето специално родителско внимание? После гледаме и четем новините за техните изстъпления и с лицемерие въздишаме: "Тия деца са забравени от Бога!" Не! Ти и само ти си ги забравила. Всички ние сме ги забравили. Не само черните и чуждите, но дори и собствените си деца. В името на кариерите си и на финансовото си благополучие. На хобитата си и на непрежалимите си удоволствия.
О, Българио, това е един престъпен аборт, разбери!
За въшките, шведската кралица, лицемерие...
Еврокомисията започна процедура срещу Бъ...
15.12.2007 19:22
Не трябва ли държавата да се погрижи за Свойте деца - а именно българчеата и евентуално след това да се обръща внимание на деругите.Да другите , които цяла европа ни натиска да интегрираме , а те чисто и просто не могат да бъдат интегрирани.Те неито го искат , нито ще го направят.Така че , какви деца на българия са те??
Чакам някой да се сети за българчетата.Или те не са важни - сякаш няма демогравски срив?Сякаш българсаката нация няма проблеми.Тогава защо най-големият ни проблем са циганчетата и какво се случва с тях???
Така че, ако ще говорим за държавата, нека да започнем от себе си. Да видим първо нашата отговорност като родители и общество каква е. А не да въртим само стари шлагери как някой друг идва и ни разчиства кочината.
И извинявай, че не ти отговарям на твоето предизвикателство за деленето по признака на бялата и черната кожа! Каквото и да ти кажа, ти още повече ще се ожесточиш в позицията си, нали?
Ами тогава няма смисъл...
Вчера се наложи да обясня на една учителка, че щом е приела за мисия на своя живот да обича, обучава и води напред чуждите деца то трябва да се бронира и да не се чувства наранена от злобните подмятания на нейни колежки, които я смятат за луда и й се присмиват. Такъв е светът на възрастните.
А светът на децата? Агресията е вик за помощ. Агресивни са децата, които не получават любов и внимание. В къщи, после в приятелския кръг и накрая в училище.
Моята колежка учителка е различна. И е необходима огромна душевна сила, за да отстоява своята различност. Да, но когато едно десетгодишно дете трябва да отстоява своята различност? Душевна, физическа, психическа, расова. Тогава? Може ли да се справи само, без подкрепата на някой възрастен? Не, разбира се. И се озлобява. Едни насочват агресията навътре и се саморазрушават, други насочват агресията навън и ги изключваме от училище, заклеймявайки ги.
А моето дълбоко убеждение е, че нямаме право да изискаме от едно дете преди да сме го научили.
В българското училище все още най-ценената добродетел е послушанието. Липсва толерантност у възрастните, няма кой да я възпита и у подрастващите.... И така до края на света с това абдикирало правителство и политика на разрушаване на всичко съградено преди тях.
И все пак имам надежда. Има млади хора, които искат да дадат своят принос и да променят нещата. Синът ми е в Лас Вегас. Но не е избягал. Отиде да учи там магистратура - педагогическа психология, за да се върне и да работи за промяната на българското образование. И да бъде полезен на младите, които биха тръгнали след идея в която вярват.
Поздравления!
Опитвам се обаче да го правя, за да не се окажа поредният лицемер.
14.03.2009 18:50
2. Блогът на Иво Койчев
3. "Пророческа кула" - Сунай Маджуров
4. "Мисли на глас" - Калоян Курдоманов
5. Блогът на Даниела Беличовска
6. "Свободата" - Едвин Сугарев
7. "Проклятието на Вълчата Дева" - кратко представяне на моя роман-притча в първия ми блог "Изповедалнята на Ейнджъл"