Днес се поразговорихме с мой приятел за Бога и той ми разказа как само една-единствена думичка - и то дочута насън, преобразила живота на някаква жена от неговия край и я превърнала в посветена християнка.

Една дума... един сън... едно видение... едно откровение... и не някъде отгоре, не нейде отвисоко, не трещящи като гръмове и мълнии, а нашепващи дълбоко в сърцето - с тях един Бог (понеже е любящ и всемогъщ) може да изпълни и да прелее дори цял един живот. И да достигне още хиляди и милиони...

Не беше ли такова чудо горящата къпина за Моисей и за неговия народ? Или Павловата среща с Исус на пътя за Дамаск, след която християнството превзе Римската империя и се устреми на север и юг, на запад и изток, за да обхване всички краища на света и да ги дари с надежда нетленна и вечна?

Спомних си, че когато повярвах в Исус, баща ми беше ме подсигурил с апартамент в центъра на Варна и със стипендия в една просперираща фирма. Никога не съм си представял, че ще го огорча и ще се откажа от подаръците му, но точно това се случи. Първо в мен се заби неприятната думичка „София“, а малко по-късно сънувах бездомно дете, което ме умоляваше: „Ела и ни помогни!“ Реших, че трябва да го направя. И изведнъж аз се оказах бездомния. За месеци спях при приятели или по разни дупки и царства на голи охлюви. Денем все не знаех къде ще замръкна, нито нощем - къде ще осъмна. Нуждата ме гонеше да свирам глава където заваря. Даже си мислех, че скривалищата на Левски са били по-удобни (случвало ми се е сутрин да се събуждам, а до мен през изкорубената врата вятърът да е навявал цели преспички :) ). Варна ме чакаше през това време с отворени обятия, но бях изстинал към нея. Не ми трябваха кариера и лукс, за да превивам гръб пред някой, който щеше да ме контролира. И то изкупувайки ценностите ми на безценица, за да ме презре накрая на всичкото отгоре.

Така или иначе, намерих уличното дете от съня. А после с невероятните бате Сашо, кака Надя, кака Марги, кака Тони, кака Роси, кака Веси, кака Ради, кака Дени, кака Милена, кака Еми станахме като семейство за още стотици прокудени безмайчини и безбащини мъничета. Дадох десет златни години от моя живот за едно стреснало ме посред нощи-полунощи съновидение от Бога. Щастлива замяна, за която направо си завиждам, че съм имал сили да я направя по онова време :)

Но бих останал в София само и заради това, което ми се случи малко по-рано.

Още учех в СУ „Св. Климент Охридски“ и ми предстоеше най-тежкия изпит - при шефа на катедрата проф. Любен Николов. Наричаха го „гад и половина“ и естествено беше да се поддам на тоя стрес. Започнах да се моля да изкарам при него криво-ляво. И при всяка молитва ме връхлиташе чувството, че на изпита трябва да му споделя за моята вяра в Исус Христос. „Аз нещо побърквам ли се, Боже?!“ - започнах да си мисля. Обаче усещането не само, че не ме напускаше, ами сякаш напълно ме беше завладяло. Реших да му се предам и казах: „Добре, печелиш. Но помогни ми тогава да го направя с тоз атеист и върл езичник! Дори да ме скъса, вече ми е все тая... Колегите ме смятат за хаховец. Е, сега и тоя ще го научи...“

Няколко дни преди изпита разбирам аз, че трябвало да се пише есе. Малко съм си завеян по природа и пак добре, че го бях разбрал :) Състудентите ми вече били написали цели трактати: понеже щяха да ни дерат по „социология на личността“, наште опраскали „параноидните личности“, изхабили сума ти химикалки за „депресивните“, а някои се били развихрили за „авторитарните“. „ОК, на никой не му дреме за „християнската личност“. Ще се пробваш с нея, батенце“, казах си аз.

Първият ден проф. Любен Николов изпитал тъй наречените от всички ни в курса „ядрени бойни глави“. Отличници, натегачи... натопорчили се, горките, но пак изкарали някакви тройки и четворки. Помня, последният от тях се изнизва през вратата, поглежда ме мъченически и казва: „Ти луд ли си да идваш баш сега?!“ А аз само исках да си предада есето и да се явя на изпит следващия ден. Но професорът ми вика: „Кой беше ти? Сядай да те видя за какво си се домъкнал тук.“

Бях минал само една втора от конспекта и се надявах на тоя ден, както и на нощта, за да го довърша. Определено се почувствах зле, а и зли вече ми бяха очичките, които забодох в дразнещия ме отсреща тип. Не бях от отличниците-студенти и гласът ми беше на път да ми изневери и да запецне. Усещах буцата в гърлото си и всичко в мен вещаеше провал.

„Това ти ли го написа? Или е копи-пейст. Откъде-накъде реши, че ще ме атакуваш с християнство?“

„Не съм го преписвал отникъде. Самият аз от атеист станах християнин“ - изстрелях аз.

„И как така?“

Последва един от най-изумителните в живота ми отговори. Притеснението отведнъж ме напусна. Споделях неща от сърцето си - и то така, както бих го направил и с най-близкия си приятел.

След час професорът ми разписа книжката. А от оценката ме досрамя заради огромното ми невежество по предмета.

Няколко дни по-късно отидох в университета, за да се явя на следващия изпит. И какво разбрах там ли? Че проф. Любен Николов починал. Колегите ме питаха какво съм направил с него, как съм го ошашавил, че всеки един от следващата група бил изпитван за християнството и дали знае, че аз съм го бил приел със сърце и разум. „Ачо се побърка нещо с тоя Джизъс Крайст“ - казали му те. „Не-не, не мисля. Много смислено ми разказваше момчето за него“ - отговарял им той.

И като чух това, тоя път вярно буца ми заседна в гърлото и аз се скрих от всички в тоалетната и заплаках. Не знаех какво ми става, ала толкова мъчно ми беше за човека!... После си изплакнах лицето с вода и отидох при една секретарка, която ми беше малко по-близка от другите. Попитах я как така толкова бързо ни напусна професорът. И тя ми разказа, че той е бил болен от неизлечимо заболяване. Можел е да бъде опериран в Щатите или в Германия, но не е могъл да събере сумата за операцията. А и шансът тя да бъде успешна не е бил хич голям. Предпочел е за последно да си изпита класа и после да си отиде...

Изведнъж разбрах: дори и в моите толкова егоистични молитви добрият Бог е искал настойчиво да споделя Евангелието с един умиращ - дал му е последен спасителен шанс да изповяда греховете си и в мир с Него и със себе си да напусне завинаги тоя свят.

Ето такива неща се случват, когато някой излезе от молитвената си стаичка...

Една дума, един сън, едно видение, едно откровение...

Обаче спасението от Бога чрез тях е веднъж-завинаги...